Стивън Кинг
Другият (106)

7.

Джак Хоскинс си беше наумил да помоли за отпуск по болест заради слънчевото изгаряне, като изтъкне, че ракът на кожата се предава по наследство в семейството му, но се отказа. Беше глупаво. Всъщност беше адски тъпо. Знаеше какво ще се случи: началник Гелър щеше да му нареди веднага да се пръждоса от кабинета му, а когато всички в участъка научеха (Родни Гелър не умееше да си държи езика зад зъбите), щяха да побъркат от майтапи детектив Хоскинс. Ако пък случайно Гелър се съгласеше, щеше да го прати на лекар, а Джак още не беше готов за среща с медицинско лице.

Така или иначе му бяха съкратили отпуската с три дни — адски нечестно, след като я беше заявил още през май. Според него тази несправедливост му даваше право (пълно право) да оползотвори дните под формата на еднодневни екскурзии, както би се изразил Ралф Андерсън. Още същия следобед предприе екскурзии до няколко бара. След третия почти забрави страховитото преживяване в Канинг, а след четвъртия вече не се страхуваше толкова много от слънчевото изгаряне и от странния факт, че го беше получил през нощта.

Петата му спирка беше в кръчмата на Шорти. Помоли барманката — секси мацка, чието име беше забравил, но не и очарователно дългите й крака, подчертавани от впитите джинси, да му каже какво вижда на врата му.

— Слънчево изгаряне — обяви тя.

— Само това, нали?

— Да… — Барманката замълча за миг, после добави: — Доста зле изглежда обаче. Появили са се мехурчета. Използвай мехлем с…

— Алое. Да, вече ми го казаха.

След като изпи пет водки с тоник (дали пък не бяха шест?), потегли с колата към дома си; седеше, изпънал гръб зад волана, гледаше само напред и стриктно спазваше ограничението на скоростта. Щеше да е кофти, ако го спрат. В този щат шофирането с повече от 0.8 промила в кръвта се наказваше сурово.

Спря колата пред старата си къща почти по същото време, по което Холи Гибни започна изложението си в заседателната зала на Хауи Голд. Захвърли всички дрехи, докато остана по боксерки, набързо заключи вратите и се втурна в банята, защото мехурът му заплашваше да се пръсне. Облекчи се и отново взе огледалцето, за да разгледа врата си. Предполагаше, че червенината вече я няма и кожата е започнала да се бели. Но не! Мястото на изгарянето беше почерняло, прорязваха го дълбоки цепнатини, от две се стичаха бисерни ручейчета гной. Той изстена, стисна клепачи, отново отвори очи и облекчено въздъхна. Кожата не беше почерняла, нямаше нито цепнатини, нито гной. Само че мястото беше силно зачервено и наистина имаше мехурчета. Не го болеше при допир, както преди, но това бе логично, след като беше приел слонска доза руско обезболяващо вещество.

„Крайно време е да спра да се натрясквам до козирката — помисли си. — Взеха да ми се привиждат разни страхотии, което е ясен сигнал, даже предупреждение.“

Нямаше подръка мехлем с алое, затова обилно се намаза с гел, съдържащ арника. Засмъдя го, обаче болката скоро премина (по-точно постихна и сега той усещаше само леко пулсиране). Беше добър признак, нали? Постла хавлиена кърпа върху възглавницата си, за да не я изцапа, просна се в леглото и изгаси лампата. Веднага се почувства по-зле, в тъмното болката сякаш се усили, а и беше по-лесно да си представи, че не е сам, че в стаята се е промъкнало съществото, което стоеше зад него в изоставения обор.

„Въобразих си го, нищо повече. Както си въобразих, че кожата ми е почерняла, нацепена и гноясала.“

Безспорно беше така, само че се почувства по-добре, като включи нощната лампа. Последната му мисъл беше, че ако се наспи, на сутринта всичко ще е наред.