Стивън Кинг
Другият (24)

1.

Синята полицейска лампа с батерия, която Алек Пели държеше в своя експлорър, донякъде беше незаконна. Вярно, че той вече беше пенсионер и не работеше в Щатската полиция, но, от друга страна, беше почетен член на полицейския резерв в Кап Сити. Така или иначе, сега прецени, че е необходимо да я сложи на таблото и да я включи. Благодарение на хрумването си измина разстоянието между Кап и Флинт Сити за рекордно време и в девет и четвърт почука на вратата на Барнъм Корт 17. Тук нямаше жадни за сензации репортери, но недалеч той зърна ярки телевизионни прожектори, осветяващи една къща, вероятно тази на Мейтланд. Изглежда, не всички лешояди бяха подмамени от импровизираната пресконференция на Хауи. Не че той очакваше да се хванат на въдицата.

Отвори му дребничък, набит мъж с къса тъмноруса коса, сбърчено чело и тъй силно стиснати устни, че устата му сякаш я нямаше. Изглеждаше готов да наругае и да прати по дяволите неканения посетител. Зад него застана зеленоока блондинка, с около осем сантиметра по-висока от съпруга си и много по-симпатична, въпреки че не беше гримирана и клепачите й бяха подпухнали. Не плачеше, но вътре в къщата хлипаше дете. Алек предположи, че е една от дъщеричките на Мейтланд.

— Господин и госпожа Матингли? Аз съм Алек Пели. Чухте ли се с Хауи Голд?

— Да — кимна жената. — Заповядайте, господин Пели.

Алек понечи да влезе, обаче Матингли, макар и с двайсет сантиметра по-нисък, безстрашно му препречи пътя:

— Може ли първо да видим някакъв документ?

— Разбира се.

Пели можеше да им покаже шофьорска книжка, но предпочете служебната си карта на полицай от резерва. Не беше необходимо да знаят, че напоследък повечето му задължения са като подаяния за бивш полицай: охранител на рокконцерти, на състезания по родео, на професионални мачове по кеч и три пъти годишно на Монстър Трък Джем^[1]. Понякога заместваше болна служителка и обикаляше деловия център на Кап Сити, като маркираше със специалното устройство гумите на неправилно паркиралите автомобили. Твърде унизително занимание за човек, който някога беше командвал четирима щатски детективи, обаче той нямаше нищо против — харесваше му да е навън, на слънце. Пък и се смяташе за познавач на Библията, а в Посланието на Яков, глава 4, стих 6, бе казано: „Бог на горделивите се противи, а на смирените дава благодат.“

— Благодаря. — Дребничкият мъж се отдръпна встрани и му подаде ръка. — Том Матингли.

Алек се ръкува с него — както и очакваше, ръкостискането на този човек беше силно, на истински мъж.

— Обикновено не съм мнителен, живеем в спокоен квартал, но както казах на Джейми, трябва много да внимаваме, докато Сара и Грейс са под нашия покрив. Вече много хора имат зъб на тренер Т. и това е само началото. Разчуе ли се какво е направил, ще стане още по-лошо. Радвам се, че дойдохте, за да ни отървете от тях.

Жена му го погледна укорително:

— Каквото и да е сторил баща им — ако изобщо е сторил нещо, — те нямат вина. — И добави, обръщайки се към Алек: — Съсипани са, особено Грейси. Видяха как отвеждат баща им с белезници.

— А още не знаят защо — промърмори Матингли. — Обаче ще разберат. В днешно време нищо не остава скрито от децата. Проклет интернет, проклет фейсбук, проклети туитъри и прочие! — Той поклати глава. — Джейми е права, невинен до доказване на противното — такъв е законът в Америка, обаче при тоя публичен арест… Ще пийнете ли нещо, господин Пели? Джейми приготви студен чай преди мача.

— Благодаря, но бързам да заведа момичетата у тях. Майка им ги чака.

Придружаването на децата до дома им беше само първата му задача за тази вечер. Преди да застане пред телевизионните камери, Хауи бе изредил набързо какво иска от Пели и задача номер две беше спешно да се върне в Кап Сити, като в движение звъни по телефона да моли за информация (и за услуги). Отново щеше да върши полицейска работа, което беше чудесно — хиляди пъти по-добре, отколкото да маркира неправилно паркирани коли по Мидланд Стрийт, — само че онова, което му предстоеше сега, нямаше да е нито лесно, нито приятно.

Момичетата бяха в помещение, което, ако се съдеше по препарираните риби, окачени по грубата чамова ламперия, сигурно беше „убежището“ на Том Матингли, където той да се занимава с хобитата си и да се среща „по мъжки“ с приятели. На екрана на грамадния телевизор Спондж Боб лудуваше в подводния град Бикини Ботъм, но звукът беше изключен. Дъщерите на Тери се бяха сгушили на дивана; още бяха с тениски на „Златните дракони“ и с бейзболни шапки. Лицата им бяха боядисани в черно и златно — вероятно от майка им преди няколко часа (преди дружелюбният дотогава свят да се изправи на задните си лапи и да отхапе парче от семейството им), — но сълзите на по-малката почти бяха измили грима.

По-голямата видя непознатия на прага и още по-здраво прегърна разплаканата си сестра. Макар да нямаше деца, Алек харесваше хлапетата и сърцето му се сви от машиналния жест на Сара Мейтланд — дете, което закриля друго дете.

Той застана по средата на стаята:

— Сара? Аз съм приятел на Хауи Голд. Познаваш го, нали?

— Да. Баща ми добре ли е? — прошепна тя, гласът й беше прегракнал от плача. Грейс не го погледна, а притисна лице до рамото на сестра си.

— Да. Помоли ме да ви заведа вкъщи. — Не беше съвсем вярно, обаче сега не беше моментът да обяснява подробно.

— Той прибра ли се?

— Не, но майка ви е там.

— Можем да си идем сами — промълви Сара. — На две крачки е. Аз ще държа за ръка Грейси.

Сестра й, все така притискайки лице към рамото й, протестиращо завъртя глава.

— Не и по тъмно, скъпа — намеси се Джейми Матингли.

„И не тази вечер — помисли си Алек. — Нито още много вечери. Дори дни.“

— Хайде, момичета — каза Том с изкуствена (и зловеща) сърдечност. — Ще ви изпратя до вратата.

Навън, под лампата на верандата, Джейми Матингли изглеждаше още по-бледа; само за три часа беше заприличала на жена, болна от рак.

— Какъв кошмар! — промълви. — Сякаш целият ни свят се преобърна. Слава Богу, че нашето момиче е на лагер. Тази вечер бяхме на мача само защото Сара и Морийн са първи приятелки.

Като чу името на приятелката си, Сара Мейтланд също заплака и сестра й отново зарида. Алек благодари на съпрузите Матингли и поведе момичетата към своя експлорър. Те вървяха бавно, с наведени глави и се държаха за ръце като деца в някоя приказка. Той беше разчистил предната дясна седалка от обичайните боклуци и двете седнаха там, притиснати една до друга. Грейс отново криеше лице до рамото на сестра си.

Алек не им сложи предпазния колан — разстоянието до дома на семейство Мейтланд, осветен от прожектори, беше едва триста метра. Пред къщата дежуреше само един екип на местния канал на Ей Би Си — четирима-петима мъже, които стояха до служебния бус и пиеха кафе от пластмасови чашки. Щом видяха експлоръра да завива по алеята, те се втурнаха към него.

Алек свали страничното стъкло и се провикна, както правеше в миналото, когато нареждаше на заподозрян да не мърда и да си вдигне ръцете:

— Не снимайте! Да не сте посмели да снимате тези деца!

Те се стъписаха, но само за няколко секунди. Да кажеш на лешоядите да не снимат, е все едно да наредиш на комарите да не хапят. Алек си спомняше как всичко беше различно преди години (когато господата още правеха път на дамите), обаче тези времена безвъзвратно бяха отминали. Самотният репортер, който беше останал пред къщата на Матингли (Алек го беше виждал и преди — млад латиноамериканец, който си падаше по папийонки и през почивните дни съобщаваше по телевизията прогнозата за времето), вече беше грабнал микрофона и проверяваше батерията на колана си.

Вратата на къщата се отвори. Сара видя майка си на прага и понечи да слезе от колата.

— Чакай! — Алек се пресегна към задната седалка. Преди да потегли на тазвечерната мисия, беше взел няколко хавлиени кърпи от банята си и сега подаде по една на момичетата. — Закрийте си лицата, но без очите. — Помъчи се да се усмихне и добави: — Също като бандитите във филмите.

Грейс само го изгледа, обаче Сара взе кърпите и метна едната на главата на сестра си. Алек помогна на Грейс да я нагласи, Сара се справи сама. Слязоха от експлоръра и се затичаха към къщата под ослепителната светлина на телевизионния прожектор, придържайки кърпите под брадичките си. Не приличаха на бандити, а на бедуини джуджета, застигнати от пясъчна буря. И на най-тъжните, най-отчаяните хлапета, каквито Алек беше виждал.

Марси Мейтланд нямаше кърпа, за да скрие лицето си, и операторът насочи камерата към нея.

— Госпожо Мейтланд! — извика Папийонката. — Имате ли коментар за ареста на съпруга ви? Разговаряхте ли с него?

Алек застана пред камерата (и пъргаво пристъпи встрани заедно с нея, когато операторът се опита да снима от друг ъгъл), и предупредително вдигна пръст към Папийонката:

— А̀ си стъпил на моравата, hermano, а̀ ще задаваш на Мейтланд тъпите си въпроси от килията до неговата!

Онзи гневно го изгледа:

— Кого наричаш hermano? Я ме остави да си върша работата!

— О, да, страхотна работа! Да тормозиш една съсипана жена и двете й момиченца!

Неговата работа тук обаче беше приключила. Госпожа Мейтланд прегърна дъщерите си и ги заведе в къщата. Сега бяха в безопасност — поне доколкото беше възможно, макар че тези деца много дълго време надали щяха да се чувстват в безопасност където и да било.

Докато той вървеше обратно към колата си, Папийонката го догони и кимна на оператора да снима:

— Кой сте вие, сър? Как се казвате?

— Господин Никой. Попитай отново и ще ти кажа същото. Тук няма сензация, остави тези хора на мира, разбра ли? — озъби се на нахала, макар да знаеше, че със същия успех може да говори и на китайски. Съседите пак бяха наизлезли пред домовете си, нетърпеливи да видят следващия епизод от драмата на Барнъм Корт.

Алек мина на заден ход алеята и зави на запад, давайки си сметка, че операторът е заснел номера на колата му и че скоро ще разберат кой е и за кого работи. Не беше кой знае каква новина, но все пак ставаше за черешка на мелбата, която щяха да поднесат на зрителите, очакващи новините в единайсет. За момент се замисли какво се случва в онази къща, как зашеметената и ужасена майка се опитва да утеши две зашеметени и ужасени момичета с размазан от сълзите театрален грим.

— Направил ли го е? — беше попитал, когато Хауи се обади и му съобщи накратко каква е ситуацията. Всъщност нямаше значение, работата си беше работа, но той предпочиташе да знае истината. — Как мислиш?

— Не знам какво да мисля, обаче знам каква е следващата ти задача, щом отведеш Сара и Грейси вкъщи.

Когато видя първата табела, насочваща го към магистралата, Алек позвъни в „Шератон“ в Кап Сити и попита за управителя, с когото бе работил и преди.

Да му се не види, с кого ли от тях не беше работил?