Стивън Кинг
Другият (158)

19.

Тъкмо когато Ралф си помисли, че пътеката на Ахига ще ги отведе обратно до магазинчето за сувенири, тя рязко зави наляво и стигна до нещо, което всички биха помислили за вход на барака за инструменти в някое предградие. Само че зелената боя беше избеляла и олющена, а вратата без прозорче зееше. От двете й страни бяха залепени табелки, покрити с найлон. С течение на времето найлонът беше помътнял, обаче надписите още се четяха. Онзи вляво гласеше ВЛИЗАНЕТО АБСОЛЮТНО ЗАБРАНЕНО, другият вдясно — ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ, ОТЧУЖДЕНА ПО НАРЕЖДАНЕ НА ОБЩИНСКИЯ СЪВЕТ В МЕРИСВИЛ.

Ралф извади пистолета си и се приближи до вратата. Направи знак на Холи да се отдръпне до скалите край пътеката, бутна вратата и приклекна, готов за стрелба. Видя малък коридор, в който бяха захвърлени откъртените дъски, доскоро препречващи голям отвор, водещ в мрака. Назъбените останки от дъсчените планки още бяха прикрепени към скалата с грамадни ръждясали болтове.

— Ралф, погледни. Важно е.

Тя се беше навела и разглеждаше ключалката, почти унищожена. Според Ралф не беше разбита с железен лост или щанга — някой я беше удрял с камък, докато поддаде.

— Какво, Холи?

— Не забелязваш ли? Заключва се само отвън. Някой е решил, че ако близнаците Джеймисън или хората от първия спасителен екип са живи и се доберат до този изход, вратата не бива да е заключена.

— Само че никой не е оцелял.

— Да… — въздъхна тя, мина по коридорчето и се приближи до големия отвор в скалата. — Подушваш ли миризмата?

Ралф я подушваше и си даваше сметка, че са пред входа към друг свят. Долавяше мириса на застояла влага, примесен със сладникавата воня на разлагаща се плът, ненатрапчива, но се усещаше. Внезапно си спомни пъпеша от детството си и гадинките, пълзящи вътре.

Пристъпиха в мрака. Отворът беше достатъчно голям, та да не се налага Ралф, макар и доста висок, да се навежда. Холи включи фенерчето — отначало освети каменен коридор, спускащ се надолу, после насочи лъча пред краката им. Призрачно фосфоресциращи капки водеха в мрака. От уважение към Ралф тя не изтъкна, че са от същото вещество, което самоделното й ултравиолетово фенерче беше „прихванало“ в дневната му.

Изминаха рамо до рамо двайсетина метра, после коридорът се стесни и Холи подаде фенерчето на спътника си. Той го взе с лявата си ръка, в дясната стискаше пистолета. Минералните жилки в каменните стени излъчваха тайнствена светлина — червена, лилава, зеленикавожълта. От време на време Ралф осветяваше тавана, за да се увери, че Ел Куко не пълзи сред останките от счупените сталактити. Въздухът не беше студен (Ралф беше чел, че в пещерите се запазва приблизително същата температура като средната за района, в който се намират), обаче след ужасния пек навън двамата зъзнеха, може би и защото още бяха плувнали в пот след ужасяващото стълкновение с Джак Хоскинс. Въздушно течение, идващо нейде от дълбините, лъхаше в лицата им и разнасяше едва доловимата миризма на гнилоч.

Той рязко спря и когато Холи се блъсна в него, подскочи — толкова беше изнервен.

— Какво има? — прошепна тя.

Той не продума, само насочи фенерчето към тесен проход в стената вляво. Отстрани някой беше написал с черен спрей ПРОВЕРЕНО и НИЩО.

Продължиха напред бавно, много бавно. Ралф не знаеше как се чувства Холи, ала него все повече го обземаше страх, все повече започваше да вярва, че никога вече няма да види жена си и сина си. Нито пък дневната светлина. Странно как изведнъж започваш да чувстваш колко ти липсва. Струваше му се, че ако се измъкнат от пещерата, ще пие като вода дневната светлина.

— Тук е ужасно, нали? — прошепна Холи.

— Да. Искам да се върнеш.

Вместо да отговори, тя го побутна по гърба.

Отминаха още няколко прохода встрани от спускащия се коридор; всеки беше обозначен с онези две думи. Кога ли са били написани? Ако по това време Клод Болтън е бил тийнейджър, значи са изминали петнайсет, дори двайсет години. Идвал ли е оттогава някой (освен Другия, разбира се)? Стъпвал ли е тук човешки крак след трагедията? Едва ли, и то с основание. Холи имаше право, в този подземен лабиринт беше ужасно. С всяка стъпка все по-силно го връхлиташе усещането, че го погребват жив. Насили се да си спомни полянката във Фигис Парк. Да си спомни Франк Питърсън и клона с обелената кора, покрит с кървави отпечатъци от пръсти. И Тери Мейтланд, който малко преди да умре, му казва: „Невинен съм, затова на твоята съвест няма да олекне.“

Продължи да върви напред.

Неочаквано коридорът се стесни още повече заради купчините от скални отломъци от двете му страни. Ралф насочи нагоре фенерчето и видя в тавана голяма вдлъбнатина, напомняща дупка във венеца след изваждането на зъб.

— Точно тук се е срутил сводът, Холи. Навярно втората група спасители са извозили навън най-големите скални късове. А тези… — Той освети отломките и под лъча на фенерчето отново проблеснаха призрачни разноцветни ивици.

Холи довърши фразата вместо него:

— Не са си направили труда да ги изнесат. Само са ги избутали от двете страни на коридора.

— Да.

Отново тръгнаха напред, сега придвижването беше по-трудно, особено за Ралф, който беше по-широкоплещест и му се налагаше да върви извърнат настрани. Подаде на Холи фенерчето и повдигна дясната си ръка:

— Осветявай пътя изпод ръката ми. Само напред, не встрани! Не искам изненади.

— Д-д-добре.

— Хм, сякаш зъзнеш от студ.

— Наистина зъзна. И не говори толкова високо, онзи може да ни чуе.

— Какво от това? Знае, че идваме. Наистина вярваш, че може да го убие куршум, нали? Нима…

— Спри, спри веднага! Ще го настъпиш!

Ралф се подчини, сърцето му заби до пръсване. Холи насочи фенерчето към нещо на сантиметри от краката му. Преди купищата отломки да изчезнат и коридорът отново да се разшири, Ралф видя върху последната купчина труп на куче или на койот. По-вероятно беше на койот, но не можеше да е сигурен, защото главата на животното я нямаше. Коремът му беше разпран, вътрешностите също липсваха.

— Ето откъде е вонята на мърша — промълви Холи.

Той внимателно прескочи гнусната находка, но три метра по-нататък отново се спря. „Да, животното наистина е било койот, ето я и главата му“ — помисли си. Стори му се, че очите са ококорени от изненада, и отначало не разбра какво предизвиква това впечатление.

Холи първа осъзна причината:

— Очите ги няма. Вътрешностите не са му били достатъчни. Изгребал е и очите на горкото животно. Божичко…

— Излиза, че Другия не се храни само с човешка плът и кръв… Или със скръб — промълви Ралф.

— Ще ти обясня набързо. Благодарение на нас — най-вече благодарение на двама ви с лейтенант Сабло — той беше прекалено активен в периода, когато би трябвало да е в хибернация. И не можа да се добере до любимата си храна. Сигурно е много гладен.

— И силите му са изчерпани, както предположи ти.

— Да се надяваме — прошепна Холи. — Много ме е страх. Мразя затворените пространства и…

— И те съветвам да се върнеш.

Тя отново го побутна напред:

— Продължавай да вървиш и си гледай в краката.