Стивън Кинг
Другият (131)

8.

Джак Хоскинс остана в мотелската стая, докато през пролуката в щорите не видя как на шосето излезе бус с регистрационни номера с обозначението за инвалид. Сигурно беше возилото на дъртата кранта. Последва го синьо комби, с което несъмнено пътуваха тъпаците от Флинт Сити, дето си пъхаха носа в чуждите работи. Изчака колите да се скрият от погледа му, отиде в закусвалнята, нахрани се, после огледа стоките, наредени до касата. Нямаше нито крем с алое, нито слънцезащитен лосион, затова купи две бутилки вода и две прекалено скъпи квадратни кърпи. Нямаше да го предпазят кой знае колко от жаркото тексаско слънце, но без тях щеше да е още по-зле. Качи се в пикапа и потегли на югозапад, следвайки посоката, в който се бяха отправили натрапниците, докато стигна до билборда и зави по шосето към пещерата Мерисвил Хол.

Около седем километра по-нататък стигна до будка по средата на пътя, носеща следите на времето. Предположи, че тук са се продавали билети, когато пещерата е била отворена за посетители. Стените на будката, някога боядисани в яркочервено, сега бяха бледорозови като кръв, разтворена във вода. Отпред беше закована табела с надпис: ОБЕКТЪТ Е ЗАТВОРЕН, ЗАВИЙ ОБРАТНО! Шосето зад будката беше преградено с верига. Джак я заобиколи и пикапът заподскача встрани от шосето, прегазваше трънаци, заобикаляше пелиновите храсти и с един последен подскок се върна на платното… ако това отвъд веригата можеше да се нарече така. Пътят беше целият в дупки, скрити сред избуялите около тях плевели, и в изровени участъци, които никога не са били асфалтирани. Пикапът — с високо шаси и с двойно предаване — с лекота преодоляваше изровените участъци, изпод големите му гуми хвърчаха пръст и ситни камъчета.

След десет минути, през които измина едва три километра, Джак стигна до голям празен паркинг; жълтите линии, очертаващи местата, бяха избледнели и едва се виждаха, асфалтът беше напукан и тук-там — надигнат. В подножието на стръмен, обрасъл с храсталаци хълм се намираше отдавна затвореното магазинче за подаръци; табелата беше паднала и обърната наопаки, но Джак Хоскинс прочете надписа: СУВЕНИРИ И АВТЕНТИЧНИ ОБРАЗЦИ НА ИНДИАНСКИТЕ ХУДОЖЕСТВЕНИ ЗАНАЯТИ. Широка циментова алея (също в плачевно състояние) водеше до проход в хълма. По-точно — навремето там е имало проход, сега закован с дъски, върху които имаше табели с надписи: НЕ ПРЕМИНАВАЙ, ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО, ЧАСТЕН ИМОТ и ОБЛАСТНИЯТ ШЕРИФ ПАТРУЛИРА В ТОЗИ РАЙОН.

„Патрулира — друг път! — каза си Джак. — Може би наминава на всеки 29 февруари.“

От паркинга започваше още едно изровено шосе, минаваше край магазина за подаръци, изкачваше се по хълма и се спускаше от другата му страна — отначало Джак видя няколко мизерни туристически бунгала, чиито врати и прозорци също бяха заковани с дъски, после — сграда, напомняща склад и вероятно предназначена за служебните автомобили и за оборудването. И тя беше окичена с предупредителни табели ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО, имаше и една жизнерадостна: ПАЗИ СЕ ОТ ГЪРМЯЩИ ЗМИИ!

Хоскинс паркира пикапа под оскъдната й сянка. Преди да слезе, омота около главата си едната кърпа (заприличвайки на човека, когото Ралф беше видял пред съда в деня на убийството на Тери Мейтланд). Другата завърза на шията си, та болното място отзад да не изгори още повече от слънцето. Отключи металния сейф и благоговейно извади калъфа, в който беше неговата гордост — пушка помпа „Уинчестър .300“ като онази, с която Крис Кайл^[1] очистваше ония с чалмите (Джак беше гледал осем пъти „Американски снайперист“). Благодарение на оптическия мерник „Leupold VX-1“ можеше да улучи цел на хиляда и осемстотин метра. Разбира се, при четири от шест опита, и то ако му вървеше и ако нямаше вятър, но сега нямаше да стреля на такова разстояние, когато му дойдеше времето. Ако изобщо настъпеше.

Сред плевелите бяха захвърлени градински сечива и той взе ръждясала вила, за да се предпази, ако се натъкне на гърмяща змия. Заобиколи сградата и тръгна нагоре по пътеката към входа на пещерата, намиращ се от другата страна на хълма, и всъщност представляваща ерозирала почти отвесна скала. Край пътеката се въргаляха кутийки от бира, няколко големи камъка бяха „маркирани“ с глупави надписи от рода на СПАНКИ 11 и ТАТЕНЦЕТО БЕШЕ ТУК. По средата на пътя пътеката се разклоняваше и втората очевидно водеше обратно до вече несъществуващия магазин за сувенири и до паркинга. В началото й беше забита надупчена от куршуми дървена табела с нарисуван индианец с характерната корона от пера. Отдолу имаше стрелка и много избледнял надпис, който едва се четеше: КЪМ НАЙ-ИНТЕРЕСНИТЕ ПИКТОГРАМИ. Някакъв шегобиец беше нарисувал с флумастер балонче като в комиксите, излизащо от устата на вожда. Вътре беше написано: КАРОЛИН АЛЪН МИ ИЗДУХА ИНДИАНСКИЯ ЧЛЕН.

Тази пътека беше по-широка, само че Джак не беше дошъл да се любува на изкуството на древните обитатели на Америка, затова продължи нагоре. Стръмнината не беше опасна, но през последните години детектив Хоскинс „тренираше“ само по баровете. Преди да измине три четвърти от пътя, вече едва дишаше, кърпата и ризата му бяха мокри от пот, пред очите му причерняваше. Остави на земята вилата и калъфа с пушката, наведе се и подпря длани на коленете си, докато мъглата пред очите му се разсея и сърцето му почти възвърна нормалния си ритъм. Беше тук, за да избегне ужасната смърт от рака на кожата, който беше погубил майка му. Щеше да е горчива ирония на съдбата, ако вместо това пукнеше от инфаркт.

Понечи да се изправи, но се спря и присви очи. Под скален перваз, почти скрити в сянката му и защитени от природните стихии, имаше още рисунки, но ако бяха сътворени от хлапета, то тези хлапета бяха мъртви вече стотици години. На една се виждаха човечета-клечки с копия-клечки, заобиколили животно — може би антилопа, но със сигурност рогато. На друга човечета-клечки стояха пред нещо като вигвам. На трета (толкова избледняла, че изображението едва си личеше) човече-клечка стоеше над проснато на земята себеподобно и победоносно бе вдигнало копието си.

„Пиктограми — каза си Джак, — и то не най-интересните, както твърди вождът от табелата. Хлапетата от детска градина биха ги нарисували по-добре, само че тези грозотии ще са си тук дълго след като мен вече няма да ме има. Особено ако ракът ме ликвидира.“

Вбеси се само като си го помисли. Грабна голям, остър камък и чука с него по скалата, докато заличи пиктограмите.

„Така ви се пада, умрели гадове! Така ви се пада! Вече ви няма и аз съм победителят.“

Хрумна му, че може би полудява… или вече съвсем се е смахнал. Прогони тази мисъл и продължи изкачването. Най-после се озова на върха и установи, че оттук се виждат паркингът, магазинът за сувенири и препреченият със заковани дъски вход към Мерисвил Хол. Посетителят с татуировките не беше сигурен дали натрапниците ще дойдат тук, но ако това се случеше, Джак имаше задачата да ги очисти. Нямаше да му е трудно с тази страхотна пушка. Ако пък онези потеглеха обратно към Флинт Сити след разговора с човека, заради когото бяха дошли, Джак Хоскинс си беше свършил работата. Посетителят го беше уверил, че и в двата случая ракът ще изчезне и няма да го притеснява повече.

„Дали не ме лъже? Дали може само да ме зарази, но не и да ме излекува? Ами ако изобщо го няма? Ако не съществува и съм си го въобразил? Полудявам ли?“

Прогони и тези мисли. Отвори калъфа, извади пушката и монтира мерника. Паркингът и входът на пещерата сякаш бяха точно пред него. Ако натрапниците се появяха, щеше да ги вижда големи, колкото билетната каса, която беше заобиколил.

Седна под сянката на скалния перваз (първо се убеди, че няма змии, скорпиони или други гадинки) и глътна няколко бели хапченца, отпивайки вода от бутилката. После смръкна от коката, която му беше продал Коуди (първокласната колумбийска дрога не беше безплатна). Така. Оттук нататък всичко беше ясно — да чака в засада, както беше правил десетки пъти като служител на закона. Настани се по-удобно и сложи пушката в скута си; от време на време главата му клюмваше, но той нито веднъж не заспа и непрекъснато беше нащрек. Не помръдна, докато слънцето не взе да клони към залез. Чак тогава се изправи и се намръщи — целият се беше схванал.

— Няма да дойдат — промърмори. — Поне не днес.

„Така е — каза човекът с татуировките (или Джак си въобрази, че чу гласа му). — Обаче ти пак ще си тук утре, нали?“

Разбира се. Цяла седмица, ако се наложи. Дори цял месец.

Заслиза обратно, като много внимаваше; само това му липсваше на тази жега — да си изкълчи глезена. Заключи пушката в сейфа, отпи няколко глътки вода от бутилката, която беше оставил в кабината на пикапа (вече беше почти гореща), и потегли обратно към магистралата, откъдето зави към Типит — там щеше да си купи най-необходимото, преди всичко слънцезащитен лосион. И водка. Не биваше да се напива, иначе нямаше да изпълни задачата; само колкото да се осмели да легне на изтърбушения креват, без да мисли как му бяха пъхнали обувката в ръката. Да му се не види, защо му трябваше да влиза в шибания обор в Канинг?

Размина се с колата на Болтън, движеща се в противоположната посока. Нито той, нито Клод забелязаха с кого се разминават.