Стивън Кинг
Другият (39)

16.

В четвъртък следобед тленните осанки на Франк Питърсън бяха пренесени от моргата в погребалната агенция „Братя Донъли“. Уредила го беше Арлийн Питърсън… както и всичко останало, включително некролога във вестника, цветята, мемориалната служба в петък сутринта, погребението, надгробното слово и съботното събиране на приятели и близки в дома на опечалените. Да, тя го беше уредила, друг не беше способен. Фред не го биваше в организирането на обществени събития, дори да бяха по радостен повод.

„Този път ми се налага — помисли си, когато с Оли си тръгнаха от болницата и се прибраха у дома. — Налага се, защото няма кой друг да го свърши. Служителят от «Донъли» ще ми помогне, там разбират от тези неща.“ Само че как ще плати за второто погребение? Застраховката ще покрие ли разноските? Не знаеше. Арлийн се занимаваше и с тези въпроси. Бяха се споразумели: той изкарва парите, тя плаща сметките. По-късно щеше да потърси в бюрото й застрахователните полици. Само като си го помисли, почувства умора.

Седнаха в дневната, Оли включи телевизора. Предаваха европейски футбол. Известно време двамата се взираха в екрана, въпреки че харесваха само американски футбол. По едно време Фред неохотно стана, отиде в коридора и взе от чантата на Арлийн верния й червен бележник. Прелисти, докато стигна на Д — да, телефонът на „Братя Донъли“ беше записан, само че не с обичайния красив почерк на жена му, а нечетливо, от трепереща ръка. Логично. Тя не би записала номера на погребална агенция, преди Франк да умре. Семейство Питърсън щяха да живеят още дълги години, преди да им се наложи да се занимават с погребения. Дълги години…

Фред се загледа в протрития кожен бележник и се замисли колко често го беше виждал в ръцете на жена си; навремето, преди появата на интернет, Арлийн методично записваше адресите за обратна кореспонденция. Той заплака.

— Не мога… — избърбори през сълзи. — Не мога. Не и толкова скоро след Франки…

Коментатор извика „Гооол!“ и футболистите с червени екипи се скупчиха един върху друг. Оли изключи телевизора и протегна ръка за бележника:

— Аз ще уредя всичко.

Баща му безмълвно впери в него зачервените си от плач очи.

Оли кимна:

— Нямай грижа за мен, татко. Честно. Ще уредя абсолютно всичко. А ти иди горе и си полегни.

Фред се подчини, макар да си даваше сметка, че не бива да позволява седемнайсетгодишният му син да носи на плещите си цялото бреме. Зарече се скоро да го отмени поне малко, обаче сега наистина искаше да поспи. Беше смазан от умора.