Стивън Кинг
Другият (169)

3

(1 август)

Призори на първия ден от завръщането си във Флинт Сити Ралф, сключил ръце зад гърба си, отново стоеше до прозореца на спалнята и наблюдаваше Холи Гибни, която отново седеше в задния двор. Той се обърна към леглото, увери се, че Джийни още спи дълбоко и дори леко похърква, и слезе в кухнята. Не се изненада, като видя чантата на Холи, вече приготвена за пътуването на север. Доколкото беше опознал тази жена, тя не обичаше да си губи времето. А и навярно изгаряше от нетърпение час по-скоро да напусне Флинт Сити.

При предишната им ранна среща тук, в задния двор, беше сварил кафе и ароматът му беше събудил Джийни, затова този път донесе кана с портокалов сок. Обичаше жена си и не можеше без нея, но държеше предстоящият разговор да си остане само между двама им с Холи. Помежду им беше възникнала връзка, която никога нямаше да се заличи, дори и да не се видеха повече.

— Благодаря — усмихна се тя. — Най-чудесното нещо сутрин е чаша портокалов сок. Кафето може да почака.

— В колко часа е полетът ти?

— В единайсет без петнайсет. Ще тръгна оттук в осем. — Тя забеляза изумлението му и смутено се усмихна. — Знам какво си мислиш, обаче аз съм ранно пиле по принуда. Золофт ми помага за куп други проблеми, но не и за безсънието.

— Поспа ли поне малко?

— Да, малко. А ти?

— Малко.

Умълчаха се. Първата птичка запя утринната си песен, друга започна да й приглася.

— Кошмари ли сънува? — попита Ралф.

— Да. А ти?

— И аз. Онези червеи.

— И двата пъти след Брейди Хартсфийлд имах кошмари. — Тя за миг докосна дланта му, после побърза да отдръпне ръката си. — Отначало ме измъчваха всяка нощ, но с течение на времето понамаляха.

— Мислиш ли, че някога ще се отърсиш от тях?

— Не. Пък и не знам дали искам. Мисля, че сънищата са нашият мост към невидимия свят. Те са като да притежаваш особена дарба.

— Дори и страшните ли?

— Дори и те.

— Ще поддържаме ли връзка?

Тя изненадано го изгледа:

— Разбира се. Искам да съм в течение на всичко. Знаеш ли, аз съм много любопитна. И понякога това ме забърква в големи каши.

— А понякога те измъква от тях.

Холи се усмихна:

— Иска ми се да мисля, че е така. — Допи сока си и добави: — Убедена съм, че Бил Самюълс ще ти помага. Знаеш ли, напомня ми за коренната промяна в Скрудж, след като го навестяват трите призрака. Всъщност и ти малко ми напомняш за скъперника с гузната съвест.

Ралф се засмя:

— Бил ще направи всичко по силите си за Марси и дъщерите й. Аз ще му съдействам. И двамата имаме да плащаме за грешката си.

Тя кимна:

— Да, постарайте се да й помогнете. После обаче… забравете проклетото чудовище, забравете ужасните събития, които то предизвика. Ако не си в състояние да забравиш миналото, грешките ще те съсипят, ще те изядат жив. — Обърна се към него и го погледна в очите — нещо, което обикновено избягваше. — Повярвай ми, минала съм по този път.

Лампата в кухнята светна. Джийни беше станала. След малко тримата щяха да пият кафе тук, на двора, но Ралф искаше да каже още нещо, докато е насаме с Холи, нещо важно.

— Благодаря, Холи. Благодаря, че дойде и че повярва в невинността на Тери и в съществуването на Другия. Че ме накара и аз да повярвам. Ако не беше ти, чудовището щеше да продължи да убива.

Тя се усмихна и сияйната усмивка, която Ралф толкова харесваше, озари лицето й и я подмлади:

— Аз ти благодаря за похвалата. Въпреки това с удоволствие ще се върна към скучната си работа по издирване на нарушители на съдебната гаранция, мошеници и изгубени домашни любимци.

Джийни отвори вратата на кухнята и се провикна:

— Кой иска кафе?

— И двамата — извика Ралф.

— Ей сега ще го донеса. Запазете ми място на масата.

Холи каза толкова тихо, че той се приведе към нея, за да я чуе:

— Онзи… онова… беше въплъщение на злото. Изчадие адово.

— Безспорно.

— И все пак непрестанно мисля за онова парченце хартия, което си намерил в буса. Късчето от рекламната брошура на „Томи и Тапънс“. Обсъждахме различни обяснения как и защо се е озовало там, помниш ли?

— Разбира се.

— Всички без изключение ми се струват неправдоподобни. Не биваше да е там, обаче беше. И ако го нямаше, ако не беше тази връзка със случилото се в Охайо, чудовището още щеше да вилнее на свобода.

— Накъде биеш?

— Простичко е. На света има сила, насочена към доброто — ето още нещо, в което вярвам. Отчасти тази вяра ми помага да не полудея, когато си спомня за всички случили се ужасии, но и… има доказателства за съществуването на тази сила, не мислиш ли? Не само тук, а навсякъде. Сила, която се опитва да възстанови равновесието. Спомни си това парченце хартия, когато те измъчват кошмари.

Известно време Ралф не продума и тя го попита за какво мисли. Вратата на кухнята се тресна — Джийни идваше с кафето. Времето им насаме изтичаше.

— Замислих се за вселената — промълви той. — Действително е безкрайна. И необяснима.

— Точно така. Безсмислено е да търсим обяснение.