Стивън Кинг
Другият (117)

1.

Ралф почти не мигна, а задремеше ли за малко, сънуваше кошмари. В един държеше в прегръдките си умиращия Тери Мейтланд, който му каза: „Ти ограби децата ми.“

Събуди се в четири и половина и усети, че повече няма да може да заспи. Чувстваше се, сякаш е преминал в друг свят, на друго ниво на съществуване. Каза си, че всеки би се чувствал така, ако се събуди по това време; успокояващо обяснение, което му даде сили да отиде в банята и да си измие зъбите.

Както обикновено, Джийни спеше завита презглава, само кичур коса се подаваше изпод завивката. Косата й вече беше прошарена като неговата. Не бе съвсем побеляла, но и това щеше да се случи. Беше в реда на нещата. Времето неумолимо течеше и това бе загадка, обаче нормална загадка.

Въздушната струя от климатика беше отвяла на пода листовете хартия, които Джийни му беше дала. Той ги събра, сложи ги обратно на нощното шкафче, критично огледа джинсите си, реши, че може да ги носи още един ден (особено в прахоляка на Южен Тексас), взе ги и отиде до прозореца. Мракът вече отстъпваше пред първата сивкава дневна светлина. Очертаваше се горещ ден, а в Тексас щеше да е още по-горещо.

Не се изненада, макар да не знаеше защо, като видя Холи Гибни на двора — също беше с джинси и седеше на същия платнен стол, на който преди малко повече от седмица седеше самият той, когато го навести Бил Самюълс. Същата вечер, когато Бил му разказа историята за изчезналите следи от стъпки, а той, Ралф — за личинките в пъпеша.

Навлече си панталона и тениска с емблемата на баскетболния отбор „Оклахома Тъндър“, увери се, че Джийни още спи, и излезе от спалнята, понесъл в ръка вехтите си протрити мокасини, които носеше вместо домашни пантофи.