Стивън Кинг
Другият (78)

2.

Холи влезе в хотел „Феървю“ в 15:17 — не беше точно както го беше планирала, но и така не беше зле. Щеше да пристигне в 15:12, ако всеки проклет светофар не й правеше напук, след като напусна магистралата. Стаята беше прилична. Хавлиените кърпи бяха окачени малко накриво на вратата на душкабината, обаче тя ги оправи, след като използва тоалетната и си изми ръцете и лицето. Към телевизора нямаше дивиди-плеър, което не я изненада — не очакваше кой знае какъв лукс срещу деветдесет и два долара на вечер. Ако й се приискаше да гледа филма, който си беше донесла, и лаптопът щеше да свърши работа. Лентата беше нискобюджетна и заснета за десет дни — филм, за гледането на който не е необходима висока резолюция и звукова система „Долби“.

„Томи и Тапънс“ се намираше съвсем наблизо. Щом излезе изпод тентата над входа на хотела, Холи веднага зърна табелата на заведението. Приближи се и прегледа менюто, залепено на витрината. В горния ляв ъгъл беше нарисуван апетитно изглеждащ пай, от който се издигаше пара. Отдолу с печатни букви беше написано: НАШИЯТ СПЕЦИАЛИТЕТ Е ПАЙ С БЪБРЕЧЕТА. Тя продължи и една пресечка по-нататък стигна до паркинг, в който почти две трети от местата бяха заети. Надписът на табелата отвън гласеше: ГРАДСКИ ПАРКИНГ. РАЗРЕШЕН ПРЕСТОЙ — ШЕСТ ЧАСА. Холи влезе и се заоглежда за квитанции за глоби, пъхнати под чистачки, или маркировки с тебешир по гумите, чрез които пътните полицаи се ориентираха дали някой е превишил разрешеното време. Не забеляза нито едното, нито другото, което означаваше, че няма нарушители. Всъщност спазването на забраната беше въпрос на чест. Тук се работеше на доверие. Подобна система надали беше приложима в Ню Йорк, но може би действаше успешно в Охайо. След като липсваха камери за наблюдение, нямаше как да се разбере преди колко време Мърлин Касиди е зарязал тук буса, обаче тя предположи, че е било скоро, иначе някой щеше да открадне возилото, след като вратите бяха отключени и ключът беше на таблото.

Върна се в „Томи и Тапънс“, представи се на управителката и обясни, че разследва случай, свързан с човек, живял наблизо през пролетта. Жената се оказа и съсобственичка на ресторанта и тъй като вечерният наплив на клиенти щеше да започне чак след час, беше склонна да си побъбри. Първият въпрос на Холи беше дали си спомня кога са разпращали листовки с менюто на адреси в района. Вместо да отговори, управителката попита:

— Какво е направил този човек? — Казваше се Мери, а не Тапънс, и акцентът й беше на човек, родом от Ню Джърси, а не от Нюкасъл.

— Нямам право да ви кажа. Поверително е, нали разбирате?

— Всъщност много добре си спомням за листовките — продължи Мери. — Щеше да е странно, ако бях забравила.

— Защо?

— Като отворихме преди две години, заведението се наричаше „При Фредо“. Нали се сещате, като в „Кръстникът“.

— Да — кимна Холи, — въпреки че всички свързват Фредо с „Кръстникът II“, и то най-вече заради сцената, в която брат му Майкъл го целува и му казва: „Знам, че си бил ти, Фредо. Разби ми сърцето.“

— Може и да е така; важното е, че в Дейтън има около двеста италиански ресторанта и ние щяхме да фалираме. Затова решихме да пробваме с английска кухня — всъщност „кухня“ едва ли може да се каже за менюто на ресторант, дето предлага риба с пържени картофи, наденици с картофено пюре и дори печен боб върху препечена филийка — и прекръстихме заведението на „Томи и Тапънс“ — като в книгата на Агата Кристи. Рекохме си, че на тоя етап нямаме какво да губим. И знаете ли какво стана? Успяхме. Бях потресена, ама в положителния смисъл на думата. На обяд тук няма къде игла да падне, същото е и през повечето вечери. — Приведе се над масата и дъхът й с мирис на джин лъхна посетителката: — Да ви издам ли една тайна?

— Душа давам за тайни — искрено отговори Холи.

— Пайовете ни ги изпращат от Парамъс. Замразени са, ние само ги затопляме във фурната. И знаете ли какво? Оня журналист от „Дейтън Дейли Нюз“, дето има колонка за ресторантите, адски си падна по нашето кръчме. Даде му цели пет звезди. Да пукна, ако лъжа. — Приведе се още по-близо към Холи и прошепна: — Ако издадете тайната, ще се наложи да ви убия.

Холи прокара пръст по устните си, сякаш затваряше цип, и завъртя невидим ключ, както беше виждала да прави Бил Ходжис, после върна разговора в желаната от нея посока:

— И така, като започнахте отначало с ново име и с ново меню… или може би малко преди това…

— Джони — така се казва мъжлето ми, — искаше да разпратим листовки една седмица предварително, обаче аз му рекох, че не бива, щото паметта на хората е много къса, затуй отложихме акцията за деня преди откриването. Платихме на едно хлапе да раздава листовките с менюто и напечатахме достатъчно, че да стигнат за район в радиус от девет пресечки.

— Включително онзи паркинг наблизо, така ли?

— Точно така. Важно ли е?

— Ще си погледнете ли календара, за да ми кажете през кой ден от седмицата е била… акцията?

— Не ми е притрябвал календар. Датата и денят са се запечатили ей тука. — Мери допря показалец до челото си. — Деветнайсети април. Четвъртък. Отворихме — всъщност за втори път — в петък.

Холи потисна желанието си да я поправи, че не се казва „запечатили“, благодари й и стана да си върви.

— Ей, няма ли все пак да ми кажете какво е направил оня, дето го търсите?

— Съжалявам, но не мога. Ще остана без работа.

— Ами, тогаз поне идвайте да вечеряте, ако поостанете в нашия град.

— Непременно — кимна Холи, макар да знаеше, че няма да стъпи там. Бог знае още какви ястия в менюто пристигаха замразени от Парамъс.