Стивън Кинг
Другият (64)

17.

Навън седна на скамейка под сянката на едно дърво и се обади в участъка. Санди Макгил вдигна телефона, но се умълча, след като той я попита има ли новини от Канинг. След няколко секунди смотолеви:

— Забранено ми е да те информирам, Ралф. Началник Гелър изрично ме предупреди. Извинявай.

— Няма защо да се извиняваш. — Ралф стана от скамейката. Сянката му се издължи — сянка на обесен човек — и той отново се замисли за Фред Питърсън. — Заповедите трябва да се изпълняват.

— Благодаря за разбирането. Джак Хоскинс си е прекъснал отпуската и заминава за Канинг.

— Да, ясно. — Той затвори и тръгна към паркинга за краткосрочен престой; успокояваше се с мисълта, че Юн е там и ще го държи в течение.

Може би.

Отключи колата, качи се и включи климатика. Часът беше седем и петнайсет. Твърде късно, за да се върне у дома, твърде рано за срещата в дома на семейство Мейтланд. Оставаше му само да кара безцелно из града като тийнейджър единак. И да размишлява. Например защо Тери е нарекъл „госпожо“ Върбова вейка. И защо е поискал да го упътят до най-близкия дежурен медицински пункт, въпреки че е прекарал целия си живот във Флинт Сити? Защо в хотела е бил в една стая с Били Куейд, сякаш е искал да си осигури алиби? Защо в залата се е изправил, за да зададе въпроса си на Харлан Коубън, сякаш е искал да го видят всички? Мислеше си още за капката мастило, която беше оцветила в светлосиньо водата в чашата, за внезапно свършващи следи от стъпки, за гърчещи се червеи в пъпеш, който наглед не е загнил. Хрумна му, че ако човек започне да вярва в свръхестествените явления, вече няма да е убеден, че е напълно нормален, а замислянето за душевното ти здраве може да е опасно. Все едно да се замислиш дали бие сърцето ти — ако се вманиачиш, може би вече си загазил.

Включи радиото и прехвърли няколко станции, докато попадна на „Енималс“, които пееха „Бум-бум“. Продължи да шофира безцелно, за да убие времето. Най-после часът на срещата му в къщата на семейство Мейтланд настъпи.