Стивън Кинг
Другият (114)

15.

Тъкмо когато двамата с Джийни влязоха в кухнята, мобилният на Ралф иззвъня. Обаждаше се Юн. Беше взел от Джон Зелман, собственика на „Само за джентълмени“, телефона на Лави Болтън в Мерисвил и се беше свързал с Клод.

— Какво му каза? — попита Ралф.

— Каквото решихме одеве в кантората на Хауи: че искаме да си поговорим с него, защото се съмняваме във вината на Тери Мейтланд. Подчертах, че не го обвиняваме в каквото и да било и че хората, които ще го посетят, действат само като частни лица. Попита дали ти ще си с тях и аз потвърдих. Дано не възразяваш. Той явно няма нищо против.

— И аз нямам. — Джийни се беше качила направо на горния етаж и той чу мелодичния сигнал за стартиране на общия компютър. — Нещо друго?

— Предупредих го, че ако Мейтланд е бил натопен за престъплението, самият той е заплашен от същото, особено след като има досие в полицията.

— Как реагира?

— Според мен нормално. Не взе да се оправдава или нещо подобно, обаче ми зададе интересен въпрос. Попита сигурен ли съм, че човекът, когото е видял в клуба в нощта на убийството на малкия Питърсън, наистина е бил Тери Мейтланд.

— Сериозно? Обясни ли защо пита?

— Защото Мейтланд се държал така, сякаш го вижда за първи път, и когато Болтън го попитал как върви отборът, оня смотолевил, че отборът е супер, въпреки че би трябвало да се изфука, задето момчетата ще играят в плейофите. И още нещо — каза ми, че Мейтланд бил със скъпи маратонки. Цитирам: „Като ония, за които хлапетиите спестяват, та да изглеждат като бандитчета.“ Добави, че никога не го бил виждал с такива маратонки.

— Тъкмо тях намерихме в обора.

— Няма как да го докажем, но съм убеден, че имаш право.

Ралф чу виене, последвано от скърцане — Джийни беше включила стария им принтер „Хюлет Пакард“, — и се запита какво я е прихванало.

Юн продължи:

— Помниш ли какво ни каза госпожа Гибни за косъма, намерен в стаята на бащата на Мейтланд в онази клиника? Дето бил от едното убито момиче.

— Разбира се.

— Искаш ли да се обзаложим, че ако проследим банковите извлечения на Мейтланд, ще открием, че е купил тези маратонки с кредитна карта. Както и касова бележка с подпис, който е еднакъв с неговия.

— Предполагам, че хипотетичният „друг“ би могъл да направи това — кимна Ралф, — но само ако е откраднал някоя от, кредитните карти на Тери.

— Грешиш. Хората от фамилията Мейтланд са кореняци, поколения наред живеят във Флинт Сити. Предполагам, че имат разплащателни сметки в минимум половин дузина магазини, и то от престижните, в центъра на града. Двойникът отива в спортния магазин, избира си скъпите маратонки, подписва се и си тръгва. Кой би се усъмнил? Всички в града познават Тери. Същото е с косъма и с бельото на момиченцата, не разбираш ли? Отнема лицата на хората и върши отвратителните си дела, само че това не му е достатъчно. Той оплита и въжето, на което да ги обесят — образно казано. Защото се храни със скръб. Храни се със скръб!

Ралф притисна палец до едното си слепоочие, а четирите пръста — до другото.

— Ралф, чуваш ли ме?

— Да… само че правиш предположения, които не мога да приема.

— Разбирам. И аз не съм напълно убеден. Моля те само за едно — не изключвай тази възможност.

„Не е възможност! — помисли си Ралф. — Това е невъзможност.“

Попита Юн дали е предупредил Болтън да внимава.

— О, да. Той се засмя. Заяви, че държат вкъщи две пушки и един пистолет и че майка му, макар и с емфизема, стреля по-точно от него. Ех, как ми се иска да съм с вас!

— Опитай се да го уредиш.

— Непременно.

Затвори телефона и погледна Джийни, която се появи с няколко листа хартия и му ги подаде:

— Потърсих в мрежата информация за Холи Гибни. Уверявам те, че тази кротка наглед жена с безвкусни дрехи изобщо не си поплюва.

Ралф взе разпечатките, ала в същия момент фарове осветиха алеята пред къщата и жена му сграбчи страниците, но не и преди той да види голямото заглавие на първата страница на някакъв вестник: ПЕНСИОНИРАН ПОЛИЦАЙ И ОЩЕ ДВАМА ДУШИ СПАСЯВАТ ХИЛЯДИ В КОНЦЕРТНА ЗАЛА „МИНГО“. Предположи, че Холи Гибни е една от „двамата души“.

— Иди да й помогнеш с багажа. — Джийни го побутна към вратата. — Ще четеш после в леглото.