Стивън Кинг
Другият (96)

9.

Джон Зелман, собственик и управител на „Само за джентълмени“, позвъни на Ралф Андерсън след петнайсет минути. Не беше ядосан, а по-скоро любопитен, и беше склонен да помогне. Потвърди, че Клод Болтън е бил в клуба, когато „горкото момче“ е било отвлечено и убито.

— Защо сте толкова сигурен, господин Зелман? Мислех, че той идва на работа чак в четири следобед.

— Да, обаче тъкмо през този ден цъфна рано-рано. Някъде около два. Помоли ме за отпуска, за да идел до Кап Сити с една от стриптийзьорките. Имала личен проблем. — Зелман изсумтя. — Ако питате мене, той имаше личен проблем. С палавия малък Клод.

— Случайно стриптийзьорката да се казва Карла Джепсън? — попита Ралф, преглеждайки на айпада си записа на разпита на Болтън. — По прякор Чаровница?

— Същата. — Зелман се изкиска. — Плоска е като дъска, ама дълго ще е в занаята, понеже някои мъже си падат по такива, Бог знае защо. С Клод си имат закачка, обаче няма да трае дълго. Мъжът й е в пандиза „Макалистър“ — май го окошариха за чекове без покритие, — но ще излезе по Коледа. Карла само се бъзика с Клод, колкото да мине времето. Предупредих го, ама нали знаете оная поговорка — пишката си търси дупка като мишката.

— Сигурен сте, че е дошъл по-рано точно на 10 юли, така ли?

— Сто процента. Даже му рекох, че няма да получи нито цент за двата дена мотаене в Кап Сити, щом след по-малко от две седмици ще му дам платена отпуска.

— Ама разбира се, как така ще се минете! Изкушихте ли се да го уволните?

— Не, защото поне постъпи честно. И ще ви кажа още нещо: Клод е от свестните, а те са рядкост като животните албиноси. Повечето охранители са или женчовци, дето се правят на мъжкари, обаче не могат да разтървават посетителите при свиванията, или пък се правят на Хълк Хоган, когато някой клиент ги нагруби. Наложи ли се, Клод изхвърля всеки като мръсно псе, без да му мигне окото, обаче не се случва често. Бива го да успокоява страстите. Сигурно се дължи на тия сбирки, дето ги посещава…

— Сбирки на Анонимните наркомани. Така каза и на мен.

— Дааа, не го крие. Даже се фука, и с право, според мене. Сума народ никога не се отказва от дрогата — тя е като маймунка с дълги нокти. Яхне ли те, няма отърване.

— Казвате, че е чист от дълго време, така ли?

— Щях да разбера, ако не беше, детектив Андерсън. В този бар няма място за надрусани типове.

Ралф не вярваше, че е точно така, обаче не възрази, а попита:

— Нито веднъж ли не се е съблазнявал?

Зелман се засмя:

— Всички се съблазняват, най-малкото в началото, но Клод не е, откак работи при мене. Не употребява и алкохол. Веднъж го питах защо не пие, щом има проблем с дрогата, а той рече, че двете са едно и също. Рече още, че ако обърне само една безалкохолна бира, веднага ще му се прииска кока или нещо по-силно. — Той млъкна за миг, после добави: — Може да е бил гадняр, когато е употребявал, обаче сега е читав. Което си е истинска рядкост в бизнес като нашия, дето работата ти е да пиеш маргарити и да зяпаш бръснати котенца. Тъй да знаете.

— Разбрах. Болтън в отпуска ли е в момента?

— Да. От неделя. Само десет дена.

— Ясно, вероятно няма да замине някъде, а ще предприема еднодневни екскурзии.

— Аааа, бъркате. Замина за Тексас, за някакво градче близо до Остин — оттам е родом. Момент така… — Чу се шумолене от прелиствани страници, после — отново гласът на Зелман: — Мерисвил, тъй му е името. Както разправя Клод, представлявало само точица на картата. Имам адреса, понеже през седмица изпращам там част от заплатата на Клод. Парите са за майка му — тя е стара и малко чалната, освен това има емфизема. Клод замина да провери не може ли да я настани в старчески дом, само че не вярваше тя да се съгласи. Викаше, че е упорита като муле. Пък и не ми е ясно откъде той ще намери пари за дома или за болницата или за каквото там уреди, като знам колко му плащам. Опре ли ножът до кокал и на човек му дойде на главата да се грижи за остарелите си родители, държавата би трябвало да помага на свестни хора като Клод, обаче прави ли го? Как не! Прави си оглушки!

„И това го казва човек, който вероятно е гласувал за Доналд Тръмп“ — помисли си Ралф.

— Благодаря, господин Зелман.

— Може ли да питам защо ви е притрябвал?

— За да му зададем няколко допълнителни въпроса. Нищо особено — промърмори Ралф.

— За уточняване на информацията, нали тъй му казвате?

— Да. Казахте, че имате адреса.

— Да, за да пращам парите. Имате ли химикалка?

Ралф отвори приложението за водене на бележки на айпада си.

— Слушам ви.

— Пощенска кутия 397, Междуселска пощенска служба, маршрут 2, Мерисвил, Тексас.

— Как се казва мама?

Зелман се изкиска:

— Лави — любима. Не е ли върховно? Любима Ан Болтън.

Ралф му благодари и прекъсна връзката.

— Е? — попита Джийни.

— Изчакай малко. Не ми ли личи, че размишлявам?

— О, да. Ще пийнеш ли студен чай, докато упражняваш тази трудоемка дейност? — усмихна се тя. Усмивката й го окуражи. Беше нещо като стъпка в правилната посока.

— С удоволствие. — Ралф отново се захвана с айпада (как ли се беше справял без умната джаджа, запита се) и откри Мерисвил — намираше се на около 110 километра от Остин и наистина беше точица на картата, а единствената му претенция за слава беше системата от пещери Мерисвил Хол.

Докато пиеше студения чай, Ралф обмисляше следващата си стъпка, после се обади на Хорас Кийни от тексаската пътна полиция. Кийни беше повишен в капитан и вече не патрулираше по магистралите, но Ралф беше работил с него по няколко случая, когато онзи беше обикновен полицай и изминаваше по сто и петдесет хиляди километра годишно, кръстосвайки цял Тексас.

Размениха си обичайните любезности, после Ралф побърза да добави:

— Хорас, искам услуга.

— Голяма или малка?

— Средна, освен това работата е деликатна.

Кини се засмя:

— В Ню Йорк и в Кънектикът са по деликатните работи. Ние в Тексас пипаме по-грубо. Казвай какво ти трябва.

Изслуша Ралф, после заяви, че познава тъкмо такъв човек, който по една случайност е в района.