Стивън Кинг
Другият (121)

5.

След закуската Холи се върна в стаята за гости, като заяви, че ще си стегне багажа. Всъщност нямаше багаж и Ралф подозираше, че това е предлог да му позволи да се сбогува насаме с жена си. Тази Холи Гибни беше особнячка, но не и глупачка.

— Не се безпокой, Джийни. Рамидж и Йейтс ще наблюдават къщата. И двамата си взеха неплатен отпуск.

— Направили са го заради теб?

— И заради Тери. Мисля, че и те се чувстват гузни заради… заради онова, което стана на игрището.

— Къде ти е оръжието?

— Засега е в пътническата ми чанта. Щом се приземим, ще го прехвърля в кобура. Алек също ще е въоръжен. Още сега извади от сейфа револвера и гледай винаги да ти е подръка.

— Наистина ли мислиш, че…

— Ще кажа като Холи: не знам какво да мисля. Повтарям, нека оръжието винаги да ти е подръка. И не застрелвай пощальона.

— Слушай, не е ли по-добре да ви придружа?

— Не, в никакъв случай. — Не искаше тъкмо днес да са заедно, обаче нямаше да й го каже, за да не я разтревожи още повече. Най-важното в момента беше синът им, който беше на летен лагер, играеше бейзбол, стреляше с лък по мишени, прикрепени към бали сено, или изработваше колани, украсени с мъниста. Дерек, който беше почти връстник на горкия Франки Питърсън. Дерек, който подобно на всички деца вярваше, че родителите му са безсмъртни.

— Май имаш право, Ралф. Един от нас трябва да си е у дома, ако момчето ни се обади, нали така?

Той кимна и я целуна:

— Точно така, умница си ми ти.

— Внимавай и се пази. — Джийни беше вперила поглед в него; връхлетя го спомен и сякаш прониза сърцето му: така го гледаше тя — с любов, с надежда и с безпокойство, — когато стояха пред олтара в деня на сватбата си и разменяха брачните си обети пред очите на приятели и роднини.

— Разбира се. Винаги внимавам.

Понечи да се отдръпне, но тя се вкопчи в раменете му и го придърпа към себе си:

— Така е, обаче този случай е напълно различен от другите. И двамата вече го знаем. Залови го, ако можеш. Ако ли не… ако се натъкнеш на нещо непосилно за теб… откажи се. Откажи се и се върни при мен, разбра ли?

— Чух те.

— Не ми казвай, че си ме чул — обещай, че ще ме послушаш.

— Обещавам. — Той отново си спомни как си разменяха брачните обети.

— Дано си искрен. — Не откъсваше от него погледа си, изпълнен с любов и тревога, поглед, който казваше: „Обрекох се на теб, моля те, не ме принуждавай да съжалявам.“ — Искам да ти кажа нещо, важно е. Слушаш ли ме?

— Да.

— Ти си умен човек, Ралф. Добър човек, който направи глупава грешка. Нито си първият, нито ще си последният. Налага се да си понесеш последствията, да преживееш случилото се и аз ще ти помогна. Оправи нещата, ако можеш, но не ги обърквай още повече. Моля те.

Холи заслиза по стълбището — нарочно тропаше силно, за да ги предупреди за появата си. Ралф още миг се взира в очите на жена си, все тъй красиви, както преди толкова много години. После я целуна и отстъпи. Тя още веднъж стисна раменете му и едва тогава го пусна.