Стивън Кинг
Другият (123)

7.

Хауи и Алек вече бяха там, господин адвокатът широко се усмихваше.

— Ще излетим малко по-късно. Сабло пътува насам.

— Как го е уредил? — изненада се Ралф.

— Аз го уредих. Е, наполовина. Съдия Мартинес е в болница заради спукана язва и това е Божие дело. Или на прочутия лютив сос „Пит Тексасеца“. И аз го харесвам, но тръпки ме побиват, като гледам какви количества излива върху храната си съдия Мартинес. А относно другото дело, във връзка с което Юн трябваше да свидетелства в съда… ами, прокурорът ми дължеше услуга.

— Мога ли да попитам за какво? — повдигна вежда Ралф.

— Не. — Хауи Голд се усмихна още по-широко — толкова широко, та всички видяха кътните му зъби.

Докато пристигне Сабло, четиримата седнаха в малката чакалня — помещение, което в никакъв случай не можеше да бъде наречено зала за заминаващите — и се загледаха в излитащите и кацащи самолети.

— Като се прибрах у дома снощи, се порових в интернет и прочетох доста за двойниците. Защото онзи… другият… е двойник, нали така?

Холи сви рамене:

— Може да се каже.

— Най-известният двойник в художествената литература е героят Уилям Уилсън от разказа на Едгар Алън По…

— Джийни е чела този разказ. Наскоро разговаряхме за него — обади се Ралф.

— Оказва се обаче, че в реалния живот съществуват стотици двойници, включително онези на кораба „Лузитания“. Сред пътниците в първа класа била някоя си Рейчъл Уидърс, но по време на плаването неколцина видели друга жена, която била точно копие на Рейчъл, чак до белия кичур в косата й. Някои твърдели, че двойничката пътува в четвърта класа, други — че е от обслужващия персонал. Госпожица Уидърс и един неин приятел отишли да я търсят и (поне така се предполага) я видели секунди преди торпедо, изстреляно от германска подводница, да улучи десния борд на „Лузитания“. Госпожица Уидърс загинала, но приятелят й оцелял. Той нарекъл двойничката „предвестница на гибел“. Писателят Ги дьо Мопасан срещнал своя двойник, докато вървял по една парижка улица — човекът бил със същия ръст, същата коса, очи и мустаци, същия акцент.

— О, французите! — Алек вдигна рамене. — Какво според вас се е случило? Вероятно Мопасан го е поканил на чаша вино.

— Най-прочутият случай с двойници е регистриран през 1845 година в девическо училище в Латвия. Учителката пишела на черната дъска, в този момент влязла жена, с която си приличали като две капки вода, застанала до учителката и започнала да подражава на всяко нейно движение, само дето нямала тебешир в ръката. След малко си излязла. Случило се пред очите на деветнайсет ученици. Не е ли удивително?

Никой не му отговори. Ралф си мислеше за заразения пъпеш, за необяснимото изчезване на следите от стъпки и за нещо, което бе казал мъртвият приятел на Холи: „Учените започват да вярват, че вселената е безкрайна.“ Предполагаше, че някои ще са въодушевени от това предположение. Не и той. През цялата си кариера на служител на закона се беше придържал към фактите, ето защо се ужасяваше от възможността вселената да е безгранична.

— Е, според мен е удивително — понацупи се Хауи.

— Ще те питам нещо, Холи — каза Алек. — Ако този, другият, попива мислите и спомените на жертвите си, когато им отнема лицата — предполагам, посредством някакво загадъчно преливане на кръв, — как така не е знаел къде се намира най-близкият пункт за спешна медицинска помощ? Ами таксиметровата шофьорка Върбова вейка? С Мейтланд се познавали добре, защото тя тренирала баскетболния отбор на Прерийната лига, а той понякога идвал на мачовете им. Само че човекът, когото закарала до гарата в Дъброу, се държал така, сякаш никога преди не я е виждал. Не я наричал по име, а се обръщал към нея с госпожо.

— Не мога да отговоря — кисело промърмори тя. — Всичко, което знам, научих в движение — буквално, — защото проучвах материалите в интернет по време на двата полета насам. Мога само да правя предположения, а това упражнение ми омръзна.

— Може би е като скоростното четене — предположи Ралф. — Хората, които притежават това умение, се гордеят със способността си да прочитат дебели книги наведнъж, без прекъсване, само дето схващат единствено главната сюжетна линия. Ако ги попитате за подробности, мълчат като риби. Поне така твърди жена ми. В нейния литературен клуб членува жена, която непрекъснато се хвали с читателските си умения. Джийни казва, че понякога й идва да й извие врата.

Четиримата наблюдаваха как наземният екипаж зареди с гориво „Кинг Еър“-а и двамата пилоти извършиха обичайния преди излитане оглед на самолета. Холи извади от чантата айпада си и се зачете (Ралф си помисли, че и тя чете доста бързо). В десет без петнайсет в мъничкия паркинг влезе някакво „Субару Форестър“, спря и от него слезе Юн Сабло, преметнал през рамо раницата си, продължавайки да говори по мобилния си телефон. Приключи разговора чак когато влезе в малката чакалня:

— Амигос! Как сте?

— Чудесно. — Ралф стана. — Да тръгваме.

— Клод Болтън беше на телефона. Ще ни посрещне на летището в Плейнвю. Намира се на стотина километра от Мерисвил, където живее майка му.

Алек повдигна вежди:

— Защо е толкова любезен?

— Изплашен е. Каза, че снощи почти не мигнал, ставал десетина пъти, усещал, че някой наблюдава къщата. Напомнило му за онези дни в затвора, когато всички чувствали, че ще се случи нещо — не знаели точно какво, само предчувствали, че ще е лошо. Майка му също започнала да се безпокои. Попита ме точно какво става и аз обещах да му разкажа, като пристигнем там.

Ралф се обърна към Холи:

— Ако този, когото условно наричаме Другия, съществува и е близо до Клод Болтън, Клод ще почувства ли присъствието му?

Вместо отново да запротестира, че я принуждават да изказва предположения, тя отговори тихо, но категорично:

— Убедена съм.