Стивън Кинг
Другият (110)

11.

Ралф стана и заяви, без да се горещи:

— Госпожо Гибни, моите уважения за вашите… хм… подвизи в миналото, обаче това свръхестествено чудовище Ел Куко, което се храни с кръвта на деца, не съществува. Далеч съм от мисълта да отричам, че в този случай — в тези два случая, ако са свързани, което изглежда все по-вероятно — се наблюдават много странни елементи, но вие ни водите по фалшива следа.

— Не я прекъсвай, нека довърши! — настоя Джийни.

— Преди да го отречеш напълно, изслушай докрай госпожа Гибни.

Той забеляза, че жена му е на ръба да избухне. Разбираше я и дори й съчувстваше. За нея отказът му да приеме нелепата теория за Ел Куко означаваше и отказ той да повярва, че рано сутринта е видяла в дома им непознат. Искаше да й вярва не само защото я обичаше и уважаваше, а и понеже описаният от нея човек си приличаше като две капки вода с Клод Болтън — прилика, за която нямаше обяснение. Въпреки това каза нещо — на всички и най-вече на Джийни. Налагаше се. Това бе основата, скалата на истината, върху която беше изграден животът му. Да, наистина в пъпеша имаше личинки, но те бяха попаднали вътре по някакъв естествен начин. Фактът, че не знаеш какво представлява нещо или някакво явление, нито го променяше, нито го отхвърляше.

— Как е възможно да вярваме в каквото и да било, ако признаваме съществуването на чудовищата, на свръхестественото? — възкликна разпалено, отново седна и понечи да хване ръката на Джийни, но тя я отдръпна.

— Разбирам ви — промълви Холи. — Честна дума. Обаче съм виждала неща, детектив Андерсън, заради които вярвам и в чудовищата, и в свръхестественото. Не говоря за филма, нито дори за легендата, послужила за сценария му. Само че във всяка легенда има зрънце истина. Предлагам временно да се отклоним от тази тема. Бих искала да покажа диаграма на събитията, която подготвих в Дейтън, преди да потегля насам. Ще разрешите ли? Няма да отнеме много време.

— Имате думата — промърмори Хауи; изглеждаше доста озадачен.

Тя отвори един файл и го показа на екрана. Почеркът й беше дребен, но много четлив. Ралф неохотно призна пред себе си: диаграмата беше толкова професионално изработена, че всеки съд би я признал.

— Четвъртък, 19 април. Мърл Касиди зарязва буса на паркинг в Дейтън. Убедена съм, че превозното средство е било откраднато още същия ден. Няма да наричаме крадеца Ел Куко, а Другия, за да не влизаме в противоречие с убежденията на детектив Андерсън.

Ралф премълча леко хапливата забележка и този път Джийни му позволи да хване ръката й, макар да не стисна дланта му.

— Къде го е скрил? — намеси се Алек. — Имаш ли някакво предположение?

— Ще стигнем и до това, но предпочитам засега да се придържам към хронологията на случилото се в Дейтън. Става ли?

Той й направи знак да продължи.

— Събота, 21 април. Семейство Мейтланд пристигат със самолет в Дейтън и се настаняват в хотела. Хийт Холмс — истинският Хийт Холмс — е в Риджис при майка си.

Понеделник, 23 април. Амбър и Джолийн Хауард са убити. Другия ръфа плътта им и пие кръвта им. — Холи погледна Ралф. — Не, не го знам. Не и със сигурност. Обаче като чета между редовете на вестникарските репортажи, оставам с убеждението, че са липсвали части от труповете и че труповете са били обезкървени. Нещо подобно ли се е случило с момчето на Питърсънови?

— Аз ще ви отговоря. Случаят Мейтланд е приключен и тук провеждаме неофициален разговор, ето защо не нарушавам служебната етика. Парчета плът липсваха от шията, дясното рамо, дясната част от седалището и от лявото бедро на Франк Питърсън.

Марси задавено изстена, но когато Джийни пристъпи към нея, тя й махна да не се приближава:

— Добре съм. Всъщност… не съм, но няма да повърна или да припадна.

„Не съм толкова сигурен. Пребледняла си като платно“ — апострофира я наум Ралф Андерсън.

Холи продължи:

— Другия изоставя близо до дома на Холмс лекотоварния автомобил, с който е отвлякъл момичетата, за да е сигурен, че бързо ще открият превозното средство и то ще се превърне в поредното доказателство за вината на избраната от него изкупителна жертва. Оставя бельото на момиченцата в мазето на Холмс — още един гвоздей в ковчега му.

Сряда, 25 април. Труповете на момичетата на семейство Хауард са намерени в Тротууд, между Дейтън и Риджис.

Четвъртък, 26 април. Докато Хийт Холмс е в Риджис, помага на майка си с домакинската работа и дори услужва на съседите, Другия се появява в клиника „Хейсман“. Дали е търсил конкретно господин Мейтланд, или би могло да е който и да е пациент? Не знам със сигурност, но мисля, че е бил набелязал Мейтланд, защото е знаел, че семейството пристига отдалеч. Другия (без значение дали ще го наречете реално, или свръхестествено същество) има една прилика със серийните убийци — не се застоява на едно място. Госпожо Мейтланд, възможно ли е Хийт Холмс да е знаел, че съпругът ви възнамерява да посети баща си?

— Предполагам. От управата на клиниката държат да бъдат уведомявани за посещенията на родственици от други райони на страната. В тези случаи полагат усилия да подобрят външния вид на пациентите — подстригване за господата и студено къдрене за дамите, — както и по възможност да уредят свиждането да не е в самата клиника. Бащата на Тери нямаше късмета да излезе извън четирите стени на стаята си — психичното му разстройство беше в твърде напреднал стадий. — Марси се приведе и погледна в очите Холи: — Но ако този, когото наричате Другия, не е бил Холмс, макар да е изглеждал като него, откъде би могъл да знае за посещението на Тери?

— О, елементарно е, ако приемем основната предпоставка — намеси се Ралф Андерсън. — При положение че Другия, както го наричате, е точно копие на Холмс, той вероятно има достъп до спомените му. Познах ли, госпожо Гибни? Това ли се канехте да ни кажете?

— Да речем, че донякъде имате право, но да не си губим времето. Предполагам, че всички сме уморени и госпожа Мейтланд иска да се върне у дома при децата си.

„Ако преди това не припадне“ — помисли си Ралф.

— Другия знае, че ще го видят в клиника „Хейсман“ — продължи Холи. — Такава е и целта му. Затова оставя още една улика, която ще инкриминира истинския Холмс — косъм от едното убито момиче. Според мен обаче главната причина да отиде там на 26 април е да пусне кръв от Тери Мейтланд, точно както по-късно прави с Клод Болтън. Винаги действа по един и същи начин. Първо убива. После набелязва следващата си жертва. Следващото си аз, да речем. След това се скрива. Само че всъщност това му състояние е нещо като зимен сън. Също като мечките и той излиза от предварително набелязаната си бърлога, но, общо взето, остава там известно време и си почива, докато настъпи промяната.

— В легендите преобразяването продължава години наред — намеси се Юн. — Може би цели поколения. Само че сега не става въпрос за легенда. Нали не мислите, че отнема толкова време, госпожо Гибни?

— Смятам, че са му необходими само няколко седмици, най-много няколко месеца. Докато се преобразява от Тери Мейтланд в Клод Болтън, лицето му вероятно изглежда като от пластилин. — Тя се обърна и погледна Ралф. Мразеше да гледа хората в очите, но понякога беше неизбежно. — Или все едно има дълбоки белези от изгаряния.

— Не го вярвам — промърмори Ралф. — Меко казано.

— Тогава защо човека с изгореното лице го няма на видеозаписите? — попита Джийни.

Той въздъхна:

— Не знам.

— В повечето легенди има зрънце истина — каза Холи, — но те не са истината, ако разбирате какво имам предвид. В мексиканските предания Ел Куко е като вампир, смучещ кръв, но според мен това същество се храни и с отрицателните емоции, със страданието. За него скръбта е като кръв, психическа кръв. — Тя се обърна към Марси: — Казал е на дъщеря ви, че се радва, задето е тъжна и скърби. Мисля, че се е хранел със скръбта й.

— И с моята — прошепна Марси. — Също и със скръбта на Сара.

— Не твърдя, че каквото и да е в тази история отговаря на истината — каза Хауи Голд. — Не ме разбирайте погрешно. Само че случилото се със семейство Питърсън съответства на този сценарий. Всички бяха унищожени с изключение на бащата, а той е „зеленчук“ — лекарите го поддържат жив, но защо ли? Питърсънови са идеалните жертви за чудовище, което съществува благодарение на нещастието — поглъщач на скръб, вместо на грехове^[1].

— Напомни ми за случилото се пред съдебната зала — замислено промърмори Юн. — Ако наистина съществува чудовище, което се храни с отрицателни емоции, за него събитията пред съда са били като празнична вечеря по случай Деня на благодарността.

— Абе, вие чувате ли се какво говорите? — избухна Ралф. — Полудяхте ли всички?

— Престани да си криеш главата в пясъка! — сопна се Сабло и Ралф примигна, като че го бяха зашлевили. — Не само аз, всички си даваме сметка колко е невероятно и ще минем без натякванията ти, че си единственият нормален в приюта за душевноболни. Тук се случва нещо извън обсега на човешкото познание, нещо непознато. И човекът пред съдебната зала, който не се вижда на видеозаписите, е само елемент от загадката.

Ралф усети как лицето му пламва, обаче не възрази на упрека.

— Престани да упорстваш и да се съпротивляваш, драги. Ясно ми е, че този пъзел не ти харесва, меко казано — не мисли, че допада и на мен, — но поне признай, че парченцата прилягат на местата си. Налице е верига — поредица от последователности, — която води от Хийт Холмс към Тери Мейтланд и към Клод Болтън.

— Знаем къде е Клод Болтън — намеси се Алек. — Според мен логичният ни следващ ход е някой да отиде в градчето му и да го разпита.

— Защо, за Бога? — възкликна Джийни. — Та нали тази сутрин видях тук човека, който си прилича с него като две капки вода!

— Ще говорим за това — каза Холи, — но първо ще задам един въпрос на госпожа Мейтланд. Къде е погребан съпругът ви, госпожо?

Марси слисано я изгледа:

— Как къде? Ами тук, в гробището „Вечна памет“. Не бяхме… нали се сещате… не бяхме мислили за това… Та Тери щеше да навърши едва четирийсет през декември… смятахме, че ни остава още много време… че като всички добродетелни хора сме заслужили да се радваме на дълголетие…

Джийни извади от чантата си носна кърпичка и я подаде на Марси, която избърса сълзите си бавно, все едно не съзнаваше какво прави.

— Не знаех, че трябва да… бях… зашеметена… мъчех се да възприема мисълта, че той е мъртъв. Господин Донъли, директорът на погребалната агенция, предложи „Вечна памет“, понеже в „Хилвю“ нямало места, пък и е в другия край на града…

Ралф изпита желание да извика на Хауи: „Кажи на тази Гибни да престане! Въпросите й са мъчителни и безсмислени. Мястото, на което е погребан Тери, интересува само Марси и дъщерите й!“

Само че отново не продума, защото думите на Марси също бяха упрек към него, макар и непреднамерен. Каза си, че рано или късно тази история ще приключи и той ще заживее без мисълта за Тери Мейтланд. Задължително беше да повярва, че това е възможно.

— Знаех за другото място — продължи Марси, — обаче и през ум не ми мина да го спомена на господин Донъли. Веднъж Тери ме заведе там, само че е прекалено далеч от града… и е толкова… уединено… изолирано от света.

— Какво е това място? — попита Холи.

Ненадейно Ралф си спомни една снимка — шестима каубои с вехти шапки и с револвери, прибрани в кобурите, внасят в гробище дъсчен ковчег — и предусети изникването на поредното сливане, наречено от Джийни „стечение на обстоятелствата“.

— Старото гробище в Канинг — отговори Марси. Както вече споменах, веднъж Тери ме заведе там и… изглеждаше, сякаш от много време никой не е бил погребан там, нито пък някой е посетил гроба на скъп покойник. Нямаше цветя, само надгробни плочи, повечето бяха дотолкова съсипани от природните стихии, че имената върху тях не се четяха.

Ралф изумено погледна Юн, който само кимна.

— Ето защо Мейтланд е разглеждал книгата в хотелското магазинче за печатни издания — тихо каза Бил Самюълс. — „Илюстрована история на окръг Флинт, окръг Дюри и община Канинг“.

Марси отново си избърса очите с кърпичката на Джийни и промълви:

— Не се учудвам, че е проявил интерес към тази книга. Мейтландови са пуснали корени в този район на щата още от времето на треската за земи през 1889-а. Прапрадядото и бабата на Тери — може би дори едно поколение преди тях, не съм сигурна — се заселили в Канинг.

— А не във Флинт Сити, така ли? — попита Алек.

— По онова време този град не е съществувал. Само селце, наречено Флинт, почти невидима точица на картата. В началото на двайсети век Канинг бил най-големият град в района и, разбира се, бил наречен на името на най-големия местен земевладелец. Мейтландови заемали второто или третото място след него. Градът бил важно средище до разразяването на страшните пясъчни бури през двайсетте и трийсетте, в резултат на които горният, плодороден слой на почвата бил отнесен. Сега това е западнало селище с един магазин и с църква, в която рядко влиза някой.

— И с гробище — допълни Алек, — където навремето местните са погребвали близките си. Сред тях са и мнозина предци на Тери.

Марси невесело се усмихна:

— Ужасно беше това място. Също като запустяла къща, която вече никой не обича.

— Ако по време на преобразяването Другия е попивал мислите и спомените на Тери, сигурно е научил за гробището — промърмори Юн. Сега се взираше в една картина на стената, обаче Ралф сякаш му четеше мислите. Защото и самият той мислеше за същото. За обора. За захвърлените дрехи.

— Според легендите — в интернет са качени много предания за Ел Куко — тези същества харесват местата за вечен покой. Защото там се чувстват най-добре.

— Ако приемем, че съществуват чудовища, които се хранят със скръб — замислено промърмори Джийни, — то за подобно същество гробището ще е като закусвалня…

Ралф ужасно съжаляваше, че жена му го е придружила на тази среща. Иначе щеше да напусне още преди десет минути. Да, оборът, в който бяха намерили дрехите и маратонките, беше близо до потъналото в забрава гробище. Да, слузта, която беше боядисала в черно сеното, беше озадачаваща, меко казано, и да, може би някой, когото условно бяха нарекли Другия, нарочно пресъздаваше стара мексиканска легенда… само че това не обясняваше защо на видеозаписите липсваше човекът с белязаното лице, нито как е било възможно Тери Мейтланд да е бил на две места едновременно. Тези въпроси възникваха непрекъснато и не му даваха покой; бяха като камъчета, заседнали в гърлото му.

— Разрешете да ви покажа няколко фотографии, които заснех в друго гробище. Може би след като ги видите, ще имате повод да предприемете „нормално“ разследване. Разбира се, стига детектив Андерсън или лейтенант Сабло да пожелаят да се свържат с полицията в окръг Монтгомъри в Охайо.

— На този етап ще разговарям и с папата, ако това ще помогне да разбулим мистерията — заяви Юн.

Холи показа на екрана снимките една след друга: гарата, фабриката с пречупения кръст, нарисуван със спрей на фасадата й, отдавна неработещата автомивка.

— Заснех ги от паркинга пред гробището „Вечен покой“ в Риджис, в което са погребани Хийт Холмс и родителите му. — Тя отново превъртя снимките — гара, фабрика, автомивка. — Мисля, че Другия е скрил на едно от тези места буса, който е откраднал от паркинга в Дейтън, и че ако убедите полицията в окръг Монтгомъри да ги претърси, може би ще бъдат открити следи от това превозно средство. Дори следи от него, от Другия. Тук… или може би тук. — Тя показа снимката на двата товарни вагона на глухата линия зад гарата. — Има вероятност той да е скрил буса в единия вагон, може би дори се е подслонил в другия за известно време. Те са още по-близо до гробището.

Най-после нещо реално, за което Ралф можеше да се хване.

— Хм, уединени места, където не стъпва човешки крак… Наистина може да има следи. Дори след три месеца.

— Следи от автомобилни гуми — предположи Юн. — Още захвърлени дрехи.

— Или други неща — добави Холи. — Предупредете колегите си да се подготвят за киселинно-фосфатен тест.

„Петна от сперма“ — помисли си Ралф и си спомни слузта в обора. Какво беше казал Юн по този повод? „Била е полюция, достойна за «Рекордите на Гинес».“

Сега Юн каза, и то с уважение:

— Разбирате си от работата, госпожо!

Тя се изчерви, сведе поглед и промълви:

— Бил Ходжис беше човекът, който си разбираше от работата. От него научих много.

— Ако искате, мога да телефонирам на прокурора на окръг Монтгомъри — предложи Самюълс. — Да уреди полицаите, под чиято юрисдикция е онзи град… Риджис?… да съгласуват действията си с Щатската полиция. Стига онова, което младият Елфман е открил в обора, да си струва труда.

— Моля? — Холи наостри уши. — Какво е намерил освен катарамата с отпечатъците по нея?

— Панталон, боксерки, чорапи, маратонки — отвърна Самюълс. — По тях имаше нещо като слуз, както и по сеното. Беше го боядисала в черно. — Спря за миг, после добави: — Нямаше риза обаче.

— Може би тъкмо ризата онзи с изгореното лице е бил омотал около главата си, когато го видяхме пред съдебната зала — обясни Юн.

— Какво е разстоянието между обора и гробището? — попита Холи.

— Около петстотин метра — отговори Юн. — Петната по дрехите бяха като от засъхнала семенна течност. Същото ли подозирахте и вие, госпожице Гибни? Затова ли искате полицаите от Охайо да направят киселинно-фосфатен тест?

— Невъзможно е да е сперма — възрази Ралф. — Прекалено много е.

Сабло не му обърна внимание. Взираше се в Холи, все едно го беше хипнотизирала.

— Предполагате, че онази гадост в обора е нещо като… утайка, останала след преобразяването, така ли? — попита. — Дали сме проби в лабораторията, но още не сме получили резултатите.

— Не знам какво предполагам, лейтенант. Проучванията ми за Ел Куко засега се свеждат до легендите, които прочетох по време на полета дотук, а те не са достоверен източник. Предавани са устно от поколение на поколение много преди възникването на криминалистиката. Казвам само, че полицията в Охайо трябва да провери местата, които видяхте на моите снимки. Може да не открият нищо… обаче мисля, че няма да бият път напразно. Надявам се да намерят следи, както каза детектив Андерсън.

— Приключихте ли, госпожо Гибни? — попита Хауи Голд.

— Мисля, че нямам какво повече да кажа. — Тя седна до масата. Ралф си помисли, че изглежда капнала от умора, което беше съвсем естествено. През последните дни е имала твърде много работа. Пък и лудостта сигурно изтощава.

— Госпожи и господа — каза Хауи, — някакви предложения какво следва да предприемем оттук нататък? Имате думата.

— Следващата стъпка изглежда очевидна — отбеляза Ралф. — Този непознат — предпочитам да го наричам така — може да е тук, във Флинт Сити; разказите на съпругата ми и на Грейс Мейтланд предполагат това заключение, обаче някой трябва да се срещне в Клод Болтън в Тексас и да разбере какво знае той. Предлагам да замина аз.

— Държа да те придружа — каза Алек.

— Аз също идвам с вас — заяви Хауи. — Лейтенант Сабло?

— Много ми се иска, обаче трябва да свидетелствам в съда, иначе две много лоши момчета може да отърват затвора. Ще попитам прокурора в Кап Сити дали делото не може да се отложи, но подозирам какво ще ми отговори. Все пак не мога да изтъкна като основателна причина, че съм по следите на мексиканско чудовище, притежаващо способността да се преобразява в каквото пожелае.

Хауи се усмихна:

— Вярно е. А вие, госпожо Гибни? Желаете ли да продължите с нас още малко на юг? Разбира се, срещу парично възнаграждение.

— Да, ще дойда. Този Болтън може би знае подробности, които ще ни помогнат да стигнем до истината. Ако е така, от голямо значение е правилната формулировка на въпросите, които ще му зададем.

— А ти, Бил? — обърна се Хауи към прокурора. — Не искаш ли да довършиш започнатото?

Самюълс кисело се усмихна, поклати глава и стана:

— Всичко, което чух тази вечер, беше много интересно, ако човек харесва налудничавите истории, но за мен този случай е приключен. Ще се обадя на полицията в Охайо, обаче не очаквайте друго от мен. Госпожо Мейтланд, съжалявам за загубата ви.

— Има защо да съжалявате.

Той потръпна, но продължи, все едно не беше чул язвителното подхвърляне:

— Госпожо Гибни, прекарах много интересна вечер. Оценявам усърдната ви работа и трудолюбието ви. Признавам, че излагате много убедителни доводи за доказване на нещо несъществуващо — казвам го без капчица ирония, — но аз възнамерявам да се прибера у дома, да си взема една бира от хладилника и да се помъча да забравя тази история.

Гледаха го как си грабва дипломатическото куфарче и тръгва към вратата — щръкналият му перчем се поклащаше като заканително размахван пръст.

Хауи го изчака да излезе и обясни подробности за пътуването:

— Ще наема самолета „Кинг Еър“, с който понякога летя. Пилотите ще знаят най-близкото летище, на което да кацнат. Ще уредя да ни чака автомобил. Ако сме само четиримата, обикновен седан или комби ще свърши работа…

— За всеки случай предвиди място и за мен — прекъсна го Юн. — Ако случайно успея да изклинча от съда.

— С удоволствие.

— Още тази вечер някой трябва да се обади на Клод Болтън, за да го предупреди да очаква посещение.

Юн вдигна ръка:

— Това мога да направя.

— Успокой го, че не го издирваме заради нещо незаконно — добави Хауи, — иначе ще избяга и ще се укрие.

— Обади ми се, след като разговаряш с него — каза Ралф. — Дори да е много късно. Интересува ме реакцията му.

— И мен — промълви Джийни.

— Лейтенант, кажете му и още нещо — намеси се Холи. — Предупредете го да бъде нащрек. Защото ако теорията ми се потвърди, той ще е следващата жертва.