Стивън Кинг
Другият (59)

12.

Марси облегна гръб на вратата, защото краката й се подкосяваха. Някак си стигна до пейката, на която хората сядаха да си събуят ботушите или калните обувки. На горния етаж единият от „Бийтълс“, когото бяха убили, пееше за всичко, което ще направи, щом се върне у дома. Тя погледна цигарата между пръстите си, като че ли се питаше как се е озовала там, после я прекърши надве и я пъхна в джоба на халата (наистина беше на Тери, Ралф беше познал). „Разтрепери ме, но пък ми попречи отново да пропуша — помислили. — Може би е редно да му изпратя благодарствено писмо.“

Каква наглост! Да я моли за разговор, след като беше съсипал семейството й! Каква наглост да се осмели да се изправи пред нея! Само че…

„Ако не го е сторил, виновникът още е на свобода.“

Как би трябвало да постъпи, как да реагира на този изненадващ въпрос, след като нямаше сили дори да провери в онзи здравен сайт колко продължава първата фаза на депресията? Пък и защо да прави каквото и да било? Нима носеше отговорност? Ченгетата бяха заловили невинен човек и упорстваха докрай, въпреки че бяха проверили алибито му и то се беше оказало солидно като Гибралтарската скала. Нека сами си намерят виновника, ако им стиска. Нейната задача беше да изкара деня, без да полудее, а след това — в някакво бъдеще време, което не можеше да си представи — да реши какво следва. Трябва ли да остане тук, макар половината хора в града да бяха убедени, че човекът, застрелял мъжа й, е въздал Божието правосъдие? Трябва ли да обрече дъщерите си на живот в канибалските общества, наречени прогимназия и гимназия, където ще им се подиграват и ще странят от тях дори само ако носят старомодни маратонки?

„Постъпих правилно, като изгоних Андерсън. Не мога да го пусна в дома си. По тона му разбрах, че е искрен — поне така ми се стори, — но как да го пусна в дома си след всичко, което ни причини?“

„Ако не го е сторил…“

— Млъкни! — прошепна на себе си. — Млъкни, моля те, млъкни.

„… виновникът още е на свобода…“

Ами ако го извърши отново?