Стивън Кинг
Другият (38)

15.

Ресторант „Камината“ наистина беше отворен за обяд, затова Ралф отиде първо там. На смяна бяха двама от персонала, обслужвал клиентите в деня на убийството на малкия Питърсън: салонната управителка и късо подстриганият сервитьор, изглеждащ, сякаш наскоро е навършил възрастта, когато ще му е разрешено да си купува бира. Управителката не можа да помогне на Ралф („Онази вечер тук беше истинска лудница, детектив!“), а сервитьорът първо каза, че има бегъл спомен за голямата група преподаватели, но когато Ралф му показа снимка на Тери от миналогодишния албум на гимназията във Флинт Сити, взе да увърта: да, „комай“ си спомнял човек, който изглеждал така, но не можел да се закълне, че е същият от снимката. Дори не бил сигурен, че този тип е вечерял с учителите:

— Ами… може само да съм му сервирал порция пикантни крилца на бара.

Надеждите на Ралф бяха попарени.

И в „Шератон“ отначало не му провървя. Оказа се, че Мейтланд и Уилям Куейд са се настанили в стая 644 във вторник вечерта и управителят на хотела му показа квитанцията, но подписът беше на Куейд, който беше платил с кредитна карта. Ралф научи още, че след напускането на Мейтланд и Куейд стая 644 е била заета всяка вечер и е била почиствана всяка сутрин.

— Освен това предлагаме екстра — подготвяне на леглата за сън — добави управителят, с което окончателно срина надеждите му. — Това означава, че през повечето дни стаята е била почиствана по два пъти.

Добави, че не възразява детектив Андерсън да изгледа записите от охранителните камери, и Ралф се въздържа да изтъкне, че вече са разрешили същото на Алек Пели. (Тъй като не беше от местната полиция, трябваше да си държи езика зад зъбите и да избере дипломатичния подход.) Видеозаписите бяха цветни и с отлично качество — никакви купени на старо или евтини камери за „Шератон“ в Кап Сити. Ралф видя човек, който приличаше на Тери, във фоайето и в магазина за подаръци, във фитнеса на хотела и на опашката за автографи пред балната зала. Кадрите от фоайето и от магазина за подаръци не бяха съвсем ясни, но нямаше никакво съмнение (не би го изрекъл, но си го помисли), че човекът във фитнеса и онзи, чакащ за автограф, е един и същ — някогашният треньор на Дерек.

Сякаш отново чу Джийни да казва, че криминологичните доказателства от Кап Сити са липсващото парче от пъзела, златният шанс. „Ако Тери е бил тук — бе заявила тя, — тоест във Флинт Сити, и е убил малкия Питърсън, значи двойникът му е бил там, в Кап. Това е единственото логично заключение.“

— Изобщо не е логично — промърмори той, взирайки се в снимката на монитора. Снимката на човек, който много приличаше на Тери Мейтланд; камерата го беше уловила как стои на опашката за автографи заедно с шефа си Раундхил и се смее на нещо.

— Моля? Какво казахте? — попита човекът от охраната на хотела, който му беше показал записите.

— Нищо.

— Желаете ли да видите още нещо?

— Не, благодаря.

От самото начало Ралф знаеше, че само си губи времето. След видеото на Канал 81 кадрите от охранителните камери на „Шератон“ бяха без значение, защото човекът, задал последния въпрос на Коубън, несъмнено беше Тери.

Само че някакво гласче нашепваше на Ралф, че в тази история има нещо гнило. Например как Тери бе станал да зададе въпроса си, сякаш е знаел, че камерата ще е насочена към него… Беше прекалено съвършено, да му се не види. Нима е било предварително нагласено? Един изумителен, обаче в крайна сметка обясним трик? Ралф не разбираше как би могло да стане, но и не разбираше как Дейвид Копърфийлд минава през Великата китайска стена, а го беше виждал по телевизията. Ако се окажеше вярно, Тери Мейтланд не беше само убиец, а убиец, който им се надсмива.

Охранителят прекъсна размишленията му:

— Детектив, само да ви предупредя. Получих бележка от Харли Брайт — той е шефът, — че всички записи, които изгледахте, трябва да бъдат запазени за адвокат на име Хауард Голд.

— Не ми пука какво ще ги правите — промърмори Ралф. — Ако щете, пратете ги на Сара Пейлин в Аляска, пет пари не давам. Връщам се у дома.

„Точно така. Чудесна идея. Върни се у дома, седнете в задния двор с Джийни, изпийте шест бири: ти — четири, тя — две. И гледай да не се побъркаш от мисли за този парадокс.“

Човекът от охраната го придружи до вратата и подхвърли:

— По телевизията казаха, че сте спипали онзи тип, дето убил хлапето.

— По телевизията казват много неща. Благодаря за съдействието, сър.

— Удоволствие е да помагаш на полицията.

„Де да беше помогнал“ — помисли си Ралф.

Тръгна да излиза, но преди да мине през въртящата се врата, изведнъж се спря, защото му хрумна нещо — да провери още едно място, след като така и така беше тук. Тери беше споменал, че Деби Грант едва изчакала да свърши речта на Коубън, изтичала в дамската тоалетна и доста се забавила. „С Ев и Били слязохме на долния етаж и изчакахме Деби до будката за печатни издания“ — бе добавил.

Будката за вестници и списания всъщност беше нещо като втори магазин за сувенири и подаръци. Силно гримираната жена с прошарена коса зад щанда преподреждаше изложените евтини бижута. Ралф се легитимира и я попита дали е била на работа миналия вторник следобед.

— О, драги — усмихна се тя, — тук съм всеки Божи ден, освен ако не съм болна. Не печеля от продажбата на книги и списания, обаче за бижутата и за сувенирните чаши за кафе получавам комисиона.

— Случайно да си спомняте този човек? Бил е тук миналия вторник заедно с колеги, преподаватели по английски, за срещата с известен писател. — Той й показа снимка на Тери.

— Ама разбира се, че го помня. Помоли да разгледа книгата за окръг Флинт. Първият, който се заинтересува от нея от Бог знае колко време. Не съм я поръчала, заварих я сред другите книги, когато започнах работа тук през 2010-а. Все се заричам да я махна, обаче нямам с какво да я заменя. Книги, списания — без значение какви, — си остават вечно твои, ако не са на нивото на очите на клиентите — става ти ясно почти веднага след като се захванеш с тази търговия. Е, поне онези долу са евтини. Горе са скъпите, отпечатани на гланцирана хартия и със снимки.

— За коя книга става въпрос, госпожо… — Той погледна табелката с името й. — … Левел?

— Ето тази. — Тя я посочи. — „Илюстрована история на окръг Флинт, окръг Дюри и община Канинг“. Заглавие, та дрънка — да ти се върже езикът на фльонга.

Ралф се обърна. На двата стелажа до щанда със сувенирни чаши и чинии бяха изложени печатни издания. На единия — списания, на другия — евтини романчета и бестселъри с твърди корици. На най-горната му полица бяха наредени половин дузина луксозни издания, които Джийни би определила като „книги за фукане“, защото обикновено хората ги слагаха на масичката в гостната, за да се изкарат интелигентни. Бяха увити с полиетилен, та онези, които ги разглеждат, да не изцапат страниците или да повредят подвързията. Ралф се приближи и вдигна глава да ги разгледа. На Тери, който беше с осем сантиметра по-висок от него, не му се беше наложило да се повдигне на пръсти, за да вземе някоя.

Той се пресегна за книгата, посочена от госпожа Левел, но му хрумна нещо и се обърна:

— Разкажете ми какво си спомняте.

— За този човек ли? Ами… нищо особено. След речта на автора сума народ се струпа в магазина за сувенири, а моите клиенти никакви ги нямаше. Сещате се защо, нали?

Ралф поклати глава и си наложи да прояви търпение. Беше попаднал на нещо и си мислеше… надяваше се — че е, каквото очаква.

— Не искаха да си загубят реда на опашката за автографи, пък и си имаха четиво, с което да си запълнят времето, докато чакат — новата книга от господин Коубън, разбира се. Обаче трима господа благоволиха да влязат при мен и единият — беше доста шишкав — си купи новия роман на Лиза Гарднър. Другите двама само зяпаха. После някаква жена надникна през вратата, каза им, че е готова, и тримата излязоха. Сигурно да изчакат Коубън да им подпише книгите.

— Споменахте, че единият — висок мъж, — проявил интерес към книгата за окръг Флинт.

— Така беше, обаче мисля, че се заинтересува най-вече от историята на Канинг. Май спомена, че предците му са оттам, така ли беше?

— Не знам, вие ми кажете.

— Почти съм сигурна, че го спомена. Взе книгата, но я върна на полицата, като видя цената — седемдесет и девет долара и деветдесет и девет цента.

„Бум! Ето го онова, което предчувствах!“ — каза си Ралф и попита:

— Оттогава друг клиент интересувал ли се е от същата книга? Мисълта ми е дали друг я е разглеждал.

— Точно тази ли? Шегувате се!

Той пристъпи до рафта, застана на пръсти и взе обемистия том, обвит с полиетилен, като го притискаше между дланите си, без да го докосва с пръсти. На първата корица имаше тонирана в сепия фотография на някогашно траурно шествие. Шестима каубои с вехти шапки и с револвери, прибрани в кобурите, внасяха в гробище дъсчен ковчег. Свещеникът (също с револвер в кобура), стиснал Библия в ръце, ги чакаше до прясно изкопан гроб.

Госпожа Левел засия:

— Наистина ли ще я купите?

— Да.

— Подайте ми я да я маркирам.

— Ще го направим по друг начин. — Ралф обърна книгата така, че да се вижда баркодът, и тя доближи сканиращото устройство.

— Цената е осемдесет и четири долара и четиринайсет цента с ДДС, обаче на вас ще ви струва само осемдесет и четири.

Той остави книгата изправена на щанда, за да си извади кредитната карта. Прибра в горния си джоб касовата бележка и пак притисна книгата между дланите си, сякаш държеше потир.

— Била е в ръцете му — промърмори не толкова за да чуе потвърждението на госпожа Левел, а да се увери в невероятния си късмет. — Сигурна сте, че човекът на снимката, която ви показах, е държал тази книга.

— Разбира се. Свали я от полицата и обясни, че фотографията е заснета в Канинг. После погледна цената и върна обратно книгата. Точно както ви казах преди малко. Да не би да е улика или нещо от този род?

— Не знам. — Ралф се вгледа в опечалените на корицата (които също отдавна бяха покойници). — Обаче ще разбера.