Стивън Кинг
Другият (81)

5.

Холи вече беше деветдесет и пет процента сигурна, че бусът е напуснал паркинга много преди Тери Мейтланд да пристигне в Дейтън заедно с жена си и с дъщерите си на 21 април. Качи се в тойотата и потегли към клиника „Хейсман“ — дълга, ниска сграда от пясъчник, построена сред добре поддържана градина, разпростираща се най-малко на четири акра. Неголяма горичка разделяше клиниката от болницата „Киндред“, чиито собственици вероятно притежаваха, управляваха и получаваха солидни приходи от това лечебно заведение; то изобщо не изглеждаше евтино.

Питър Мейтланд явно имаше солидни спестявания или солидна застраховка… или и двете, с одобрение отбеляза Холи. В този ранен час на паркинга за посетители имаше доста празни меса, но тя предпочете да спре в далечния му край. Поставила си беше за цел да изминава 12 000 крачки дневно и се стараеше да я постигне.

Спря за миг и се загледа в трима санитари, които „разхождаха“ трима пациенти (единият май осъзнаваше къде се намира), после влезе в сградата. Фоайето беше просторно и приветливо, но приятният аромат на препарати за почистване на подови настилки и мебели се примесваше с едва доловимия мирис на урина. И на още нещо, по-неприятно. Може да беше глупаво и мелодраматично този мирис да бъде наречен миризма на безнадеждност, но на Холи й миришеше тъкмо на това. „Може би защото, като бях по-млада, за мен чашата винаги беше наполовина празна“ — помисли си.

На регистратурата имаше табелка с надпис: ВСИЧКИ ПОСЕТИТЕЛИ ЗАДЪЛЖИТЕЛНО СЕ РЕГИСТРИРАТ ТУК. Жената зад бюрото (на баджа й пишеше „Госпожа Кели“) приветливо се усмихна:

— Здравейте. Мога ли да ви бъда полезна?

„Обичайно посрещане от вежлива служителка“ — каза си Холи, но „обичайната вежливост“ се изпари след миг, когато тя попита може ли да посети Питър Мейтланд. Устните на госпожа Кели останаха разтегнати в служебна усмивка, обаче погледът й стана леден.

— Роднина ли сте му?

— Не — отвърна Холи. — Семейна приятелка — добави и си помисли, че всъщност не лъже. Работеше за адвоката на госпожа Мейтланд, което спокойно можеше да се нарече приятелство, след като й бяха възложили да изчисти името на покойния съпруг на същата госпожа.

— Боя се, че не е достатъчно. — От усмивката на госпожа Кели беше останала само бледа сянка. — Щом не сте родственица, ще ви помоля да напуснете. И без това господин Мейтланд няма да ви познае. От лятото насам състоянието му все повече се влошава.

— От лятото насам или след посещението на Тери през пролетта?

Усмивката на госпожа Кели съвсем помръкна.

— Ако сте репортерка, законът ви задължава да ми го съобщите, а пък аз ви моля незабавно да напуснете сградата. В противен случай ще повикам охраната и ще ви изведат насила. До гуша ни е дошло от такива като вас.

„Хм, интересно!“ — помисли си Холи. Може би нямаше връзка със случая, който беше дошла да разследва, но пък може и да имаше. Жената на регистратурата беше олицетворение на любезността, докато не чу името на Питър Мейтланд.

— Не съм репортерка — каза лаконично.

— Склонна съм да ви повярвам, но щом не сте роднина на Мейтланд, ще ви помоля да напуснете.

— Добре. — Холи се отдръпна от бюрото, направи две крачки към вратата, после й хрумна нещо и се обърна: — Ами ако Тери, синът на господин Мейтланд, ви се обади и гарантира за мен? Тогава ще ми разрешите ли посещение?

— Вероятно — неохотно промърмори госпожа Кели. — Първо обаче ще поискам той да отговори на няколко въпроса, за да се уверя, че не е ваш колега. Може да ви се стори параноично, госпожице Гибни, но сме си имали големи неприятности, а аз съм свикнала съвестно да си изпълнявам задълженията.

— Разбирам.

— Може би да, може би не, но и без това е безполезно да разговаряте с Питър. От полицията вече се убедиха. Той страда от Алцхаймер в последна фаза. Ако разговаряте с младия господин Мейтланд, той ще потвърди думите ми.

„Младият господин Мейтланд нищичко няма да потвърди, госпожо Кели, защото е мъртъв отпреди седмица. Но вие не знаете, нали?“

— Кога за последно полицията разговаря с Питър Мейтланд? Питам като семейна приятелка.

Госпожа Кели се позамисли, после отсече:

— Не ви вярвам и отказвам да отговарям на въпросите ви!

На този етап Бил щеше да се усмихне подкупващо и да спечели сърцето на непристъпната Кели, накрая дори щяха да си разменят имейлите и да си обещаят да държат връзка във Фейсбук, ала макар Холи да притежаваше отлично дедуктивно мислене, все още работеше върху онова, което психоаналитикът й наричаше „изкуство на общуването“. Тръгна си малко оклюмала, но не и обезкуражена.

Ставаше все по-интересно.