Стивън Кинг
Другият (57)

10.

До десет сутринта в петък Сара и Грейс бяха стигнали до албума „Нощ след тежък ден“, а на Марси й се струваше, че наистина полудява.

Момичетата бяха намерили в гаража грамофона (за който Тери твърдеше, че е купил много изгодно по e-bay) и сбирката му от албуми на „Бийтълс“. Занесли ги бяха в стаята на Грейс и първо бяха пуснали „Запознайте се с «Бийтълс»“!

— Ще изслушаме всички — каза Сара. — Все едно ще сме с татко. Ако не възразяваш, мамо.

Марси отговори, че няма нищо против. Нима можеше да каже друго, като гледаше бледите им, изпити лица и зачервените им от плач очи? Само дето не подозираше как ще й въздействат песните. Разбира се, момичетата ги знаеха наизуст; когато Тери беше в гаража, грамофонът непрекъснато свиреше и в малкото помещение звучаха песни на групите, символизиращи британската инвазия в популярната музика, които той (роден доста след това) не беше имал възможност да слуша на живо, обаче много харесваше: „Сърчърс“, „Зомбис“, „Дейв Кларк Файв“, „Кинкс“, „Т. Рекс“ и… разбира се… „Бийтълс“. Най-вече „Бийтълс“.

Момичетата обожаваха тези групи и песните им заради баща си, но за Марси мелодиите бяха изпълнени и с друг емоционален заряд, навяваха й горчиво-сладки спомени. За разлика от Сара и Грейс тя беше чула за първи път „Викам твоето име“, докато се натискаше с Тери на задната седалка на колата на баща му; той я целуваше по шията и беше пъхнал ръка под блузата й. За разлика от тях тя беше слушала „Не можеш да ми купиш любов“ (песента, която в момента звучеше в стаята на горния етаж), седнала на канапето в първия апартамент, в който беше заживяла заедно с Тери; държаха се за ръце, гледаха черно-бяло копие на „Нощ след тежък ден“ на допотопното видео, купено от гаражна разпродажба за двайсет долара (музикантите от знаменитата четворка — още съвсем млади, се раздаваха и влудяваха публиката), и тя знаеше, че ще се омъжи за младежа до нея, макар той още да не го подозираше. Джон Ленън беше ли вече мъртъв по това време, застрелян на улицата също като съпруга й?

Не знаеше, не можеше да си спомни. Знаеше само, че със Сара и Грейс бяха запазили достойнството си по време на погребението, ала сега животът й като самотна майка (о, тази ужасна фраза!) се простираше пред нея като безкраен, пуст път и музиката на „Бийтълс“ беше като сол в раната, причинена от скръбта. Всеки чудесен вокал, всеки изкусен китарен риф на Джордж Харисън й причиняваше болка. Два пъти излезе от кухнята, където седеше до масата и се взираше в чашата си с изстиващо кафе, отиде до стълбището и си пое дъх да извика: „Стига! Спрете грамофона!“, и два пъти се отказа. И те скърбяха.

Стана за трети път, приближи до шкафа и издърпа докрай чекмеджето с приборите за хранене. Не вярваше да намери, каквото търсеше, обаче го напипа — пакет „Уинстън“. Останали бяха три цигари. Не, четири — едната се беше пъхнала встрани. Марси не беше пушила от петия рожден ден на Грейси, когато получи ужасен пристъп на кашлица, докато бъркаше тестото за тортата, и се зарече завинаги да откаже цигарите. Само че вместо да изхвърли тези последни „воини на рака“, беше тикнала пакета в дъното на чекмеджето с приборите, сякаш нещо й беше подсказвало, че след време отново ще й се прииска да запали.

„Отпреди пет години са. Сто на сто са мухлясали или още по-лошо. Ще кашляш, докато припаднеш!“

Чудесно. Още по-добре.

Извади ги от пакета, едва сдържайки желанието си да запали веднага. „Пушачите никога не се отказват, само спират временно“ — помисли си. Приближи се до стълбището, наклони глава и се заслуша. „И аз я обичам“ беше свършила, сега звучеше „Кажи ми защо“ (извечният въпрос). Момичетата вероятно седяха на леглото на Грейс, не разговаряха, само слушаха. Може би се държаха за ръце. Вземаха причастието на баща си. Албумите му (някои купени от „Да върнем времето назад“, магазина за плочи в Кап Сити, други — по интернет), всички били в ръцете му, с които навремето прегръщаше дъщерите си.

Тя прекоси дневната, приближи се до малката печка на дърва, която палеха само през най-мразовитите зимни нощи, и слепешката се пресегна за кутийката кибрит на полицата, защото там стояха и няколко снимки, които още нямаше сили да погледне. Може би след месец щеше да събере смелост. Може би след година… Колко време е необходимо да се съвземеш след първия, най-мъчителния удар, когато скръбта е непоносима? Може би щеше да намери отговор в сайта на корпорацията WebMD, на който се публикуваха новини и съвети за здравословен живот, обаче се боеше да погледне.

Поне репортерите си бяха отишли (след погребението се втурнаха обратно към Кап Сити заради някакъв политически скандал) и не й се налагаше да рискува и да запали цигара на задната веранда, където момичетата можеха да я видят през прозореца как се отдава на стария си порок. Или пък в гаража, където щяха да подушат тютюневия дим, ако дойдеха за още плочи.

Отвори входната врата и едва не се сблъска с Ралф Андерсън, който тъкмо се канеше да почука.