Стивън Кинг
Другият (15)

15.

Когато Марси Мейтланд беше в прогимназията (тогава още се наричаше прогимназия), понякога сънуваше, че влиза в клас гола и всички й се присмиват: „Тъпата Марси Гибсън е забравила да се облече сутринта! Всичко й се вижда!“ В гимназията кошмарът бе заменен от малко по-сложен сън, в който тя влизаше в клас облечена, но осъзнаваше, че й предстои най-важният изпит, а не е учила за него.

Когато зави от Барнъм Стрийт към Барнъм Корт, ужасът и безсилието на тези сънища се завърнаха и този път нямаше да има блажено облекчение и шепот на благодарност към Бога, когато се събуди. На алеята пред дома й стоеше полицейска кола, копие на онази, която откара Тери в участъка. Зад нея беше паркиран бус без прозорци с голям син надпис: ЩАТСКА ПОЛИЦИЯ, МОБИЛНА КРИМИНОЛОГИЧНА ЛАБОРАТОРИЯ. От двете страни алеята беше препречена от две черни коли на Щатската полиция и сините им лампи мигаха сред спускащия се мрак. Четирима едри полицаи, които заради шапките си на рейнджъри изглеждаха високи почти два метра, стояха разкрачени на тротоара („Сякаш топките им са твърде големи, за да стоят нормално“ — помисли си Марси). Беше ужасно, но имаше и още по-страшно — съседите, застанали пред къщите си и наблюдаващи случващото се. Знаеха ли защо ченгетата чакат пред спретнатия дом на семейство Мейтланд? Тя предположи, че повечето знаят — проклятието на мобилните телефони — и че на бърза ръка ще осведомят останалите.

Единият полицай стъпи на платното и вдигна ръка. Марси спря и свали страничното стъкло.

— Вие ли сте Марша Мейтланд, госпожо?

— Да. Колите на алеята ми препречват пътя, не мога да си вляза в гаража.

— Паркирайте ето там, зад патрулките.

Прииска й се да се подаде през отворения прозорец и да му кресне: „Това е МОЯТА алея! МОЯТ гараж! Разкарайте се!“

Само че не го направи, а отби встрани и слезе. Пикочният й мехур щеше да се пръсне. Сигурно й се пишкаше още откакто ченгето закопча Тери, обаче чак сега го осъзнаваше.

Друг полицай говореше в микрофона на рамото си… а иззад къщата, с уоки-токи в едната ръка, се зададе върхът на този злокобен вечерен сюрреализъм — бременна жена с чудовищно голям корем, изпъващ шарената й рокля без ръкави. Тя прекоси моравата с онази особена патешка походка — почти клатушкане, — която сякаш е характерна за всички бременни в края на деветия месец. Не се усмихна, когато наближи Марси. На шията й висеше ламинирана служебна карта. Забодена на роклята върху колосалната й гръд и също тъй нелепа като кучешка бисквита върху поднос за причастие, се мъдреше значка на полицията на Флинт Сити.

— Госпожо Мейтланд? Аз съм детектив Бетси Ригинс.

Тя подаде ръка. Марси не я стисна. И макар че Хауи вече й беше казал, попита:

— Какво искате?

Ригинс погледна през рамото й към един от щатските полицаи. Очевидно беше някакво началство, защото имаше нашивки на ръкава на ризата. Държеше лист хартия.

— Госпожо Мейтланд, аз съм лейтенант Юн Сабло. Имаме заповед да претърсим това жилище и да изземем всички предмети, принадлежащи на вашия съпруг Терънс Джон Мейтланд.

Тя грабна листа. Най-отгоре бе отпечатано с готически шрифт: ЗАПОВЕД ЗА ОБИСК. Следваха куп юридически дрънканици, най-отдолу имаше подпис, който тя отначало прочете погрешно като съдия Кратър^[1]. „Не беше ли изчезнал много отдавна?“ — помисли си, примигна, за да прогони влагата от очите си — може би пот, може би сълзи, — и видя, че името е Картър, а не Кратър. Заповедта беше с днешна дата и явно бе подписана преди по-малко от шест часа.

Върна листа и се намръщи:

— Тук не е изброено нищо. Означава ли, че можете да вземете дори бельото му?

Бетси Ригинс, която знаеше, че непременно ще вземат всичко, което намерят в коша за мръсни дрехи, отговори:

— Това е по наша преценка, госпожо Мейтланд.

— По ваша преценка? По ваша преценка? Да не сме в нацистка Германия?

— Разследваме най-отвратителното убийство, което се е случило в този щат през двайсетте ми години в полицията, и ще вземем, каквото е необходимо. Любезно ви изчакахме да се приберете…

— Майната й на вашата любезност! Какво щяхте да направите, ако бях закъсняла? Да разбиете вратата ли?

Ригинс изглеждаше ужасно притеснена — не заради въпроса, помисли си Марси, а заради човечето в корема й — този пътник, който я съпровождаше в горещата юлска нощ. Трябваше да си седи у дома до климатика с високо вдигнати крака, а вместо това беше на работа. Марси не изпита никаква жалост към нея. Главата й се пръскаше от болка, пикочният й мехур пулсираше, в очите й напираха сълзи.

— Да, щяхме да го направим в краен случай — намеси се полицаят с нашивките, — но знайте, че е наше законно право според заповедта, която току-що ви показах.

— Да влезем в къщата, госпожо Мейтланд — въздъхна Ригинс. — Колкото по-скоро започнем, по-бързо ще се отървете от нас.

— Ехей — обади се друг полицай. — Ето ги лешоядите.

Марси се извърна. По улицата се приближаваше бусът на телевизионен канал, сателитната антена на покрива му още не беше вдигната. Следваше го джип с големи бели букви KYO на предния капак. Плътно зад него, почти броня до броня, се движеше кола на друга телевизия.

— Да влезем — повтори Ригинс почти умоляващо. — Не бива да сте отвън, когато пристигнат.

Марси кимна и си помисли, че това може би ще е първата от поредица капитулации и загуби. Загуба на личното й пространство. На достойнството й. На усещането, че децата й са в безопасност. А съпругът й? Щеше ли да е принудена да се откаже от Тери? Не! Деянието, което му приписваха, беше абсурдно. Все едно да го обвинят, че е отвлякъл бебето на семейство Линдберг.

— Добре. Но няма да разговарям с вас, тъй че дори не се опитвайте. И няма да ви дам мобилния си телефон. Така ме посъветва адвокатът.

— Съгласна. — Ригинс я хвана за ръката, макар че би трябвало Марси да я подкрепя, за да е сигурна, че госпожа полицайката няма да се спъне и да падне върху грамадния си корем.

Шевролетът на Кей Уай Оу спря по средата на улицата и една от репортерките им — русата хубавица — изскочи отвътре толкова бързо, че за радост на полицаите полата й се вдигна почти до кръста.

— Госпожо Мейтланд! Госпожо Мейтланд, само няколко въпроса!

Марси не помнеше да е вземала чантата си, когато слезе от колата, но тя се оказа на рамото й. Без затруднение измъкна ключа за къщата от страничния джоб, само дето, когато се опита да го пъхне в ключалката, не успя, защото ръката й трепереше. Ригинс не взе ключа, само стисна ръката на Марси, за да й помогне да отключи.

Някой се провикна отзад:

— Вярно ли е, че вашият съпруг е арестуван за убийството на Франк Питърсън, госпожо Мейтланд?

— Останете на тротоара! — нареди единият полицай. — Нито крачка напред!

— Госпожо Мейтланд!

После се озоваха вътре. Стана й по-добре, макар и с бременната полицайка до нея, но къщата изглеждаше различно и Марси знаеше, че вече никога няма да е както преди. Спомни си онази Марси, която излезе оттук с дъщерите си, весели и развълнувани — беше като да си спомняш жена, която си обичал, но вече е мъртва.

Краката й се подкосиха и тя се тръсна на пейката в антрето, където зиме момичетата сядаха да си обуят ботушите. Тук понякога сядаше Тери (както бе сторил и тази вечер), за да прегледа тактическите си планове, преди да тръгне към игрището. С въздишка на облекчение Бетси Ригинс седна до нея и месестото й бедро се притисна до кльощавия крак на Марси. Лейтенант Сабло и двама други минаха край тях, без да ги погледнат, надявайки в движение плътни сини найлонови ръкавици. Вече бяха обули калцуни в същия цвят. Марси предположи, че четвъртият удържа тълпата отвън. Тълпа пред тяхната къща в спокойния Барнъм Корт…

— Ходи ми се до тоалетната — каза на Ригинс.

— И на мен. Лейтенант Сабло! Може ли за момент?

Онзи с нашивките се върна. Другите двама продължиха към кухнята, където най-престъпното, което можеха да намерят, беше половин шоколадова торта в хладилника.

Ригинс се обърна към Марси:

— Имате ли тоалетна на долния етаж?

— Да, минава се през килера. Достроихме я миналата година, Тери сам направи всичко.

— Аха… Лейтенант, дамите искат да се изпишкат, така че първо огледайте тоалетната, и то по-бързо. — После се обърна към Марси: — Съпругът ви има ли кабинет?

— Не. Когато му се налага, работи на бюрото в дъното на трапезарията.

— Благодаря. Бюрото е следващата ви задача, лейтенант. — Отново се обърна към Марси: — Може ли едно въпросче, докато чакаме?

— Не.

Ригинс сякаш не я чу.

— Забелязали ли сте нещо странно в поведението на съпруга си през последните седмици?

Марси се засмя невесело:

— Питате дали се е подготвял да извърши убийство, а? Разхожда се напред-назад, потрива ръце, може би си мърмори под носа и от устата му текат лиги, така ли си го представяте? Тая бременност да не ви е увредила мозъка, детектив?

— Приемам това за не.

— Точно така. А сега престанете да ме тормозите!

Ригинс се облегна назад и скръсти ръце на корема си. Марси, която вече едва издържаше да не се напишка, изведнъж си спомни какво беше казал Гавин Фрик миналата седмица след тренировката: „Къде му е умът на Тери напоследък? През повечето време сякаш витае из облаците. Като че ли е пипнал грип или нещо подобно.“

— Госпожо Мейтланд?

— Какво?

— Изглежда, май ви хрумна нещо.

— Правилно. Хрумна ми, че е гадно да седя до вас. Все едно съм до дишаща фурна.

И бездруго зачервеното лице на Бетси Ригинс пламна. Марси се отврати от жестокостта си. Същевременно беше доволна, че е настъпила по мазола наперената полицайка.

Жестока или не, забележката имаше ефект — Ригинс не й зададе други въпроси.

Сякаш след цяла вечност Сабло се върна с прозрачен плик за веществени доказателства, в който бяха всички хапчета от аптечката на долния етаж (лекарства без рецепти — малкото предписани медикаменти бяха в двете бани на горния етаж) и тубичката крем против хемороиди, използван от Тери.

— Готово, тоалетната е на ваше разположение — каза.

— Първо вие — кимна Ригинс.

При други обстоятелства Марси щеше да стиска още малко, за да отстъпи на бременната, но не и сега. Влезе в малкото помещение, затвори вратата и видя, че капакът на тоалетното казанче е сложен накриво. Бяха търсили там Бог знае какво — най-вероятно дрога. Наведе глава и притисна длани до лицето си, докато се облекчаваше, за да не вижда хаоса. Можеше ли тази вечер да доведе тук Сара и Грейс? Да мине заедно с тях под светлината на телевизионните прожектори, които несъмнено щяха да монтират дотогава? И ако не тук, къде да ги заведе? В хотел? Нямаше ли репортерите (лешоядите, както ги нарече полицаят) да ги намерят и там? Щяха, разбира се.

Изчака Бетси Ригинс да влезе в тоалетната и отиде в трапезарията — нямаше желание пак да седне до китоподобната полицайка. Ченгетата тършуваха из бюрото на Тери — всъщност изнасилваха бюрото му, всички чекмеджета бяха извадени, съдържанието им — изсипано на пода. Компютърът му вече беше разглобен, по частите бяха залепени жълти етикети, сякаш ги готвеха за разпродажба на търг.

Марси си помисли: „Преди един час най-важното в живота ми беше «Златните дракони» да спечелят мача и да се класират за финала.“

Бетси Ригинс също влезе в трапезарията, седна до масата и въздъхна:

— Ох, олекна ми. Чувствам се прекрасно. За цели петнайсет минути, после…

Марси едва не изтърси: „Дано ти умре бебето!“ но навреме се сепна и промърмори:

— Хубаво е някой да се чувства прекрасно. Макар и само за петнайсет минути.