Стивън Кинг
Другият (142)

3.

В тъмното изкачването по стръмната пътека към върха на скалата беше опасно дори ако си осветяваш пътя с фенерче, затова Джак не бързаше. Само това му липсваше тъкмо сега като капак на другите неприятности — да падне и да си счупи нещо. Когато се добра до наблюдателницата си, небето на изток вече бавно просветляваше. Той освети с фенерчето вилата, която беше оставил предишния ден, понечи да я вземе, но стреснато отскочи назад. Надяваше се да не е поличба за това как ще се развият събитията до края на деня, но в положението имаше горчива ирония и дори в сегашното си състояние той не пропусна да я отбележи.

Беше донесъл вилата да се брани от змии, а сега почти върху нея лежеше гърмяща змия, и то много голяма, същинско чудовище. Не можеше да я застреля, само щеше да я рани, тогава проклетото нещо щеше да се опита да го ухапе, а той беше по маратонки, защото беше забравил да си купи ботуши от магазина в Типит. Освен това куршумът можеше да рикошира и да рани самия него. Хвана пушката за приклада и бавно я протегна напред. Подхвана с цевта змията и я хвърли през рамо. Гадината падна на пътеката зад него, сви се на кълбо и заиздава звуци, напомнящи тракане на мъниста в кратуна. Джак грабна вилата, обърна се, пристъпи напред и замахна към влечугото. То се плъзна в пукнатината между два големи камъка и изчезна.

— Правилно — изсъска Джак. — И не се връщай. Това е моя територия.

Легна и погледна през оптическия мерник. Ето го паркинга с призрачните жълти линии; ето го порутения магазин за сувенири; ето го затворения вход към пещерата с избледнелия, но все още четлив надпис отгоре: ДОБРЕ ДОШЛИ В МЕРИСВИЛ ХОЛ.

Не му оставаше друго, освен да чака. Това и щеше да направи.