Стивън Кинг
Другият (132)

9.

— А сега изплюй камъчето, млади Сабло — каза Лави Болтън, след като Клод потегли да изпълни поръчката й. — Какво става? Какво скри от моето момче?

Юн не й отговори веднага; първо се обърна към другите:

— Шерифът на окръг Монтгомъри изпратил двама от неговите хора да огледат местата, фотографирани от Холи. Във фабриката с пречупения кръст намерили купчина окървавени дрехи. Сред тях имало туника на санитар с пришит етикет „Собственост на КХ“.

— Клиника „Хейсман“ — промърмори Хауи. — Искате ли да се обзаложим какъв ще е резултатът от лабораторния анализ? Аз твърдя, че кръвта по дрехите е на едното или на двете момичета на семейство Хауард.

— А пръстовите отпечатъци ще са на Хийт Холмс — добави Алек. — Възможно е да са неясни, ако онзи е започнал преобразяването.

— Не се знае — намеси се Холи. — Не ни е известно колко време е необходимо за промяната, нито дали процесът винаги е един и същ.

— Тамошният шериф настоява да ни зададе куп въпроси — обясни Юн. — Помолих го да изчака. Като се има предвид с какво сме се сблъскали, искрено се надявам той да не ни се меси.

— Абе, хора, престанете да си говорите помежду си и кажете какво става — примоли се Лави. — Тревожа се за сина си. Невинен е като онези двамата, а те са мъртви.

— Разбирам те — каза й Ралф. — Почакай само още минута. Холи, докато с Болтънови пътувахте насам от летището, ти разказа ли им за гробището? Не си, нали?

— Не. Спазих указанията ти да засегна само най-важното.

— Момент, момент! Задръжте така! — възкликна Лави. — Преди много години, още когато живеех с нашите в Ларедо, гледах от онези филми за жени бойци…

— „Мексиканските жени бойци се срещат с Чудовището“ — прекъсна я Хауи. — И ние го гледахме — госпожица Гибни… Холи го беше донесла на диск. Никога няма да спечели „Оскар“, но въпреки това е интересен.

— Беше с Росита Муньос — продължи Лави, все едно не го беше чула. — Cholita luchadora. С моите приятелки искахме да сме като нея. Даже на един Хелоуин се облякох като Росита — мама ми уши Костюма. Правичката да ви кажа, тоя филм беше бая страшен. Имаше някакъв професор… или учен… не помня точно, но Ел Куко му открадна лицето; накрая жените бойци откриха чудовището, което се криеше в крипта в местното гробище. Нали така беше, Холи?

— Да, защото така се разказва в легендата, поне в испанския й вариант. Като всички вампири и Ел Куко спи при мъртвите.

— Ако това „нещо“ наистина съществува — промълви Алек, — то наистина е вампир или е подобно на вампир. Пие кръв, за да изгради следващата брънка от веригата. Да се възпроизведе.

Ралф отново си помисли: „Абе, хора, чувате ли се какво говорите?“ Много харесваше Холи Гибни, същевременно съжаляваше, че са се запознали. Заради нея в главата му бушуваше война, а той жадуваше за примирие.

Холи се обърна към Лави:

— Изоставената фабрика, в която полицаите от Охайо са намерили окървавените дрехи, е близо до гробище. Същото, в което са погребани Хийт Холмс и родителите му. Други дрехи са открити в обор, намиращ се недалеч от много старо гробище, където лежат някои предци на Тери Мейтланд. Следва логичният въпрос: наблизо има ли гробище?

Старицата се замисли, после отговори:

— Има в Плейнвил, но не и тука. Че ние даже черква си нямаме. Навремето имахме — „Света Дева Опрощаваща“, — ама изгоря преди двайсет години.

— Да му се не види! — промърмори Хауи.

— А семеен гроб? — не се отказваше Холи. — Чувала съм, че понякога хората погребват близките си на някое място в имота си.

— Ами, не знам какво правят другите хора, обаче ние тука нямаме. Нашите са погребани в Ларедо, също и техните майки и бащи. А тези преди тях лежат в гробове в Индиана, където моите хора се преселили след Гражданската война.

— Ами съпругът ти? — попита Хауи.

— Джордж ли? Всичките му роднини са от Остин, там го и заровихме, при техните. Чат-пат вземах автобуса и ходех да го навестявам — обикновено на рождения му ден, та да му занеса цветя, — ама откак я хванах тази пуста болест, не съм стъпила там.

— Е, ударихме на камък — промърмори Юн.

Лави сякаш не го чу и продължи да разказва:

— Ако щете, вярвайте, обаче като бях млада и здрава, пеех като славей. И свирех на китара. След гимназията дойдох да живея в Остин заради музиката. На тоя град му викат „Нашвил на Юга“. Хванах се на работа във фабриката за хартия на Бразос Стрийт и лепях пликове, докато чаках да ми излезе късметът и да ме вземат за певица я във „Въртележката“, я в „Счупената спица“ или в друго заведение. И късметът ми излезе, ама за друго — ожених се за отговорника за смяната. За моя Джордж. И не съжалявах, докато той не се пенсионира…

— Боя се, че се отклоняваме от темата — промърмори Хауи.

— Остави я да говори — настоя Ралф. Имаше предчувствието, че ще се случи нещо важно. Още беше далеч, но наближаваше. — Продължавай, госпожо Болтън.

Старицата недоверчиво изгледа Голд, но щом Холи й кимна и се усмихна, тя също се усмихна, запали цигара и отново заразказва:

— След като Джордж изкара трийсет години служба и взе пенсия, ни накара да се преместим тука, на края на света. Клод беше само на дванайсет — родих го късно, след като вече мислехме, че Бог няма да ни даде деца. Моето момче така и не можа да свикне с Мерисвил, липсваха му забавленията в големия град и безполезните му приятели — правичката да ви кажа, открай време си пати, задето все дружи с непрокопсаници, — а и на мене отначало не ми хареса тука, макар че след време спокойствието и тишината почнаха да ми идват добре. От мен да го знаете — когато човек остарее, иска спокойствие и нищо друго. Може да не ви се вярва, обаче ще дойде време, когато ще го разберете. И като стана дума, тая ваша идея за семеен гроб тука, зад къщата, хич не е лоша, ама Клод сигурно ще ме закара в Остин, та да легна до мъжа си, както в живота. Не е далеч туй време, знам.

Закашля се, с отвращение погледна цигарата и я забучи в препълнения пепелник, където фасът напук продължи да тлее.

— Да ви кажа ли защо дойдохме в Мерисвил? На Джордж му щукна да отглежда алпаки. След като измряха скоропостижно, ги замени с кучета от породата голдън дудъл. Да ви светна, ако не знаете — те са кръстоска между голдън ретривъри и пудели. Как мислите, дали природата ще приеме такава мешавица? Ще приеме, ама друг път. Роджър, братът на Джордж, му пусна тая муха. Бог ми е свидетел, че на тоя свят нивгаш не е имало по-голям глупак от Роджър Болтън, обаче мъжът ми реши, че скоро ще се въргалят в пари. Роджър се пресели тука със семейството си и с моя баламурник станаха съдружници. Скоро и кутретата умряха. Тоя тъпанар Роджър беше вложил всичките си спестявания в идиотското начинание и остана без пукнат цент. Взе да си търси работа и… — Изглежда, си спомни нещо, намръщи се и млъкна.

— Какво стана с Роджър? — подкани я Ралф.

— Да му се не види! — възкликна Лави Болтън. — Дърта съм, обаче още не ми е изпила чавка акъла. Трябваше да се сетя, щото туй направо щеше да ми избоде очите.

Той се приведе към нея и хвана ръката й — тактика, която често прилагаше, докато разпитваше свидетели, за да спечели доверието им:

— За какво говориш, Лави?

— Роджър Болтън и двамата му синове, братовчедите на Клод, са погребани на около шест километра оттук заедно с още четирима мъже… може да бяха и петима. Както и децата, разбира се, ония близнаци. — Тя поклати глава и въздъхна. — Толкоз се косих, когато Клод го затвориха за шест месеца в „Гейтсвил“ заради някаква дребна кражба. Умирах си от срам. Тъкмо тогаз той взе да се друса… После разбрах, че Бог го е пощадил. Щото ако беше тука, щеше да отиде с тях. Баща му не можеше заради болното си сърце, ама Клоди… да, той щеше да отиде с тях.

— Къде? — Алек се приведе и се втренчи в нея.

— В Мерисвил Хол. Там умряха всичките и там ще си останат.