Стивън Кинг
Другият (75)

7.

Грейс и Сара седяха на канапето в дневната, Марси бе седнала помежду им и ги беше прегърнала през раменете. Хауи Голд се бе настанил на креслото, което беше на Тери, преди светът да се преобърне с главата надолу. Ралф Андерсън придърпа до канапето табуретката и седна на нея — краката му бяха твърде дълги и коленете почти обрамчваха лицето му. Помисли си, че сигурно изглежда доста комично, но щеше да е чудесно, ако помогнеше на Грейси Мейтланд да се поотпусне.

— Явно сънят е бил страшен, Грейс. Сигурна ли си, че е било сън?

— Разбира се, че е сънувала! — намеси се Марси. Беше пребледняла, лицето й беше изопнато. — В тази къща няма никакъв човек. Няма как да отиде на горния етаж, без да го забележим.

— Или най-малкото да го чуем — добави Сара, само че и тя май беше изплашена. — Стълбището скърца ужасно.

— Тук сте само поради една причина — да успокоите дъщеря ми! — процеди Марси. — Ако обичате, свършете си работата.

— Каквото и да е било, вече знаеш, че тук няма непознат човек. Нали, Грейс? — попита Ралф.

— Да, знам. Отиде си. Обеща да не се връща повече, ако ви предам съобщението, детектив Андерсън. Мисля, че ще си изпълни обещанието… независимо дали съм сънувала, или не.

Сара театрално въздъхна:

— О, какво облекчение!

— Стига, миличка — намръщи се Марси.

Ралф извади бележника си:

— Опиши го, ако обичаш — онзи човек, когото си сънувала. Аз съм детектив и вече съм убеден, че е било само сън.

Марси надали някога щеше да му прости, но поне му благодари с поглед.

— Изглеждаше по-добре — каза Грейс. — Лицето му вече не беше от пластилин.

— Така е изглеждал миналия път — намеси се Сара. — Според нея.

— Сара, идете в кухнята с господин Голд и донесете по едно парче кейк за всички, става ли?

Сара погледна Ралф:

— И за него ли? Вече не сме ли му сърдити?

— Кейк за всички! — повтори Марси, избягвайки въпроса. — Нарича се гостоприемство. Хайде, върви.

Сара стана от канапето, прекоси дневната и промърмори на Голд:

— Изгониха ме.

— Случва се и с най-симпатичните — като теб, млада госпожице — усмихна се той. — Ще те придружа в това изгнание.

— В какво?

— Няма значение, детко. — Двамата тръгнаха към кухнята.

Марси се обърна към Ралф:

— Ако обичаш, бъди кратък. Тук си само защото Хауи каза, че е важно. Че може да е свързано със… знаеш с какво.

Той кимна, без да откъсва поглед от Грейс.

— Този човек, който при първото си появяване е имал лице като от пластилин…

— И сламки вместо очи — уточни тя. — Стърчаха като в анимационно филмче, а тъмните кръгчета, които са в очите на хората, при него бяха дупки.

— Ъхъ. — Ралф си записа в бележника: „Сламки вместо очи?“ — Спомена, че лицето му било като от пластилин. Дали защото е имал белези от изгаряния?

Грейс се позамисли, преди да отговори, после каза:

— Не. По-скоро като че ли не беше свършено.

— Недовършено, така ли? — намеси се Марси.

Малката кимна и пъхна палец в устата си. „Това десетгодишно дете, което си смуче палеца, страда… и аз съм причината“ — помисли си Ралф. Беше самата истина и никога нямаше да се промени, макар да беше действал въз основа на наглед неоспорими доказателства.

— Как изглеждаше днес човекът в съня ти, Грейс?

— Имаше къса черна коса, щръкнала като бодлите на таралеж, и къса брада около устата. И очите му бяха на баща ми, обаче не бяха истински. На ръцете имаше татуировки — чак до раменете. Някои бяха змии. Отначало тениската му беше зелена, после се превърна в бейзболната тениска на татко със златния дракон, след това стана бяла като късата престилка, която носи госпожа Гърсън, когато прави косата на мама.

Ралф погледна Марси и тя промърмори:

— Мисля, че има предвид туника.

— Да, точно така — кимна малката. — После пак се превърна в зелената тениска и тогава разбрах, че сънувам. Само че… — Долната й устна затрепери, сълзите й рукнаха по пламналите й страни. — Само че той ми каза лоши неща. Радвал се, че ми е тъжно. Била съм ревла като бебе.

Притисна лице до гърдите на майка си и зарида. Марси погледна Ралф — в този момент не го обвиняваше и не го мразеше, просто се боеше за дъщеря си. „Знае, че не е било само сън — каза си той. — Разбира, че означава нещо важно за мен.“

Изчака малката да се поуспокои и й се усмихна:

— Много благодаря, че ми разказа съня си. Забрави го, вече всичко е наред, нали така?

— Да — задавено прошепна Грейс. — Човека го няма. Отиде си, защото направих, каквото той ми каза.

Марси също й се усмихна:

— Иди да помогнеш на сестра си да донесе чиниите с кейк. Ще хапнем тук.

Малката изтича в кухнята. Марси я изчака да излезе и промълви:

— И двете го преживяха много тежко, особено Грейс. Бих казала, че сънищата й са породени от скръбта, само че Хауи е на друго мнение, също и ти, струва ми се. Така ли е?

— Госпожо Мейтланд… Марси… вече не знам какво да мисля. Провери ли за нещо нередно в стаята на Грейс?

— Разбира се. Веднага щом тя обясни защо се е обадила на Хауи.

— Никаква следа от проникване на непознат, така ли?

— Никаква. Прозорецът беше затворен, щорите — спуснати, а и казаното от Сара за стълбището е вярно. Къщата е стара и стъпалата скърцат, когато някой се качва или слиза.

— Разгледа ли леглото й? Грейс каза, че онзи е седял там.

Марси невесело се засмя:

— Не бих могла да преценя. Грейс спи толкова неспокойно… По цяла нощ се мята и се върти в леглото, откакто… — Не довърши изречението и притисна длан до челото си. — Ужасно е!

Ралф стана и се приближи до нея, за да я утеши, обаче тя се дръпна като ужилена:

— Да не си посмял да седнеш до мен. И не ме докосвай! Тук си по милост, детектив. Съгласих се да дойдеш само за да успокоя дъщеря си, та поне довечера да спи, без да се буди с писъци.

Появата на Хауи и двете момичета му спести необходимостта да отговори. Марси избърса сълзите си — толкова бързо, че никой не ги забеляза — и широко се усмихна на адвоката и на дъщерите си:

— Браво на вас! Ура за кейка.

Ралф взе своето парче и благодари. Беше споделял с Джийни всяка подробност за тази кошмарна история, но нямаше да й разкаже за съня на момиченцето. За нищо на света.