Стивън Кинг
Другият (2)

2.

Показания на господин Джонатан Риц (10 юли, 21:30, разпитван от детектив Ралф Андерсън)

 

Детектив Андерсън: Знам, че сте разстроен, господин Риц, разбираемо е, но искам да разбера точно какво видяхте тази вечер.

Риц: Никога няма да се заличи от паметта ми. Никога. Ох, искам някакво хапче. Може би валиум. Никога не съм пил такива неща, обаче сега се налага. Все още се усещам тъй, като че ли сърцето ми ще изскочи. Предупредете криминалистите, че ако открият повръщано на местопрестъплението — сто на сто ще намерят, — то ще е от мене. И не се срамувам. Всеки би си издрайфал вечерята, ако види нещо подобно.

Детектив Андерсън: Лекарят ще ви предпише нещо за успокояване, когато приключим. Мисля, че ще го уредя, но в момента е важно умът ви да остане бистър. Ясно ви е защо, нали?

Риц: Да. Разбира се.

Детектив Андерсън: Разкажете всичко, което видяхте, и ще приключим за тази вечер. Ще го направите ли, сър?

Риц: Добре. Излязох да разходя Дейв точно в шест тази вечер. Дейв е нашият бигъл. Той вечеря в пет. С жена ми се храним в пет и половина. Към шест Дейв е готов да си свърши работите. Аз го извеждам, докато Санди — жена ми — мие чиниите. Това е справедливо разделение на труда. Справедливото разделение на труда е много важно в брака, особено след като децата са пораснали, така е според нас. Дрънкам несвързано, нали?

Детектив Андерсън: Не се притеснявайте, господин Риц. Разказвайте, както ви е по-лесно.

Риц: Моля ви, наричайте ме Джон. Мразя го това „господин Риц“. Напомня за солените бисквитки „Риц“. Така ми Викаха съучениците, Риц Соленката.

Детектив Андерсън: Аха. И тъй, разхождахте кучето…

Риц: Точно така. И като надуши силната миризма — миризмата на смърт, предполагам, — така ме задърпа, че се наложи да държа каишката с две ръце, макар че е дребно куче. Искаше да стигне до онова, което надушваше. То…

Детектив Андерсън: Чакайте, да се върнем назад. Значи излязохте от дома си на Мълбъри Авеню 249 точно в шест…

Риц: Може би малко по-рано. Тръгнахме с Дейв към „Джералд“, магазина наблизо, където продават всякакви деликатеси, после по Барнъм Стрийт, накрая влязохме във Фигис Парк. Същия, дето хлапетата му викат Фига Парк. Смятат, че възрастните не знаят, че фига е кукиш, че не слушаме какво говорят, обаче ние чуваме всичко. Поне някои от нас, де.

Детектив Андерсън: Това ли беше обичайната ви вечерна разходка?

Риц: Понякога малко променяме маршрута, колкото да не се отегчаваме, но почти всеки път стигаме до парка, преди да се приберем у дома, защото там Дейв все си намира да души нещо. Има паркинг, обаче по това време почти винаги е празен, освен ако гимназистите не са дошли да играят тенис и не са си оставили колите. Нямаше ги тая вечер, защото кортовете са глинени и беше валяло. Видях само един бял бус.

Детектив Андерсън: Как изглеждаше? Ще го опишете ли?

Риц: Без странични стъкла, само с двойна врата отзад. От онези, дето малки фирми ги използват за превоз на стока. Може да беше „Еконолайн“, обаче не съм съвсем сигурен.

Детектив Андерсън: Написано ли беше название на някаква фирма? Например „Климатици Сам“ или „Боб, прозорци по поръчка“? Нещо такова?

Риц: Не, не. Нищичко. Беше мръсен обаче. Немит кой знае откога. И по гумите имаше кал, сигурно от дъжда. Кучето подуши гумите, после тръгнахме по алея между дърветата. След около четиристотин метра Дейв залая и се шмугна в храстите отдясно. Тогава е надушил онази миризма. Едва не изтръгна каишката от ръката ми. Опитах се да го дръпна назад, но той само подскачаше, риеше с лапи пръстта и продължаваше да лае. Затова го придърпах малко по-близо — каишката е от ония, автоматичните, много са удобни за подобни случаи — и тръгнах след него. Той вече не е малко кутре и не обръща внимание на катериците, ама си помислих, че може да е надушил енот. Щях да го накарам да се върне, ако ще и насила, кучетата трябва да знаят кой командва, но тъкмо тогава видях първите капки кръв върху едно брезово листо, горе-долу на височината на гърдите ми, приблизително на метър и половина над земята. Малко по-нататък зърнах още една капка, после много кръв по храстите. Още беше влажна. Дейв я подуши и пак ме задърпа напред. И… чакайте, да не забравя — тъкмо тогава чух как някъде зад мен се включи двигател. Можеше и да не му обърна внимание, само че беше доста шумен, като че гърнето е пробито. Гърмеше на поразия, нали ме разбирате?

Детектив Андерсън: Да, разбирам.

Риц: Не мога да се закълна, че беше онзи бял бус, а и не се върнах оттам, тъй че не знам дали вече го нямаше, обаче се обзалагам, че беше изчезнал. И знаете ли какво означава това?

Детектив Андерсън: Кажи ми какво мислиш, че означава, Джон.

Риц: Че може да ме е наблюдавал. Убиецът. Стоял е между дърветата и ме е наблюдавал. Тръпки ме побиват само като си го помисля. Сега де. Тогава се бях вторачил в кръвта. И едва удържах Дейв — щеше да ми измъкне ръката от рамото. Почвах здравата да се плаша и не се срамувам да го призная. Не съм някакъв здравеняк и макар че се опитвам да поддържам форма, вече съм прехвърлил шейсетте. Дори и на двайсет не бях голям куражлия и избягвах сбиванията. Само че исках да видя откъде е кръвта. В случай че някой е ранен.

Детектив Андерсън: Много похвално. Според теб кое време беше, когато видя кървава следа?

Риц: Не си погледнах часовника, но трябва да е било към шест и двайсет. Най-много и двайсет и пет. Оставих Дейв да ме води, като го държах изкъсо, за да отмествам клоните, под които да минава, щото крачетата са му къси. Нали знаете какво казват за бигълите — юначета с къси крачета. Лаеше като побъркан. Излязохме на нещо като полянка… как да ви го обясня, едно такова закътано местенце, където влюбените да седнат и да се погушкат. По средата имаше каменна пейка, която беше обляна с кръв. Адски много кръв. Отдолу имаше още. Трупът беше на тревата до нея. Горкото момче! Главата му беше обърната към мен и очите му бяха отворени, а гърлото му… го нямаше. Представляваше червена дупка. Джинсите и слиповете на малкия бяха смъкнати до глезените и видях нещо… сух клон, предполагам… да му стърчи от… нали се досещате.

Детектив Андерсън: Досещам се, но трябва да го кажете за протокола, господин Риц.

Риц: Лежеше по корем и клонът стърчеше от задника му. Също беше окървавен. Клонът. На едно място кората беше обелена и имаше отпечатък от длан. Видях я съвсем ясно. Дейв вече не лаеше, виеше, клетият, и… аз не знам кой би сторил подобно нещо. Сигурно е бил някой умопобъркан. Ще го хванете ли, детектив Андерсън?

Детектив Андерсън: О, да. Ще го заловим.