Стивън Кинг
Другият (163)

24.

Ралф спря на паркинга и слезе от пикапа. Докато го заобикаляше, пресрещна Холи и този път тя го прегърна — само за миг, но силно. Синьото комби беше почти унищожено от пламъците и димът започваше да се разсейва.

Като се мръщеше от болка и съскаше през зъби, Юн се намести на предната дясна седалка. Наведе се през сваленото стъкло и попита:

— Сигурен ли си, че е мъртъв? — Ралф знаеше, че Сабло не пита за Хоскинс. — Сто процента?

— Да. Не се разтопи като Злата вещица от Запада, но се случи нещо подобно. След като гръмне голямата новина и криминалистите довтасат, вероятно ще намерят в пещерата само дрехите му и може би куп умрели червеи.

— Червеи ли? — Юн озадачено сбърчи чело.

— Като си спомня как бързо измираха — намеси се Холи, — вероятно също тъй бързо се разлагат. По дрехите обаче ще има ДНК и ако я сравнят с тази на Клод, може би ще има съвпадение.

— Или пък ще открият ДНК и от него, и от Тери, защото преобразяването не беше завършило — отбеляза Ралф. — Видя го със собствените си очи, нали?

Тя кимна.

— Което означава, че пробите ще са безполезни — продължи той. — Според мен Клод няма да има неприятности. — Извади от джоба си мобилния си телефон и го сложи в здравата ръка на Юн. — Ще можеш ли да се обадиш на когото трябва веднага щом имаш обхват?

— Разбира се.

— Знаеш в какъв ред, надявам се.

Докато Юн изброяваше всички, откъм Типит се чу слаб вой на сирени. Изглежда, някой все пак беше забелязал дима, само че не си беше направил труда да дойде дотук и да разбере какво се случва. Може би така беше по-добре.

— Първо звъня на Бил Самюълс, след него — на жена ти. После на началник Гелър и накрая — на капитан Хорас Кийни от тексаската щатска полиция. Номерата са в списъка с контактите. Със семейство Болтън ще разговаряме лично.

— Аз ще разговарям с тях — поправи го Холи. — Ти ще си почиваш и… дано дотогава болките в ръката поутихнат.

— От особена важност е Клод и Лави да си научат урока — каза Ралф. — Хайде, тръгвайте, че ако сте тук, когато пристигнат пожарните, няма мърдане.

Холи нагласи седалката и огледалцето за обратно виждане, както предпочиташе, и се обърна към Юн и към Ралф, който още държеше отворена предната дясна врата. Личеше, че е уморена, но не и изтощена. Кризата със сълзите беше преминала. Сега тя беше съсредоточена и целеустремена.

— Да не забавя нещо важно — каза им. — Обясненията трябва да са кратки. Кратки и възможно най-близо до истината.

— И преди ти се е случвало, нали? — попита Сабло. — Преживяла си го. Ако не същото, то нещо подобно. Така ли е?

— Да. И те ще ни повярват, макар че някои въпроси завинаги ще останат без отговори. Знаете защо. Ралф, вече чувам по-ясно сирените. Време е да тръгваме.

Той затвори вратата и проследи с поглед отдалечаващия се пикап на детектива предател, който си беше получил заслуженото. На Холи нямаше да й е лесно да прекара пикапа през трънаците и храстите, докато заобикаля веригата, препречваща шосето, но тя щеше да се старае да избягва дупките и изровените участъци, та пикапът да не друса и да причини болка на Юн. Беше си казал, че няма как да й се възхити още повече, обаче… ето че сега имаше нов повод.

Първо щеше да се погрижи за Алек — даваше си сметка, че ще му е доста трудно. Комбито вече не беше обгърнато от пламъци, но от нажежената ламарина се излъчваше адска горещина. Лицето и раменете на Алек бяха почернели, косата му беше изгоряла, затова изглеждаше плешив; Ралф го хвана за колана и го повлече към магазинчето за сувенири, като се стараеше да не мисли за дирята от овъглени късчета плът, която оставаше след него. Нито как сега Алек приличаше на човека, когото беше видял пред съда през онзи кошмарен ден. „Липсва само жълтата риза, омотана около главата му“ — каза си и това вече му дойде в повече. Пусна колана, едва направи няколко крачки встрани, наведе се, подпря длани на коленете си и повърна. После събра сили, върна се и довърши започнатото — завлече първо Алек, после Хауи под сянката на магазинчето за сувенири.

Задъхваше се, затова изчака малко, после разгледа вратата на магазинчето. Беше заключена с катинар, но беше изкорубена и изглеждаше паянтова. Опита да я отвори с ритник и втория път пантите поддадоха. Вътре беше сумрачно, жегата беше нетърпима. Полиците бяха празни, останали бяха само няколко сувенирни тениски с надписи АЗ ИЗСЛЕДВАХ МЕРИСВИЛ ХОЛ. Ралф взе две и се постара да изтръска праха от тях. Сирените вече бяха съвсем близо. Той си каза, че пожарникарите надали ще рискуват да повредят колите, като минат през крайпътните гъсталаци, и ще спрат да прережат веригата. Разполагаше с още няколко минути.

Коленичи и покри лицата на двамата мъртъвци. Достойни мъже, които би трябвало да живеят още дълги години. Семействата им щяха да скърбят за тях. Единственото хубаво бе (ако нещо в този кошмар можеше да е хубаво), че скръбта им нямаше да послужи за храна на чудовището.

Седна до тях, облегна лакти на коленете си и наведе глава. Имаше ли вина и за тяхната смърт? Може би, защото веригата от събития винаги водеше обратно до неразумното му, фатално решение да арестува публично Тери Мейтланд. И все пак, колкото и да беше съсипан от умора и от угризения на съвестта, донякъде си даваше сметка, че вината за случилото се не е само негова.

„Ще ни повярват — беше казала Холи. — Знаете защо.“

Той знаеше. Щяха да повярват дори на неправдоподобно обяснение, понеже е невъзможно следите от нечии стъпки внезапно да спрат и ларви да се излюпят в пъпеш с непокътната кора. Щяха да повярват, защото приемането на всяка друга възможност би означавало да се усъмнят в самата реалност. Каква ирония: онова, което бе закриляло Другия през дългите години, когато е убивал, сега щеше да защити тях.

„Вселената е безкрайна“ — каза си и зачака пристигането на пожарните.