Стивън Кинг
Другият (76)

8.

Алек Пели смяташе, че необходимият му телефон е в списъка с контактите му, но когато позвъни, автоматично съобщение го уведоми, че е избрал несъществуващ номер. Намери стария си бележник (неизменен негов спътник навремето, а след настъпването на компютърната ера заврян в чекмедже — при това най-долното — на бюрото) и набра друг номер.

— Детективско бюро „Търси се“ — каза някой от другата страна на линията. Алек реши, че се е свързал с телефонен секретар (логично предположение, тъй като звънеше в неделя вечер), и зачака информацията за работното време, последвана от меню за избор на опция чрез натискане на различни бутони, и накрая — покана да остави съобщение след сигнала. Само че човекът отсреща раздразнено се сопна: — Говорете, де! Там ли сте?

Алек познаваше този глас, само че не можеше да го свърже с име. Преди колко време го беше чувал? Преди две години? Преди три?

— Затварям теле…

— Недейте! Тук съм. Казвам се Алек Пели и се опитвам да се свържа с Бил Ходжис. Работихме заедно по един случай преди няколко години, след като напуснах Щатската полиция поради навършване на пенсионна възраст. Един мошеник — казваше се Оливър Мадън — беше откраднал самолета на тексаски петролен магнат на име…

— Дуайт Крам. Помня го. Помня и вас, господи Пели, макар че не сме се виждали. За съжаление господи Крам не ни плати веднага. Пет-шест пъти му изпращах фактури, накрая го заплаших със съд. Дано поне на вас да не е създавал проблеми.

— Опита се. — Алек се поусмихна на спомена за евтините номера на господин магната. — Първо ми изпрати чек без покритие, обаче вторият беше наред. Вие сте Холи, нали? Забравил съм фамилното ви име, обаче знам, че Бил имаше много високо мнение за вас.

— Холи Гибни.

— Радвам се, че отново разговарям с вас, госпожо Гибни. Позвъних на Бил, но вероятно си е сменил номера.

Мълчание.

— Госпожо Гибни? Връзката ли прекъсна?

— Не. Чувам ви. Бил почина преди две години.

— Господи! Много съжалявам. Сърдечен удар? — Алек беше виждал Ходжис само веднъж (бяха вършили съвместната си работа чрез разговори по телефона и имейли), но помнеше, че пенсионираният детектив беше доста пълен.

— Рак. На панкреаса. Сега аз управлявам агенцията заедно с Питър Хънтли — беше партньор на Бил, когато работеха в полицията.

— Чудесно.

— Не, за мен не е чудесно. Не се оплакваме от липса на клиенти, но на мига бих се отказала от агенцията, ако това ще върне Бил сред живите. Уви, ракът не прощава.

Алек се канеше отново да изрази съболезнованията си, да й благодари и да затвори. По-късно често се питаше как щяха да се развият събитията, ако го беше сторил. Само че си спомни какво беше казал Бил за тази жена, докато издирваха откраднатия „Бийчкрафт Кинг Еър“ на Дуайт Крам: „Холи е особнячка и е малко вманиачена на тема кино, симетрия и чистота, не е общителна, обаче умът й сече като бръснач. От нея щеше да излезе страхотен детектив.“ Ето защо, вместо да прекъсне разговора, каза:

— Надявах се Бил да ми помогне за едно разследване, но може би вие ще приемете предложението ми. Повтарям — той често ви хвалеше.

— Много мило, господин Пели, обаче надали ще съм ви от полза. Нашата агенция се занимава предимно с издирването на лица, нарушили съдебната гаранция, и на изчезнали хора. — Тя замълча за миг, после добави: — Да не говорим, че ни дели голямо разстояние, освен ако не живеете някъде в североизточните щати.

— Не, обаче се налага да проуча нещо в Охайо, а не мога да взема самолета и да замина, защото имам спешни дела, които няма как да зарежа. На какво разстояние от Дейтън се намирате?

Тя каза „Изчакайте малко“, но отговори почти моментално:

— На триста седемдесет и един километра според MapQuest — чудесно приложение, между другото. Какво искате да се проучи, господин Пели? И преди да отговорите, ще добавя, че няма да приема, ако е свързано с насилие. Насилието ме отвращава.

— Не е свързано. Да, убито беше едно дете, но това се случи тук, в моя град, а човекът, арестуван за престъплението, е мъртъв. Въпросът е дали наистина го е извършил и за да се стигне до отговора, трябва отново да се проучат подробностите, свързани с пътуването му до Дейтън през април заедно със семейството му.

— Ясно. Кой ще плати на агенцията ни? Вие ли?

— Не. Адвокат на име Хауард Голд.

— Знаете ли дали адвокат Голд е по-почтен платец от Дуайт Крам?

Алек широко се усмихна:

— Гарантирам за него.

Да, Хауи щеше да плати хонорара на „Търси се“, ако Холи Гибни приемеше да направи проучването в Дейтън, но всъщност парите бяха на Марси Мейтланд, която можеше да си позволи този разход. Застрахователите биха отказали да изплатят застраховката на лице, обвинено в убийство, но тъй като Тери никога не бе осъждан за каквото и да било, те нямаха основание за отказ. Освен това Хауи щеше да предяви от името на Марси граждански иск срещу Флинт Сити за причиняване на смърт; беше казал на Алек, че градската управа вероятно ще се съгласи да й плати един милион. Тлъстата банкова сметка нямаше да върне съпруга й, но тя можеше да плати за частно разследване, за преместването си в друг град, ако пожелаеше, и за колежа на момичетата. „Парите не са лек за скръбта, но дават възможност да скърбиш, без да мислиш за насъщния“ — каза си Алек.

— Разкажете ми повече за този случай, господин Пели, и ще ви отговоря дали мога да ви съдействам.

— Боя, че ще отнеме много време. Ако предпочитате, мога да се обадя утре, в работно време.

— И сега е удобно. Само секунда, за да изключа дивидито — гледах един филм.

— Провалям ви вечерта…

— Ни най-малко. Гледала съм „Пътища на славата“ поне дванайсет пъти. Мисля, че е сред най-добрите филми на Кубрик. Много по-забележителен от „Сиянието“ и „Бари Линдън“, но, разбира се, Кубрик е бил много млад, когато го е заснел. Според мен младите творци са много по-склонни да рискуват.

— Не съм запален по киното — промърмори Алек и отново си спомни какво беше казал Ходжис за нея: „Холи е особнячка и е малко вманиачена на тема кино, ред и чистота…“

— Благодарение на филмите светът е по-ведър, така мисля. Момент. — Тихата музика, звучаща като фон, секна, Холи се върна на телефона: — Какво искате да се свърши в Дейтън, господин Пели?

— Да ви предупредя: историята не само е много дълга, ами е и много странна.

Холи се засмя — смехът й беше младежки, не като на жена, която грижливо си подбира думите:

— Повярвайте, няма да е първата, която чувам. Когато работех с Бил… всъщност няма значение. Но щом ще разговаряме дълго, казвайте ми Холи. Ще ви включа на високоговорител, за да са ми свободни ръцете. Секунда… така, слушам ви.

Алек заразказва; вместо тихата филмова музика сега чуваше тракането на клавишите на компютър — Холи си водеше бележки. Още преди да приключат разговора, той се радваше, че одеве не затвори телефона. Тази жена задаваше уместни въпроси и не изглеждаше притеснена от странностите. Помисли си: „Жалко, че Бил Ходжис е мъртъв, но май му намерих достоен заместник.“

Най-накрая свърши и попита:

— Събудих ли любопитството ви?

— Да. Господин Пели…

— Алек. Да загърбим официалностите.

— Добре, Алек. „Търси се“ поема този случай. Редовно ще те уведомявам по телефона, с имейли или по „Фейстайм“ — приложение, което според мен е сто пъти по-добро от скайп. Щом имам цялата информация, до която съм се добрала, ще ти изпратя обобщен доклад.

— Благодаря. Много професи…

— Да. Сега ще ти продиктувам банковата сметка на нашата агенция, за да преведеш сумата, за която се уговорихме.