Стивън Кинг
Другият (88)

1.

В сряда детектив Джак Хоскинс от полицията във Флинт Сити се събуди в два през нощта — беше му зле поради три причини: мъчеха го махмурлук и тежко слънчево изгаряне, отгоре на всичко го свиваше стомахът. „Сигурно е от храната в оня мексикански ресторант «Трите мелници»“ — помисли си, но… дали беше вечерял там? Да, нещо такова му се мержелееше в главата — енчилади с плънка от свинско и онова миризливо сирене, — само че не беше съвсем сигурен. Дали пък не беше ходил в „Хасиендата“? Доста часове от предишната вечер му се губеха.

„Трябва да спра водката. Отпуската свърши.“

Точно така, беше свършила, и то преждевременно. Защото в момента скапаната градска полиция разполагаше само с един детектив. Понякога животът е гаден и несправедлив. Всъщност не понякога, а много често.

Стана от леглото и потрепери: сякаш тежък юмрук го удари по главата, когато стъпалата му докоснаха пода, а като пипна тила си, го заболя още повече. Събу си боксерките, грабна от нощното шкафче вестника и се затътри към тоалетната. Настани се на „трона“ и докато чакаше да рукне полутечната гнусотия — диарията винаги го спохождаше, след като ядеше мексиканско (кога ли щеше да му уври главата?), разгърна „Гласът на Флинт Сити“ и го прелисти на комиксите — единственото в този парцал, което ставаше за четене. Присви очи и се помъчи да прочете текста в балончетата на „Get Fuzzy“, но внезапно халките на завесата изтракаха. Той погледна натам и видя сянка зад щампованите маргаритки. Сърцето му се разтуптя толкова силно, че сякаш щеше да изскочи от гърдите му. Някой стоеше във ваната. Не беше надрусан наркоман, който някак си се е промъкнал през тясното прозорче и се е скрил на единственото възможно място, като е видял, че някой пали лампата в спалнята. Не! Беше същият, който стоеше зад него в изоставения обор в Канинг. Знаеше го със сигурност, както си знаеше името. Онази среща (ако изобщо беше среща) се беше запечатала в паметта му и той сякаш бе очаквал това… завръщане.

„Много добре знаеш, че не е истина. Стори ти се, че видя човек в обора, обаче се оказа хамут. Сега си въобразяваш, че във ваната ти стои човек, само че не виждаш главата му, а душа, и онова, дето ти прилича на ръка, е четката с дълга дръжка, окачена на стената — онази четка, с която си миеш гърба. Тракането… или е станало течение, или ти се е счуло.“

Той стисна клепачи. Отвори очи и се втренчи в завесата с идиотските маргаритки — безвкусица, каквато само бившата му жена можеше да хареса. Вече напълно се беше отърсил от сънливостта и беше сигурен, че му се е привидял човек. Той беше кретен. Кретен с махмурлук — по-страшна комбинация от това няма. Беше…

Халките отново изтракаха. Изтракаха, защото на онова, което той си внушаваше, че е четката с дългата дръжка, поникнаха пръсти и посегнаха към завесата. Душ-главата се обърна и като че ли се втренчи в него през полупрозрачната завеса. Хоскинс изпусна вестника и страниците се разпиляха на плочките. Главата му все така пулсираше от болка. Онова място на врата му все така смъдеше като от изгаряне. Червата му се изпразниха и малкото помещение се изпълни с миризмата на онова, което — вече беше сигурен — е било последната вечеря в живота му. След секунда-две ръката щеше да дръпне завесата и той щеше да види нещо толкова страховито, че в сравнение с него най-ужасните му кошмари щяха да са като романтични мечти.

— Не — прошепна. — Неее. — Опита се да стане, обаче краката не го държаха и тлъстият му задник тупна обратно на седалката на тоалетната чиния. — Моля те, недей!

Ръката докосна завесата, но пръстите само я обвиха. На опакото на дланта беше татуирано НЕМОЖЕ.

— Джак?

Хоскинс не можеше да отговори. Седеше гол, воднистите му изпражнения продължаваха да се стичат в тоалетната чиния, сърцето му работеше като форсиран двигател. Чувстваше, че скоро ще изскочи от гърдите му и че последното, което той ще види, е как от сърцето, паднало на плочките, блика кръв и облива глезените му и вестникарските страници с комиксите, преди конвулсивното му потръпване да престане завинаги.

— Онова на врата ти не е слънчево изгаряне, Джак.

Искаше да припадне, да се свлече на пода. Голямо чудо, ако получи сътресение на мозъка или дори си разбие главата на плочките. Поне ще се отърве от този кошмар. Само че съзнанието му упорито отказваше да се изключи. Призрачното същество оставаше във ваната. Както и ръката, стиснала завесата, с НЕМОЖЕ, написано на опакото на дланта с избледнели сини букви.

— Пипни се отзад, Джак. Веднага, ако не искаш да дръпна завесата и да ти се покажа.

Хоскинс опипа врата си. Тялото му реагира мигновено с ужасяваща болка, която се разпростря в слепоочията и в раменете му. Той погледна дланта си — беше изцапана с кръв.

— Имаш рак — осведоми го силуетът зад завесата. — Разсейките са в лимфните ти възли, в гърлото и в синусите ти. И в очите ти, Джак. Ракът ти прояжда очите. Скоро полезрението ти ще бъде замъглено от сивкави образувания от злокачествени ракови клетки. Знаеш ли кога се зарази?

Разбира се, че знаеше: когато съществото го докосна в обора в Канинг. Когато го помилва.

— Аз те заразих, обаче мога да те излекувам. Искаш ли?

— Да — прошепна Джак и се разплака. — Излекувай ме, моля те, много те моля!

— Ще направиш ли, каквото поискам?

— Да.

— Няма да се разколебаеш?

— Не!

— Вярвам ти. А ти няма да ми дадеш повод да се усъмня в теб, нали?

— Не! Не!

— Чудесно. А сега се избърши. Вониш!

Ръката с НЕМОЖЕ се отдръпна, но съществото зад полупрозрачната завеса продължи да се взира в Хоскинс. В крайна сметка то не беше човек, а нещо много по-страшно и от най-страшното човешко същество, живяло на този свят. Джак посегна да откъсне парче тоалетна хартия и осъзна, че се накланя встрани и че му причернява. Усещането беше приятно. Падна, но не го заболя. Беше загубил съзнание, преди да се строполи на пода.