Стивън Кинг
Другият (54)

7.

В осем сутринта в четвъртък Ралф се захвана да коси тревата в задния двор. Очакваше го поредният безкраен ден, през който нямаше да е на работа, и косенето беше единственото, с което му хрумна да запълни времето си… но не и мислите си, които се въртяха на собствена безкрайна въртележка като онези за хамстери: обезобразеният труп на Франк Питърсън, свидетелите, записът от срещата с Харлан Коубън, ДНК пробите и най-вече озверялата тълпа пред съдебната зала. Незнайно защо непрекъснато виждаше девойката със смъкнатата презрамка на сутиена — яркожълта панделка, провиснала до лакътя й и подскачаща, докато тя, качена на раменете на приятеля си, гневно размахваше юмруци.

Така се беше унесъл в мислите си, че малко остана да не чуе звъненето на мобилния си телефон. Изключи косачката и без да обръща внимание на тревата, полепнала по маратонките и по голите му глезени, прие разговора:

— Андерсън.

— Обажда се Трой Рамидж, шефе.

Единият от полицаите, които бяха арестували Тери. Все едно се беше случило много отдавна. В друг живот, както казваха хората.

— Какво е станало, Трой?

— Аз съм в болницата с Бетси Ригинс.

Ралф се усмихна — напоследък му се случваше толкова рядко, та му се стори, сякаш е нахлузил маска.

— Тя ще ражда, нали?

— Не, не още. Шефът ме помоли да отида в болницата, защото ти си в отпуск, а Джак Хоскинс още е на риболов на някакво забравено от Бога място.

— Защо сте там?

— Преди няколко часа докараха с линейка Фред Питърсън. Опитал да се обеси в задния двор на къщата си, обаче клонът, за който бил завързал въжето, се счупил. Съседката, някоя си госпожа Гибсън, му направила изкуствено дишане и му спасила живота. Преди малко дойде тук да се поинтересува за него и шефът иска тя да даде показания, както е по протокола, ама на мен ми се струва напълно излишно. Причината е ясна като бял ден. Бог е свидетел, че горкият човек имаше куп причини да посегне на живота си.

— Какво е състоянието му?

— Според лекарите при него се наблюдава минимална мозъчна активност. Шансовете да се възстанови са едно към сто. Бетси каза, че сигурно ще се поинтересуваш.

За миг Ралф се изплаши, че ще повърне закуската си, и се отдръпна от косачката, за да не изцапа.

— Шефе? Чуваш ли ме?

Ралф преглътна надигналата се в гърлото му противна каша от мюсли и прясно мляко.

— Да, чувам те. Къде е Бетси в момента?

— Детектив Ригинс е в стаята на Питърсън заедно със съседката Гибсън. Накара ме да изляза, за да се свържа с теб, защото мобилните телефони са забранени в интензивното отделение. Лекарите им предложиха да поговорят в друга стая, обаче госпожа Гибсън настоя да отговори на въпросите на детектив Ригинс в присъствието на Фред Питърсън. Сякаш си въобразява, че той може да я чуе! Симпатична бабка, обаче явно я мъчат силни болки — личи си по походката й. Да й се чуди човек защо е дошла. Това не е лигавият сериал „Добрият лекар“ и няма да има чудотворно възстановяване.

Ралф предполагаше каква е причината за посещението на госпожа Гибсън. Сигурно си беше разменяла готварски рецепти с Арлийн Питърсън, навярно Оли и Франки бяха израснали пред очите й. Може би Фред Питърсън е изринал снега от алеята й след някоя от нетипичните за Флинт Сити зимни бури. Тя е отишла в болницата, защото скърби и държи да изкаже уважението си, може би и защото изпитва вина, задето не е оставила Питърсън да умре, вместо да го обрече на престой за неопределено време в болнична стая, където дишането му се поддържа от машини.

Ужасът от последните осем дни го връхлетя като приливна вълна. Убиецът не се беше задоволил само с Франки — беше унищожил цялото семейство Питърсън. Пълна победа, както се казва при изборите.

„Не говори за «убиеца», сякаш е неизвестен. Името му е Тери. Тери е убиецът. Няма други заподозрени.“

— Реших, че е хубаво да те информирам — заяви Рамидж. — Хей, погледни на нещата откъм добрата страна. Може би Бетси ще получи контракции, докато е в болницата. Тъкмо няма да се наложи на мъжа й да я кара дотук.

— Кажи й да си върви у дома!

— Разбрано. И… Ралф? Много съжалявам за случилото се пред съда. Беше ужасно… ужасна издънка.

— Точно — въздъхна Ралф. — Благодаря, че се обади.

Отново се захвана с косенето, тътрейки се бавно подир раздрънканата косачка (крайно време беше да купи нова — вече нямаше извинение да го отлага, след като разполагаше с толкова много свободно време); тъкмо когато приключваше, телефонът му отново засвири буги, изпълнявано на ксилофон. Реши, че е Бетси, обаче сгреши, въпреки че и това обаждане беше от болницата.

— Още не са ни изпратили изследванията на ДНК пробите — каза без предисловия доктор Едуард Боуган, — но вече имаме други резултати. Кръвта, плюс парченцата кожа от дланта на извършителя, останали по клона, с който е содомизирал момчето… нали помните — грабнал е клона и…

— Да, помня. Не ме дръжте в неизвестност.

— Край на неизвестността, детектив. ДНК пробите от клона съвпадат с онези, взети от вътрешната страна на бузите на Мейтланд.

— Благодаря, доктор Боуган. Ако обичате, предайте информацията на началник Гелър и на лейтенант Сабло от Щатската полиция. Аз съм временно отстранен от длъжност и вероятно няма да се върна на работа до края на лятото.

— Какъв абсурд!

— Такива са правилата. Нямам представа кого ще прикрепи Гелър към Юн — Джак Хоскинс е в отпуск, а Бетси Ригинс всеки момент ще роди първото си дете, — но все ще намери някого. Всъщност след смъртта на Мейтланд разследването приключи. Остава да запълним някои празноти, тоест да добавим липсваща информация.

— Тъкмо това е много важно! — отсече Боуган. — Ако съпругата на Мейтланд реши да заведе гражданско дело, тези резултати от ДНК пробите може би ще вразумят адвоката й и той ще я посъветва да се откаже. Според мен подобно дело ще е перверзия. Мъжът й е умъртвил момчето по възможно най-жестокия начин и ако тя е била в неведение за… наклонностите му… значи не го е познавала или не му е обръщала достатъчно внимание. При сексуалните садисти винаги се наблюдават издайнически признаци. Винаги! Според мен трябваше да ви връчат медал, вместо да ви отстранят от работа.

— Благодаря ви.

— Казвам, каквото мисля. Очакваме още много резултати. Желаете ли да ви държа в течение?

— Ще съм ви благодарен — каза Ралф. Гелър би могъл да прекъсне отпуска на Хоскинс, само дето този тип беше некадърник дори когато бе трезвен, което напоследък му се случваше твърде рядко.

Пъхна телефона в джоба си и довърши косенето, после завлече косачката в гаража. Докато почистваше контейнера й, мислеше за друг разказ от Едгар По — за човек, зазидан във винарска изба. Не го беше чел, обаче бе гледал филма.

„В името на Бога, Монтрезор!“ — бе извикал човекът, когото зазиждаха, а неговият екзекутор беше повторил: „Да, в името на Бога.“

В случая зазижданият беше Тери Мейтланд, само че тухлите бяха ДНК и той вече беше мъртъв. Да, налице бяха противоречиви доказателства, което беше тревожно, но пък имаха ДНК само от Флинт Сити, но не и от Кап Сити. Да, върху книгата от будката за печатни издания имаше пръстови отпечатъци, обаче можеше да са поставени допълнително. Не беше лесно, както изглежда в криминалните сериали, но не бе и невъзможно.

„Ами свидетелите, Ралф? Трима преподаватели, които от години са работили заедно с Мейтланд и са го познавали отлично?“

„Не мисли за тях, а за ДНК тестовете. Солидни доказателства. Най-солидните.“

Във филма Монтрезор беше погубен от черна котка, която неволно беше зазидал заедно с жертвата си. Мяукането й беше привлякло хора във винарската изба. Според Ралф котката беше само поредната метафора: гласът на гузната съвест на убиеца. Понякога обаче пурата беше само за пушене и котката — само котка. Нямаше причина непрекъснато да си спомня премрежените от наближаващата смърт очи на Тери или думите му, преди да издъхне, когато повтори, че е невинен. Както Самюълс бе изтъкнал, логично беше Мейтланд да отрече вината си, след като жена му бе коленичила до него и държеше ръката му.

Ралф седна на работния плот в бараката; беше капнал от умора, въпреки че косенето на малката морава не изискваше кой знае какви усилия. Случилото се през последните минути преди стрелбата непрекъснато го преследваше, чуваше звуци, виждаше картини. Пищенето на алармата на камарото. Лукавата гримаса на русокосата водеща, когато тя забеляза, че е ранена — може би леко, но кръвта по лицето означаваше по-висок рейтинг. Човекът с татуировки на ръцете и с белези от изгаряния по лицето. Момчето със заешката устна. Люспиците слюда, блещукащи като миниатюрно съзвездие в циментовия тротоар. Смъкнатата жълта презрамка на сутиена на непознатото момиче — този образ не му даваше покой, сякаш беше следа в друга посока, само че понякога презрамката е само презрамка.

— И един човек не може да е на две места едновременно — промърмори.

— Ралф, сам ли си говориш?

Той се сепна и вдигна глава. Джийни беше застанала на прага.

— Сигурно — отговори, — след като тук няма другиго.

— Аз съм тук! — възкликна тя. — Добре ли си?

— Всъщност не съм. — Ралф й разказа за Фред Питърсън и видя как лицето й помръкна.

— Боже мой! Това е краят на цялото семейство. Освен ако той не се възстанови.

— Каквото и да се случи с него, с тях е свършено. — Ралф стана. — Малко по-късно ще отида до участъка, за да разгледам онази хартийка. Парченце от меню или каквото е там…

— Първо вземи душ. Миришеш на бензин и на трева.

Той насила се усмихна и козирува:

— Слушам, сър.

Джини застана на пръсти и го целуна по страната:

— Чуй ме, Ралф. Ще издържиш. Убедена съм.