Стивън Кинг
Другият (109)

10.

Преди филма нямаше обичайното предупреждение, че ФБР ще преследва разпространяването на пиратски копия, но Ралф не се изненада. Кой би си направил труда да регистрира авторското право на толкова стара лента, при това с долнокачествено съдържание? Музиката към филма също беше пълна скръб — смехотворна комбинация от скрибуцащи цигулки и влудяващо веселяшки акордеонни рифове. Копието беше надраскано, като че ли е било прожектирано многократно от отдавна мъртви киномеханици, на които не им е пукало за лентата.

„Чак не ми се вярва, че още не съм си тръгнал — каза си Ралф. — Това е налудничаво.“

Само че жена му и Марси Мейтланд не откъсваха поглед от екрана на лаптопа, съсредоточени като студенти, подготвящи се за последния си изпит, а другите, макар и не толкова заинтригувани, също гледаха внимателно. Юн Сабло леко се усмихваше — не като човек, наблюдаващ нещо нелепо, а като някой, зърнал епизод от миналото, оживяла легенда от детството.

Филмът започваше със заснети през нощта кадри от улица, където всички сгради бяха или публични домове, или барове, или и двете. Камерата следваше красива жена с дълбоко деколтирана рокля; жената водеше за ръка дъщеричката си, наглед четиригодишна. Причината за нощната разходка в квартал с лоша слава, при това с дете, което би трябвало да си е в леглото, може би щеше да бъде обяснена в следващите епизоди от филма, но не и в този.

Пияница, преплитащ крака, се приближи до жената и (съдейки по движението на устните му) каза нещо различно от американския актьор, озвучаващ ролята, който произнесе „Ехей, маце, искаш гушка те?“ с мексикански акцент, наподобяващ изказа на Спиди Гонзалес. Тя го отблъсна и продължи пътя си. След малко на тъмното местенце между две улични лампи от една странична уличка изникна човек с дълго черно наметало, все едно излязъл от филм за Дракула, носещ черен чувал. Със свободната си ръка той сграбчи момиченцето. Майката изпищя, подгони го, настигна го при следващата лампа и се вкопчи в чувала. Човекът се извърна, лампата освети лицето на мъж на средна възраст с белег на челото.

Той изръмжа, фалшивите му вампирски зъби проблеснаха под лампата. Жената сепнато се отдръпна и вдигна ръце, заприличвайки не на ужасена майка, а на оперна певица, подготвяща се да изпее ария от „Кармен“. Крадецът на деца преметна наметалото си върху момиченцето, но миг преди да побегне, от един бар излезе човек, който му подвикна, говорейки със същия кошмарен акцент на Спиди Гонзалес: „Професор Еспиноза, що тъй бърза? Ела те черпя едно питие!“

Следващата сцена показа как доведоха майката в градската морга (с надпис EL DEPOSITO DE CADAVERES на матовото стъкло на вратата) и тя, както се очакваше, запищя истерично, когато повдигнаха чаршафа, скриващ вероятно обезобразения труп на детето й. Следваха кадри с ареста на човека с белега, който се оказа уважаван професор в местния университет.

После — един от най-кратките в историята на киното съдебен процес. Майката даде показания, на свидетелското място се изредиха двама души с акцента на Спиди Гонзалес, единият беше човекът, предложил питие на професора, накрая съдебните заседатели се оттеглиха да разискват присъдата. Сюрреалистичен момент в иначе предсказуемото съдебно заседание беше появата на пет жени, които седнаха най-отзад — и петте носеха костюми като на супергероините от съвременните филми, лицата им бяха скрити зад причудливи маски. Никой в залата не реагира, включително съдията, сякаш присъствието им беше в реда на нещата.

Заседателите се върнаха; професор Еспиноза беше осъден за отвратително престъпление; той наведе глава, изглеждаше гузен. Една от маскираните жени се изправи и извика:

— Това ужасна съдебна грешка! Професор Еспиноза никога не посегнал на дете.

— Но аз видяла го! — изписка майката. — Тоз път ти в грешка, Росита!

Маскираните жени се изнизаха от залата, потропвайки с токовете на шикозните си ботуши, последва плавен преход към едър план на клуп. Камерата се отдръпна, за да покаже ешафод, заобиколен от зяпачи. Поведоха професор Еспиноза нагоре по стълбите. Докато нахлузваха примката на шията му, погледът му се спря на човек с монашеско расо, с качулка на главата, обут в сандали. Между краката му стоеше голям черен чувал.

Филмът беше глупав и зле направен, но Ралф настръхна и машинално стисна ръката на Джийни. Знаеше точно какво ще последва. Монахът отметна качулката си — лицето му беше на професор Еспиноза с белега на челото и всички други подробности. Ухили се, разкривайки нелепите си пластмасови кучешки зъби… посочи черната торба… и се засмя.

— Ето го! — извика от бесилката истинският професор. — Ето го там!

Зяпачите се обърнаха, обаче човекът с черния чувал беше изчезнал. Еспиноза получи свой черен чувал — нахлузиха му го на главата. Той закрещя:

— Чудовището, чудовището… чудо… — Капакът се отвори и професорът увисна на бесилото.

В следващата сцена маскираните жени преследваха „монаха“ по някакви покриви; Холи натисна бутона за „пауза“ и каза:

— Преди двайсет и пет години гледах копие на този филм, което не беше дублирано, а със субтитри. Преди да го обесят, професорът крещи: „Ел Куко, Ел Куко!“

— Че кой друг? — промърмори Юн. — Господи, от детството си не съм гледал нито един от тези филми за лучадорас. Сигурно са били цяла дузина. — Той се огледа, като че ли се изтръгваше от сън. — Така наричат жените бойци. Росита, звездата в тези филми, беше прочута. Да я бяхте видели без маската, ой, карамба! — Той помаха с пръсти, като че ли беше докоснал нещо горещо.

— Били са най-малко петдесет — поправи го Холи. — Всички в Мексико обожавали жените бойци. Филмите напомнят съвременните ленти за супергерои, само че са били заснети с много по-малък бюджет.

Можеше да им изнесе цяла лекция за тази интересна (според нея) подробност от историята на киното, само че моментът не беше подходящ; не и сега, когато детектив Андерсън се мръщеше като човек, отхапал голям залък от нещо отвратително на вкус. Нямаше да сподели с тях и че много харесваше филмите за жените бойци. Излъчваха ги на майтап по местната кливландска телевизия, по която всяка събота вървяха филми на ужасите. Тя предполагаше, че колежанчетата се напиваха и си пускаха тези филми, за да се подиграват на лошия дублаж и на костюмите, които сигурно им се струваха смехотворни, ала за свитата и нещастна гимназистка Холи жените бойци не бяха смешни и нелепи. Карлота, Мария и Росита бяха силни, смели и винаги помагаха на бедните и угнетените. Росита Муньос, най-известната, дори с гордост признаваше, че е cholita — тъкмо за каквато се мислеше свитата и нещастна гимназистка: мелез, странна птица.

— Повечето мексикански филми за жени бойци преразказват древни легенди. Този не прави изключение. Забелязвате ли как пасва на информацията ни за двете убийства?

— Да, безспорно — каза Бил Самюълс. — Не отричам аргументите ви. Единственият проблем е, че теорията е налудничава. Ако наистина вярвате в Ел Куко, госпожо Гибни, вие сте куку.

„И това го казва човекът, който ми разказа за необяснимо изчезващите следи от стъпки“ — помисли си Ралф. Не вярваше в съществуването на Ел Куко, обаче се възхищаваше от куража на тази жена да им покаже филма, макар че сигурно е знаела как ще реагират. Любопитно му беше какво ще отговори на прокурора Холи Гибни в качеството й на частна детективка от агенция „Търси се“.

— В легендата Ел Куко се храни с кръвта на дечица — отвърна тя, — ала в реалния свят, в нашия реален свят, той оцелява и благодарение на хора, които мислят като вас, господин Самюълс. Както, предполагам, мислите всички вие. Позволете да ви покажа още нещо. Съвсем кратичко е.

Премина на деветия, предпредпоследен сегмент на дивидито. Действието набираше скорост, ставаше напечено — Карлота, едната жена боец, беше сгащила в изоставен склад монаха с качулката. Той се опита да се изплъзне, като се покатери на стълба (явно поставена там за целта). Карлота го хвана за развяващото се расо и го преметна през рамото си. Той се превъртя във въздуха и се просна по гръб. Качулката му се отметна, видя се лицето му — всъщност не беше лице, а празен овал. Карлота изпищя, когато два нажежени до червено шипа изскочиха от местата, където би трябвало да са очите. Навярно притежаваха някаква загадъчна отблъскваща сила, защото Карлота залитна, притисна гръб до стената и машинално вдигна ръка да се защити.

— Спрете го! — извика Марси. — Моля ви!

Холи натисна някакъв клавиш; картината на екрана изчезна, но Ралф още я виждаше: оптичен ефект, който изглеждаше праисторически в сравнение със съвременните компютърно генерирани специални ефекти, но достатъчно въздействащ, ако си чул разказа на едно момиченце за страшния човек, седнал на леглото му.

— Мислите ли, че това е видяла дъщеря ви, госпожо Мейтланд? — попита Холи. — Е, не точно същото, но…

— Да! Разбира се. „Вместо очи имаше сламки.“ Така каза Грейс.