Стивън Кинг
Другият (34)

11.

Ралф се отби в полицейския участък на Флинт Сити с намерението да се обади на Дебора Грант, преди да вземе служебна кола за пътуването до Кап Сити, и завари там Бил Самюълс. Прокурорът изглеждаше отчаян. Дори смешният му перчем беше клюмнал.

— Какво е станало пък сега? — попита Ралф. „Какво още?“ — добави наум.

— Алек Пели ми прати есемес. С линк.

Прокурорът извади от куфарчето си голям айпад и го включи. Плъзна няколко пъти пръст по екрана, после подаде устройството на Ралф. Есемесът от Пели гласеше: „Сигурни ли сте, че искате да повдигнете обвинение на Т. Мейтланд? Първо погледнете това.“ Линкът беше отдолу. Ралф чукна на него.

Отвори се сайтът на местния Канал 81. Имаше поредица видеа: заседания на общинския съвет, повторно откриване на някакъв мост, инструктаж, озаглавен ВАШАТА БИБЛИОТЕКА, КАК ДА Я ИЗПОЛЗВАТЕ, и още едно видео: НОВИ ПОПЪЛНЕНИЯ В ГРАДСКИЯ ЗООПАРК. Ралф озадачено повдигна вежда.

— Дай надолу — промърмори Самюълс.

Ралф превъртя и намери клип, озаглавен ХАРЛАН КОУБЪН ГОВОРИ ПРЕД ГИМНАЗИАЛНИ ПРЕПОДАВАТЕЛИ ПО АНГЛИЙСКИ. Иконката PLAY беше върху снимката на застанала на подиум очилата жена, чиято коса беше толкова обилно напръскана с лак, че и хвърлена с все сила бейзболна топка би отскочила. Зад нея се виждаше емблемата на хотелската верига „Шератон“. Ралф разшири картината на цял екран.

— Здравейте всички! Добре дошли! Аз съм Джоузефин Макдърмът, тазгодишната председателка на Асоциацията на преподавателите по английски от градове в три щата. Щастлива съм, че съм тук, и ви поздравявам с добре дошли на ежегодната среща на умовете. Плюс, разбира се, на среща с отлежали напитки. — Няколко души учтиво се засмяха. — Прави ми впечатление, че присъстват повече колеги от обичайното и макар да се изкушавам да повярвам, че това се дължи на очарованието ми (отново учтив смях), мисля, че причината е днешният ни забележителен гост…

— Мейтланд беше прав за едно — процеди Самюълс. — Проклетата й реч е безкрайна. Госпожа председателката прави литературен разбор на всяка книга от Коубън. Ако обичаш, превърти на девет минути и трийсет секунди, когато излиянията свършват.

Ралф се подчини. Предчувстваше какво следва. Не искаше да го види, обаче не откъсна поглед от екрана, все едно беше хипнотизиран.

— Дами и господа, представям ви днешния ни гост, господин Харлан Коубън!

Иззад кулисите излезе плешив джентълмен; беше толкова висок, че като се наведе да се здрависа с госпожа Макдърмът, приличаше на човек, който се ръкува с дете, облечено като възрастен. От Канал 81 бяха преценили, че събитието е достатъчно интересно, за да изпратят двама оператори и втората камера показа присъстващите, станали на крака да посрещнат писателя. До една от масите най-отпред стояха трима мъже и една жена. Ралф изпита усещането, че стомахът му шеметно се спуска надолу като скоростен асансьор. Чукна с пръст по екрана, за да превключи на пауза.

— Господи! — изпъшка. — Той е. Тери Мейтланд с Раундхил, Куейд и Грант.

— Невъзможно е, ако вземем предвид доказателствата, с които разполагаме, но наистина адски прилича на него.

— Бил… — За миг Ралф си глътна езика, толкова беше потресен. — Бил, този човек беше треньор на сина ми. Не прилича на него, а е самият той.

— Коубън говори около четирийсет минути. Камерите следят него, но от време на време показват как присъстващите се смеят на остроумията му — остроумен е, няма спор — или само го слушат внимателно. Мейтланд (ако е той) се вижда на повечето кадри. Обаче последният гвоздей в ковчега е приблизително на петдесет и шестата минута от записа. Дай напред, ако обичаш.

За по-сигурно Ралф отиде на петдесет и четвъртата. Коубън вече отговаряше на въпроси на публиката:

— Никога не използвам в книгите си цинизми просто така, самоцелно. При определени обстоятелства обаче сквернословието е напълно уместно. Човек, който си е ударил палеца с чук, не казва: „Да му се не види и белята!“ — Всички отново се разсмяха. — Имаме време за още един-два въпроса. Кажете вие, сър.

Камерата се прехвърли от Коубън към следващия желаещ да зададе въпрос на прочутия автор. Беше Тери Мейтланд, в близък план, и последната надежда на Ралф, че имат работа с двойник, както предполагаше Джийни, се изпари.

— Когато започвате нов роман, господин Коубън, винаги ли знаете кой е престъпникът, или понякога е изненада дори за вас?

Камерата отново показа Коубън, който се усмихна:

— Чудесен въпрос.

Преди Ралф да чуе несъмнено чудесния отговор, върна записа, стопира го и двайсетина секунди се взира в лицето на Тери, който бе станал да зададе въпроса си, после върна айпада на Самюълс.

— Бам! — промърмори прокурорът. — Издънихме се. Всичко отиде на кино.

— Още чакаме резултатите от ДНК анализа — каза Ралф; стори му се, че гласът му прозвуча някъде отдалеч, все едно той някак беше излязъл от тялото си и витаеше над него. Навярно така се чувстват боксьорите в нокаут, преди съдията да прекрати мача. — Тъй или иначе ще разговарям с Дебора Грант, после заминавам за Кап Сити да поработя като едновремешните детективи. Ще си размърдам задника и ще задавам въпроси, както е казал Хари Бош. Ще разпитам служителите в хотела и сервитьорите в „Камината“, където учителите са вечеряли. — Спомни си за казаното от Джийни и добави: — Може пък да открием нови отпечатъци или ДНК.

— Знаеш ли колко малка е вероятността да намериш улики в голям градски хотел почти седмица след въпросния ден?

— Знам.

— А пък ресторантът надали работи по това време. — Самюълс мрънкаше като дете, което е било съборено на тротоара от по-голямо хлапе и си е ожулило коляното. Ралф започваше да си дава сметка, че този човек го дразни. Държеше се като пораженец.

— Ако е близо до хотела, сигурно е отворен поне за обяд.

Самюълс поклати глава, без да откъсва поглед от застиналия образ на Тери Мейтланд.

— Дори да има съвпадение на ДНК… в което започвам да се съмнявам… ти си достатъчно опитен, за да знаеш, че съдебните заседатели рядко постановяват осъдителни присъди въз основа на ДНК и пръстови отпечатъци. Процесът на О Джей Симпсън е показателен в това отношение.

— Свидетелите…

— Голд ще ги срази в съда. Станхоуп? Стара и полусляпа. „Вярно ли е, че преди три години сте се отказали да шофирате, госпожо Станхоуп?“ Морис? Хлапе, зърнало окървавен човек на отсрещния тротоар. Скоукрофт е пил, неговият приятел — също. Клод Болтън има досие за притежание на наркотици. Най-надеждната свидетелка на обвинението е Върбова вейка, обаче ще ти открехна нещо, приятелю: в този щат хората все така недолюбват индианците. Нямат им доверие.

— Вече сме нагазили твърде дълбоко, за да се откажем — възрази Ралф.

— Самата истина и от нея боли.

Известно време двамата не продумаха. Вратата на Ралф беше отворена и както обикновено през неделните утрини в това градче, общото помещение на участъка беше почти безлюдно. На Ралф му идваше да каже на господин прокурора, че видеото ги е отклонило от най-важното, от безспорното: едно дете беше убито и според всички веществени доказателства те бяха арестували злодея. Ако се съди по видеозаписа от срещата с Харлан Коубън, Мейтланд е бил на сто и десет километра от местопрестъплението. Нямаха право да се откажат, докато не разплетяха загадката.

— Предлагам ти да ме придружиш в Кап Сити — промърмори накрая.

— Не мога. С бившата ми и децата отиваме на пикник край езерото Окома. Тя е приготвила обяд за всички. Най-после си оправихме отношенията и не ми се ще да се издъня — измънка Самюълс.

— Както кажеш. — И без това го беше поканил с половин уста. Искаше да е сам, за да поразсъждава спокойно върху този случай, който отначало изглеждаше толкова ясен, но вече заприличваше на колосален гаф.

Той стана. Бил Самюълс прибра айпада в куфарчето си и също се изправи:

— Има опасност да си загубим работата заради тази история, Ралф. А ако Мейтланд се отърве, ще ни съди до дупка. Известно ти е, нали?

— Иди на пикник. Хапни сандвичи. Още нищо не е приключило.

Самюълс излезе от кабинета преди него и Ралф се вбеси, като го гледаше как е увесил нос и как куфарчето унило се удря в коляното му.

— Бил?

Самюълс се обърна.

— Едно дете от този град беше жестоко изнасилено. Или преди, или непосредствено след това е било нахапано до смърт. Още не мога да го повярвам. Мислиш ли, че на родителите му им дреме дали ще ни уволнят, или някой ще съди полицията?

Без да продума, Самюълс прекоси пустото общо помещение и излезе на светло, под лъчите на ранното утринно слънце. Очертаваше се чудесен ден за пикник, но според Ралф окръжният прокурор нямаше да е в настроение за забавления.