Стивън Кинг
Другият (91)

4.

Джийни се събуди и щом отвори очи, видя тавана на спалнята, само дето отначало не разбираше защо усеща в устата си металическия вкус на паниката, сякаш беше избегнала на косъм фатално падане, нито защо е вдигнала ръце и е разперила длани, като че ли се мъчи да отблъсне нещо или някого. После видя, че лявата половина на леглото е празна, чу, че Ралф е под душа, и си помисли: „Било е кошмар. Прекалено ярък, разбира се, но само кошмар.“

Само че не изпита облекчение, защото не си вярваше. Сънят не избледняваше, както обикновено става и с най-страшните сънища, когато се събудиш. Тя си спомняше всичко — от момента, в който видя да свети лампата на долния етаж, до мига, в който зърна човека на стола „за гости“, седнал зад свода в дневната. Помнеше ръката, която изникна от полумрака и пръстите се стегнаха в юмрук, та тя прочете избледнелите букви, татуирани на опакото на дланта му: ТРЯБВА.

„Трябва да му кажеш да спре разследването.“

Джийни отметна завивките, стана и излезе от спалнята — бързо, почти тичешком. Лампата над печката в кухнята беше изключена, четирите стола си бяха на обичайните места до масата, на която семейството се хранеше. Това би трябвало да я успокои.

Би трябвало, но не се получи.