Стивън Кинг
Другият (104)

5.

Срещата се състоя в заседателната зала на Хауард Голд, която, макар и по-малка, отколкото в сериала „Добрата съпруга“, бе доста изискана: подбрани с вкус картини, махагонова маса, кожени кресла. Госпожа Мейтланд наистина бе дошла. Хауи Голд седна на председателското място, покани я да се настани до него и я попита на кого е оставила дъщерите си.

Марси невесело се усмихна:

— Лукеш и Чандра Пател ми предложиха да ги приютят временно. Синът им Байбир играеше в отбора на Тери. Всъщност беше на трета база, когато… — Тя погледна детектив Андерсън. — Когато вашите хора арестуваха мъжа ми. Байбир беше сломен, не разбираше какво и защо се случва.

Андерсън скръсти ръце и не продума. Жена му го потупа по рамото и му прошепна нещо. Той кимна.

— Откривам съвещанието — започна Голд. — Не съм набелязал дневен ред, но може би нашата гостенка ще предпочете да се изкаже първа. Представям ви Холи Гибни, частен детектив; Алек й възложи да проведе разследване в Дейтън, в случай че между убийствата има връзка. Този въпрос е сред онези, на които тази вечер трябва да отговорим, ако е възможно.

— Не съм частен детектив — поправи го Холи. — Партньорът ми Пийт Хънтли има разрешително да упражнява такава дейност. Нашата агенция се занимава предимно с издирване на откраднати автомобили, на длъжници и на хора, нарушили съдебната гаранция. От време на време поемаме криминално разследване, заради което няма да имаме неприятности с полицията. Например имаме голяма успеваемост при намирането на изчезнали домашни животинки… — Последното изречение й се стори толкова глупаво, че тя се изчерви.

— Госпожа Гибни скромничи — намеси се Алек. — Всеизвестно е, че благодарение на агенция „Търси се“ беше издирен и заловен опасният престъпник и беглец от закона Морис Белами.

— Залови го моят партньор — поправи го тя. — Първият ми партньор. Бил Ходжис, който вече не е между живите, като знаете, господин Пели… както знаеш, Алек.

— Уви, знам. Моите съболезнования.

Латиноамериканецът, когото детектив Андерсън беше представил като Юнел Сабло от Щатската полиция, се прокашля и се обърна към Холи:

— Известно ми е, че с детектив Ходжис сте разследвали масово убийство и осакатяване на хора, извършено с лек автомобил, шофиран от младеж на име Брейди Хартсфийлд. А самата вие, госпожо Гибни, сте му попречили да взриви бомба в голяма концертна зала и да отнеме живота на стотици тийнейджъри.

Хората около масата започнаха да си шепнат и се втренчиха в нея. Холи усети, че се изчервява още по-силно. Искаше да им каже, че само временно е попречила на безумеца да осъществи престъпните си намерения, че той е оцелял след удара, който му беше нанесла, и се е подготвял отново да сее смърт, преди да бъде ликвидиран, само че в момента нейните „подвизи“ не интересуваха никого.

Лейтенант Сабло обаче продължи:

— Знам още, че сте били наградена от градската управа, вярно ли е?

— Освен мен награда получиха още двама души: златен ключ и безплатна карта за автобусен превоз, валидна десет години. — Холи огледа присъстващите; даваше си сметка, че лицето й още е пламнало като на шестнайсетгодишна хлапачка. — Беше много отдавна… А сега предпочитам да говоря последна. И да ви съобщя заключенията си.

— Също като в последната глава в класическите английски криминални романи — усмихна се Голд. — Всички сме се събрали в гостната, съобщаваме ви какво знаем, после вие се изправяте и ни смайвате с обяснението кой, как и защо е извършил престъплението.

— Пожелавам ви успех — промърмори Бил Самюълс. — Получавам главоболие само като си помисля за Питърсън.

— Убедена съм, че вече имаме повечето елементи от пъзела — заяви Холи, — но те още не са на масата. В главата ми непрекъснато се върти една стара поговорка за това как едната ръка не знае какво прави другата. Сега обаче и „двете ръце“ са тук, образно казано, и…

— Ръцете са доста повече — подхвърли Хауи Голд, но като видя изражението й, побърза да добави: — Не ви поднасям, госпожо. Напротив, съгласен съм с вас. И така, да сложим картите на масата. Кой ще започне?

— Нека е Юн — предложи детектив Андерсън. — Защото аз съм временно отстранен от работа.

Юн сложи на масата куфарчето си и извади лаптопа:

— Господин Голд, ще ми покажете ли как работи прожекционният апарат?

Холи наблюдаваше адвоката и внимателно слушаше обясненията му, за да може да работи с апарата, когато й дойде редът. Щом свързаха кабелите, Хауи завъртя ключа на стената и намали осветлението.

— Така… — подхвана Юн. — Госпожо Гибни, моля да ме извините, ако съобщя преди вас факти, на които сте се натъкнали в Дейтън.

— Разбира се, не се притеснявайте.

— Разговарях с капитан Бил Даруин от дейтънската полиция и със сержант Джордж Хайсмит от полицията в Тротууд. Съгласиха се да помогнат, след като им съобщих, че имаме подобен случай, може би свързан с откраднат бус, който е видян близо до двете местопрестъпления, и благодарение на магията на телекомуникациите би трябвало да имам тяхната информация. Ако тази джаджа работи, де.

На екрана се появи десктопът на Юн. Той отвори файла ХОЛМС. Първата снимка беше на човек с оранжев затворнически гащеризон. Червеникавокестенявата му коса беше късо подстригана, брадата му — набола. Присвитите му очи бяха или на зъл престъпник, или на човек, смаян от внезапния обрат в живота си. Холи беше виждала полицейската снимка на първата страница на броя от 30 април на „Дейтън Дейли Нюз“.

— Това е Хийт Джеймс Холмс — каза Юн. — Трийсет и четири годишен, арестуван за убийствата на Амбър и Джолийн Хауард. Разполагам със снимки от местопрестъплението, но няма да ви ги покажа, защото после няма да заспите нощи наред. Не съм виждал такова зверство.

Седмината около масата не продумаха. Джийни се беше вкопчила в ръката на мъжа си. Марси беше притиснала длан до устните си и като хипнотизирана се взираше в снимката на Холмс.

— Холмс има чисто полицейско досие, само веднъж като юноша е бил арестуван за шофиране на открадната кола и има няколко глоби за паркиране. Нищо повече. Отзивите за него в докладите за оценка на работата му, каквито по закон се правят два пъти годишно, са блестящи — и в болница „Киндред“, и в клиника „Хейсман“. Колегите му и пациентите имат отлично мнение за него. Ето някои коментари: „Неизменно добронамерен“, „Искрено загрижен“ и „Работи повече, отколкото е необходимо“.

— Хората казваха същото и за Тери — промърмори Марси.

— Тези мнения не струват пукната пара — заяви Самюълс. — Същото се е говорело и за Тед Бънди.

— Холмс казал на колегите си, че ще прекара едноседмичната си отпуска при майка си в Риджис, градче на петдесетина километра от Дейтън и Тротууд — продължи Юн. — В средата на въпросната седмица труповете на двете сестрички били открити от пощальон, движещ се по обичайния си маршрут. Зърнал ято врани над долчинка на около километър и половина от дома на Хауард и спрял да разбере какво ги е привлякло. Предвид онова, което е видял, вероятно вече горчиво съжалява за любопитството си.

Юн щракна с мишката: на екрана вече не беше лицето на Холмс — човека с присвитите очи и наболата брада, — а две русокоси момиченца в някакъв увеселителен парк. Зад тях се виждаше въртележка с колички, момиченцата се усмихваха и бяха вдигнали като спортни купи фунии със захарен памук.

— Не че обвинявам горките момичета, обаче и двете били буйни деца, от онези, които понякога наричат „трудни“. Майката е алкохоличка, бащата отдавна ги е напуснал, живеели в скапан дом в скапан квартал. В училище били причислени към рисковата група и често бягали от часовете. Както направили и в понеделник, 23 април, около десет часа. Амбър имала свободен час, а пък Джолийн помолила за разрешение да отиде до тоалетната, затова смятам, че са го планирали предварително.

— Бягство от Алкатраз — подхвърли Бил Самюълс. Никой не се засмя.

Юн продължи:

— Малко преди обяд ги видели в бакалничка на около пет преки от училището. Ето снимка, свалена от записа на една от охранителните камери.

Холи си помисли, че черно-бялата фотография е като кадър от старомодна холивудска криминална драма. Едното русокосо момиченце държеше две кутийки безалкохолно, другото — няколко шоколадови десертчета. И двете носеха тениски и джинси. И двете бяха намусени; онова с десертчетата явно крещеше нещо, челото му беше сбърчено.

— Продавачът е знаел, че би трябвало да са в час, и е отказал да ги обслужи — обясни Юн.

— Очевидно — обади се Хауи. — Все едно чувам как по-голямата сестра го ругае.

— Така е било — кимна Сабло, — само че друго е интересното. Погледнете горния десен ъгъл на снимката. Вижте кой стои на тротоара и гледа през витрината. Момент, ще увелича изображението.

Марси прошепна нещо… може би „Господи!“.

— Холмс е, нали? — възкликна Самюълс. — Наблюдава ги.

Юн кимна:

— Продавачът е последният, който е видял живи Амбър и Джолийн. Обаче най-малко една камера ги е проследила. — Щракна с мишката, на екрана се появи снимка, взета от друга камера, насочена към островче пред бензинови колонки. Виждаха се часът и датата: 12:19, 23 април.

Според Холи тъкмо тази снимка беше споменала медицинската сестра Канди Уилсън. Тя беше предположила, че на фотографията е джипът на Холмс, „Шевролет Тахо“, „много шикозен, с шибидах“, само че беше сгрешила. На тази снимка се виждаше как Хийт Холмс върви към лекотоварен автомобил с надпис ДЕЙТЪН — ОЗЕЛЕНЯВАНЕ & БАСЕЙНИ. Вероятно беше платил бензина и се връщаше с две кутийки безалкохолно, към които протягаше ръце Амбър, надвесена през спуснатото стъкло.

— Кога е бил откраднат автомобилът? — попита Ралф.

— На 14 април — отговори Юн.

— Държал го е скрит някъде, докато се е подготвял. Тоест престъплението е било планирано.

— Така изглежда.

— И… момиченцата… са се качили при него, така ли? — прошепна Джийни.

Сабло сви рамене:

— Повтарям: не хвърлям вината върху тях — не можеш да виниш толкова малки хлапета заради грешките им, — обаче тази фотография доказва, че доброволно са се качили в колата му. Майката казала на сержант Хайсмит, че по-голямата й дъщеря имала навик „да пътува на стоп“, ако й хрумнело да отиде някъде, макар сто пъти да й било казвано, че е много опасно.

Според Холи двете снимки разказваха простичка история. Чуждият е видял как продавачът в бакалницата отказва да обслужи момиченцата и е предложил да им купи безалкохолно и шоколадчета от близката бензиностанция, докато му заредят колата. Вероятно им е обещал после да ги закара до вкъщи или докъдето искат: чисто и просто симпатяга, който помага на хлапета, избягали от училище — какво толкова, и той е бил млад, нали?

Юн отново заговори:

— Холмс е бил видян малко след осемнайсет часа в закусвалня в покрайнините на Дейтън. По лицето, ръцете и ризата му имало кръв. Казал на сервитьорката и на човека, приготвящ аламинутите, че е получил кръвоизлив от носа, и отишъл в мъжката тоалетна да се измие. Преди да си тръгне, си взел храна за вкъщи. Двамата го гледали, докато излизал, и забелязали как и отзад ризата му е окървавена, кръв имало и по седалището на панталона му; затова си казали, че историята с кръвоизлива издиша, защото на повечето хора носовете са отпред. Сервитьорката записала номера на колата и се обадила на полицията. По-късно разпознали Холмс сред снимките на още петима души. Наистина е трудно да се сбърка човек с червеникава коса.

— Тогава още ли е карал лекотоварния автомобил? — попита Ралф.

— Да. Колата е била открита на обществения паркинг в Риджис малко след като са били намерени момичетата. Отзад имало много кръв, както и отпечатъците на Холмс и на момичетата. Някои били оставени от окървавени пръсти. Повтарям — приликата с убийството на Франк Питърсън е много голяма. Всъщност е поразителна.

— Мястото, на което е намерен лекотоварният автомобил, близо ли е до дома на Холмс? — поинтересува се Холи.

— Разстоянието е около петстотин метра. От полицията предполагат, че той е зарязал колата, прибрал се е у дома, захвърлил е окървавените си дрехи, преоблякъл се е и е приготвил вкусна вечеря за майка си. Почти веднага намерили съвпадение с пръстовите отпечатъци в автомобила, обаче загубили два дни, докато преодолеят бюрократичните бариери и се доберат до името на лицето.

— Защото единственият арест на Холмс за шофиране на открадната кола е бил по времето, когато той още е бил непълнолетен — кимна Ралф.

— Си, сеньор. На 26 април той отишъл в клиника „Хейсман“. Завеждащата, госпожа Джун Кели, го попитала какво прави в болницата по време на отпуската си, а той отвърнал, че е дошъл да си вземе нещо от шкафчето и решил, че след като тъй или иначе е там, ще нагледа някои пациенти. Сторило й се странно, понеже само медицинските сестри имат шкафчета, а санитарите разполагат с малки пластмасови контейнери в помещението за отдих. Освен това още при постъпването им на санитарите и на хората от спомагателния персонал втълпяват, че трябва да наричат пациентите (които плащат големи такси) гости на лечебното заведение, а пък Холмс обикновено ги наричал „моите момчета и момичета“. Не подигравателно, разбира се. Така или иначе един от „гостите“, които посетил през този ден, бил бащата на Тери Мейтланд; по-късно от полицията намерили в тоалетната на стареца рус косъм. Заключението на криминолозите било, че е от косата на Джолийн.

— Колко удобно… — промърмори Ралф. — Случайно някой да е предположил, че косъмът е бил подхвърлен там?

— Налице били твърде много доказателства, ето защо от местната полиция решили, че Холмс е проявил небрежност или пък че е искал да го заловят — промърмори Юн. — Лекотоварният автомобил, снимките от охранителните камери, бельото на момиченцата, намерено в мазето на къщата му… и накрая, черешката на тортата, съвпадение на ДНК. Пробите от слюнката, събрана от вътрешността на бузата на заподозрения, взети в ареста, съвпадат със семенната течност на извършителя, открита на местопрестъплението.

— Господи! — изпъшка Бил Самюълс. — Отново déjà-vu… историята се повтаря…

— Да, но с едно важно изключение — прекъсна го Юн. — Хийт Холмс не е имал късмета да бъде заснет с камера по време на лекция, на която е присъствал по същото време, по което момичетата Хауард са били похитени и убити. Майка му се заклела, че през цялото време е бил в Риджис, че не е стъпвал в „Хейсман“ и че не е пътувал до Тротууд. „Че защо му е да ходи там? — казала. — Тротууд е скапан град, гъмжащ от скапани хора.“

— Колкото и да се кълне, съдебните заседатели няма да й повярват — отбеляза Самюълс. — Ако майка ти не излъже, за да ти спаси кожата, кой друг би го сторил?

— Съседите често го виждали през седмицата, докато е бил в Риджис — продължи Юн. — Окосил моравата пред къщата на майка си, оправил улуците, боядисал стълбището към верандата, помогнал на жената в отсрещната къща да си засади цветята в същия ден, в който са били похитени момиченцата. Да не говорим, че „шикозният“ му джип се набивал на очи, когато шофирал из градчето да свърши някоя работа, възложена от майка му.

— Съседката от отсрещната къща казала ли е кога й е помагал да си насади цветята?

— Казала, че било около десет, което обаче не потвърждава алибито на Холмс. Риджис е много по-близо до Тротууд, отколкото Флинт до Кап Сити. От полицията предположили, че щом насадил петуниите или каквито там цветя е искала съседката, той отишъл с джипа до обществения паркинг, сменил шевролета с лекотоварния автомобил и тръгнал на лов.

— Тери извади повече късмет от Хийт Холмс — пророни Марси и се обърна към Ралф и Самюълс. Андерсън я погледна в очите, прокурорът или не можа, или не пожела. — Само че се оказа недостатъчно.

— Имам още нещо — още един елемент от пъзела, както би казала госпожа Гибни, — но ще го споделя с вас, след като Ралф направи равносметка на разследването на случая с Мейтланд — всички плюсове и минуси.

Андерсън говори кратко, но всяка дума си беше на мястото, сякаш той даваше свидетелски показания пред съда. Обърна специално внимание на разказа на Клод Болтън как Тери го бил одрал с нокътя си, когато се здрависали. Разказа за находката в Канинг — джинси, боксерки, къси чорапи, маратонки, но не и риза, — после се върна към човека, когото беше видял на стъпалата пред съда. Добави, че не е сигурен в едно: дали този човек е използвал ризата, с която Тери е бил на гарата в Дъброу, за да си покрие главата (може би плешива и осеяна с белези), но всъщност било твърде вероятно.

— Пред съда е имало телевизионни камери — намеси се Холи. — Прегледахте ли записите?

Ралф и лейтенант Сабло се спогледаха.

— Прегледахме ги — отговори Ралф, — обаче този човек го няма на нито един.

Всички около масата зашепнаха, Джийни отново хвана ръката му, всъщност се вкопчи в нея. Той окуражаващо потупа опакото на дланта й, обаче не гледаше нея — наблюдаваше жената, пристигнала от Дейтън. Холи не изглеждаше озадачена, а доволна.