Стивън Кинг
Другият (129)

6.

Известно време мълчаха, всички се бяха умислили. После Лави се обърна към Холи:

— Ти го нарече Ел Куко, нали така?

— Да.

Старицата кимна и забарабани по кислородната бутилка с пръсти, изкривени от ревматизма:

— Като бях малка, мексиканските хлапета му викаха Кукуй, а пък тия, дето говореха английски — Куки, Чуки или само Чук. Даже имах книжка с картинки за този тип.

— Май и аз имах същата — каза Юн. — Баба ми я подари. За един великан с голямо червено ухо.

— Si, mi amigo. — Лави извади пакет цигари и запали една. Издуха дима, изкашля се и продължи: — В приказката се разказваше за три сестри. Най-малката готвела, чистела и вършела всякаква друга работа. По-големите били мързеливи и й се подигравали. Веднъж дошъл Ел Кукуй. Вратата била заключена, обаче той изглеждал като татко им, затуй го пуснали. Ел Кукуй отвлякъл лошите сестри, за да им даде урок. Оставил само доброто момиче, което се претрепвало от работа за баща си, дето сам се грижел за трите си дъщери. Помниш ли я, млади господин Сабло?

— Разбира се. Трудно се забравят приказките, които си чувал като малък. В книгата Ел Кукуй беше положителен герой, обаче помня колко се изплаших, когато той завлече момичетата в планинската си пещера. И как те плачеха и го молеха да ги освободи.

— Да — кимна Лави. — Накрая ги пусна и те от лоши момичета станаха добри. Така се разказва в приказката. Само че истинският Кукуй не пуска децата, колкото и да плачат и да му се молят. Вие всички, дето сте тука, знаете това, нали? Виждали сте какво прави.

— Значи и ти вярваш в съществуването му, така ли? — попита Хауи.

Лави сви рамене:

— Както се казва, кой знае? Вярвала ли съм в Чупакабра — тъй старите индианци наричат чудовището, дето пие кръвта на козите? — Тя изсумтя. — Дръжки! Колкото в съществуването на Голямата стъпка. Не отричам обаче, че има странни неща. Например веднъж — беше на Разпети петък — видях в църквата „Светото причастие“ на Галвестън Стрийт как статуята на Дева Мария рони кървави сълзи. Не само аз, много хора я видяха. По-късно отец Хоаким рече, че не били сълзи, а ръжда, потекла изпод стрехите, ама ние знаехме, че не е вярно. И отецът знаеше — личеше си по изражението му. — Тя отново погледна Холи: — Одеве рече, че и ти си виждала разни шантави неща.

— Да. Затова вярвам в… онова. Може би не е точно Ел Куко, но мисля, че е съществото, на което се основават всички легенди.

— Дали този… това същество… е изпило кръвта и се е хранило с плътта на момчето и момиченцата, за които ми разказа?

— Възможно е — намеси се Алек Пели. — Ако се съди по намереното на местопрестъпленията, да, твърде е възможно.

— Сега се е превърнал в мене — промълви Болтън. — Това си мислите, нали? Стигало му е да вземе малко от кръвта ми. Изпил ли я е?

Никой не му отговори, само че Ралф все едно видя как съществото, изглеждащо като Тери Мейтланд, стиска ръката на Клод и го одрасква с нокътя на кутрето си. Картината беше съвсем ясна — доказателство доколко това безумие се е загнездило в съзнанието му.

— Той ли снощи се е навъртал около къщата ни? — попита Болтън.

— Може би не е бил тук в истинския смисъл на думата — промълви Холи, — и може би още не е приел облика ти. Може би преобразяването му не е завършило.

— Да предположим, че е… разузнавал — намеси се Юн.

„Да предположим, че се е опитвал да разбере повече за нас — каза си Ралф. — И ако е било така, значи е успял — Клод знаеше, че пристигаме.“

— И какво още да очакваме? — намръщи се Лави. — Тоя да очисти друго дете или дори две в Плейнвил или в Остин и да лепне убийството на моето момче, така ли?

— Едва ли — отвърна Холи. — Мисля, че още не е събрал достатъчно сили. След като е натопил Тери Мейтланд, са му били необходими няколко месеца, докато направи същото с Холмс. А и през това време е бил доста… деен, не е отпочинал.

— И още нещо — намеси се Юн. — От практическа гледна точка тук вече става твърде напечено за него. Ако е умен — а трябва да е умен, иначе нямаше да оцелее толкова дълго, — ще иска да се прехвърли другаде.

„Има право“ — помисли си Ралф. Представи си как Другия, описан от Холи и вече приел образа и мускулестото тяло на Клод Болтън, се качва на автобус или на влак на гарата в Остин и потегля към златния Запад. Може би към Лас Вегас. Или към Лос Анджелис, където „случайно“ ще одраска с нокът някакъв мъж (или дори жена), ще пролее малко кръв. Поредната брънка от веригата.

От телефона в джоба на Юн зазвуча песента на Селена „Изтанцувай тази кумбия“. Сабло сякаш се изненада.

Клод широко се усмихна:

— О, да. Мобилните имат покритие даже тук. Вече сме в двайсет и първи век, мой човек.

Юн извади телефона и погледна екранчето:

— Търсят ме от полицията в окръг Монтгомъри. Налага се да вдигна. Извинете ме.

Холи се сепна, дори сякаш се изплаши. Промърмори някакво извинение и го последва на верандата.

— Може да е относно…

Ралф поклати глава, без да знае защо. Не и на съзнателно ниво.

— Къде е този окръг Монтгомъри? — поинтересува се Клод.

— В Аризона — каза Ралф, изпреварвайки отговора на Хауи или на Алек. — Друг случай. Не е свързан с този.

— Мене ме интересува точно какво ще предприемеме за този — обади се Лави. — Имате ли представа как да хванете изрода? Моят син е всичко за мене, той ми е животът.

Холи се върна, приближи се до госпожа Болтън и й зашепна нещо. Клод се наведе, за да подслушва, обаче Лави му махна, като че ли прогонваше пиле:

— Донеси от кухнята ония бисквити с шоколад, момчето ми. Стига да не са се разтопили в тая жега.

Той явно беше свикнал да се подчинява, защото безпрекословно изпълни нареждането. Холи продължи да шепне, Лави се ококори, после кимна. Клод донесе пакета с бисквитите в същия момент, в който Юн се върна в дневната, напъхвайки телефона обратно в джоба на ризата си.

— Беше за… — Не довърши, защото Холи, която беше с гръб към Клод, притисна пръст до устните си и завъртя глава. — Относно друг случай — добави той. — Арестували са някакъв човек, обаче не е, когото търсим.

Болтън остави на масата бисквитите (шоколадовата глазура наистина се беше разтекла в целофановия плик) и недоверчиво изгледа Сабло:

— Нещо ни мотаеш. Друго искаше да кажеш. Какво става?

„Уместен въпрос“ — помисли си Ралф и примижа, когато слънчевите лъчи се отразиха в металния сандък отзад в пикапа, който изтрополи по пътя отвън.

— Ето какво искам от тебе, момчето ми — обърна се Лави към сина си. — Сядаш в колата и отиваш да ни купиш пилешко за вечеря от „Раят на магистралата“ — бива си го това заведение. Ще нахраним нашите гости, пък чак тогава да вървят да спят в оня, „индианския“ мотел. Не е бог знае какво, но поне ще имат покрив над главата си.

— Ама до Типит са шейсет и четири километра! — запротестира Клод. — Порции за седем души ще струват майка си и баща си, да не говорим, че докато се върна, всичко ще е изстинало!

— Ще стопля пилешкото на печката и ще е като току-що изпечено — преспокойно възрази тя. — Хайде, тръгвай, не се мотай!

Клод сложи ръце на кръста си и я изгледа — хем ядосано, хем развеселено:

— Искаш да се отървеш от мене, а?

— Позна. — Тя угаси цигарата си в тенекиен пепелник, вече препълнен с фасове. — Защото, ако симпатичната госпожица Холи е права, оня знае всичко, дето и ти го знаеш. Може да няма значение, може вече да е късно, обаче от прекалени мерки глава не боли. Затуй бъди добро момче и ни купи вечеря.

Хауи си извади портфейла:

— Позволи ми аз да платя, Клод.

— Няма нужда — кисело промърмори Болтън. — И аз мога да се бръкна.

Голд се усмихна подкупващо, както умее всеки адвокат:

— Настоявам!

Клод взе парите и ги пъхна в портфейла, закачен с верижка на колана му. Огледа гостите, насилвайки се да изглежда разгневен, но не издържа и се засмя:

— Майка ми винаги получава, каквото си е наумила. Сигурно вече сте го разбрали.