Стивън Кинг
Другият (152)

13.

Джак, чиито уши още кънтяха от изстрелите, тъкмо презареждаше, когато на гърмящата змия й писна от натрапника и го ухапа по прасеца. Зъбите й с лекота проникнаха през памучния му панталон, торбичките й с отрова бяха пълни. Джак се претърколи; държеше високо пушката в дясната си ръка и крещеше — не от болка, защото тя още не беше силна, а от ужас, понеже змията вече пълзеше по бедрото му, раздвоеният й език се стрелкаше, черните й мънистени очички сякаш се взираха в него. Хлъзгавата й тежест беше страшна, противна. Тя отново го ухапа, този път по бедрото, и продължи да се придвижва нагоре, като тракаше с опашката си. Следващия път сигурно щеше да си забие зъбите в топките му.

— Махай се! РАЗКАРАЙ СЕ, ГАДИНО!

Нямаше как да я избута с пушката в ръце, затова той пусна оръжието и сграбчи влечугото. Змията го клъвна по дясната китка — от втория опит, но успя и дупките от зъбите й бяха големи като двоеточие във вестникарско заглавие, обаче отровата й се беше изцедила. Джак нито знаеше, нито се интересуваше от това. Изви я, както се изстисква пране, и видя как кожата й се разцепи. От паркинга някой стреляше през няколко секунди — вероятно с пистолет, ако се съдеше по звука, — само че разстоянието беше твърде голямо, та стрелецът да улучи мишената си. Хоскинс хвърли змията, тя тупна върху каменистия сипей и отново пропълзя в някаква пукнатина.

„Очисти ги, Джак!“

— Да, добре, разбрах.

Говореше ли, или само си го мислеше? Не знаеше. Бученето в ушите му се беше усилило и напомняше бръмченето на стоманена жица, вибрираща, когато многократно я опъват.

Грабна пушката, преобърна се по корем, отново облегна приклада върху плоския камък и се прицели. Тримата навлеци, които още бяха живи, тичаха към магазинчето за сувенири. Той опита да се прицели в Андерсън, обаче ръцете му (едната няколко пъти ухапана от змията) трепереха и той улучи смуглия мъж. От втория опит, но все пак го улучи. Ръката на онзи се отметна назад като на питчър, подготвящ се да хвърли най-бързата си топка, и той падна по хълбок. Другите двама се наведоха да му помогнат. Джак знаеше, че това е най-добрата му възможност да приключи с тях, може би последната. Не ги ли застреляше сега, щяха да се скрият зад сградата.

Кракът му, който змията беше ухапала най-напред, пулсираше, болката се усилваше и прасецът се подуваше, само че най-страшното беше друго — паренето се разпространяваше из цялото му тяло, като че го мъчеха горещи вълни. Или слънчево изгаряне от ада. Отново стреля и реши, че този път е улучил жената, само че се лъжеше. Тя хвана ръката на смуглия, която не беше засегната от куршума, Андерсън го прегърна през кръста и го изправи на крака. Джак отново натисна спусъка… но чу само изщракване. Порови в джобовете си, извади патрони, зареди два, другите изпусна. Ръцете му се вцепеняваха. Ухапаният му крак се вцепеняваше. Езикът му сякаш се подуваше и изпълваше устата му. Той пак изкрещя, но от гняв. Отново се прицели, само че тримата вече ги нямаше. За миг зърна сенките им, после и те изчезнаха.