Стивън Кинг
Другият (66)

19.

— Разкажи ми за нараняването, Марси — помоли Ралф.

Тя сложи ръце на кръста си:

— Защо? За да направиш от мухата слон ли? Е, не беше!

— Пита, защото няма за какво друго да се хване — намеси се Алек. — Обаче и на мен ми е любопитно.

— Ако си уморена… — подхвана Хауи.

— Не, ще отговоря. Наистина не беше сериозно, само драскотина. Дали се случи при второто му посещение в клиниката? — Тя сбърчи чело и се замисли. — Не, беше при последното, защото на другата сутрин взехме самолета за Флинт Сити. На излизане от стаята на баща си Тери се сблъскал с някакъв санитар — и двамата не гледали къде вървят. Инцидентът щял да остане без последствия, само с взаимни извинения, обаче онзи тъкмо бил измил коридора и подът бил мокър. Санитарят се подхлъзнал, хванал ръката на Тери, но въпреки това паднал. Тери му помогнал да стане, попитал го дали е добре и мъжът отговорил утвърдително. Съпругът ми си тръгнал, но преди да стигне края на коридора, забелязал, че китката му кърви. Изглежда, санитарят го бил наранил с нокътя си, когато се хванал за него, опитвайки се да запази равновесие. Както каза Сара, една медицинска сестра дезинфекцирала раната и сложила отгоре лепенка. Това е всичко. Е, помогна ли ти да разрешиш случая?

— Не — призна Ралф. Знаеше обаче, че това не е като жълтата презрамка. Беше връзка — стечение на обстоятелствата, както бе казала Джийни, — която можеше да разтълкува, но само с помощта на Юн Сабло. Стана и добави: — Благодаря за отделеното време, Марси.

— За теб съм госпожа Мейтланд. — Усмивката й беше смразяваща.

— Разбрано. Хауард, благодаря и на теб, че уреди срещата. — Той подаде ръка на адвоката. Хауи се поколеба за миг, но все пак стисна дланта му.

— Ще те изпратя, Ралф — промърмори Алек Пели.

— Не е необходимо, знам как да стигна до външната врата.

— Сигурен съм, но след като те въведох, редно е да те изпратя, така мисля.

Прекосиха дневната и тръгнаха по късия коридор. Алек отвори вратата. Ралф излезе и се изненада, когато частният детектив го последва и попита:

— Защо историята с драскотината те заинтригува толкова?

Андерсън го изгледа:

— Не разбирам за какво говориш.

— Не се прави на ударен. Видях как се промени изражението ти.

— Мъчат ме стомашни киселини. Често ми се случва, а и тази среща беше доста стресираща. Но не и колкото погледът на младата Сара. Почувствах се като насекомо под микроскоп.

Алек затвори вратата. Ралф беше две стъпала по-долу от него, но тъй като беше по-висок, двамата се гледаха очи в очи.

— Ще ти кажа нещо.

— Слушам те. — Ралф психически се подготви да чуе нещо неприятно.

— Арестът беше грешка. Колосална грешка. Сигурно вече го осъзнаваш.

— Достатъчно ме ругаха тази вечер, това ми идва в повече. — Ралф Андерсън понечи да слезе по стъпалата.

— Не съм свършил.

Андерсън се обърна, наведе глава и леко се разкрачи — поза на боец.

— Нямам деца. Мари не можеше да зачене. Но ако имах син на възрастта на твоето момче и ако разполагах със солидно доказателство, че сексуален маниак със склонност да убива, от когото синът ми се е възхищавал, е извършил зловещо престъпление, щях да постъпя като теб… ако не и по-лошо. Накратко, разбирам защо си действал импулсивно, загърбвайки трезвата преценка.

— Хубаво. Не успокоява съвестта ми, но благодаря.

— Обади се, ако все пак решиш да ми кажеш защо толкова се заинтересува от нараняването. Може би всички сме на една и съща страна.

— Лека нощ, Алек.

— Лека нощ, детектив. Пази се.