Стивън Кинг
Другият (21)

21.

Хауи Голд завърши разговора си с Тери в 20:40, десет минути преди края на разрешения половин час. Междувременно Ралф и прокурорът вече не бяха сами; дошли бяха Трой Рамидж и Стефани Гулд, пътна полицайка, която бе застъпила на смяна в осем. Тя носеше комплект за вземане на ДНК проба, все още в найлоновото пликче. Ралф се престори, че не му пука от ироничния коментар на адвоката, че им съчувства, задето много са загазили, и го попита дали с неговия клиент ще се съгласят с вземането на ДНК проба.

Хауи подпря с крак вратата към помещението за разпити, за да не се заключи, и попита:

— Съгласен ли си да ти вземат ДНК проба? Така или иначе ще го сторят, а аз трябва набързо да телефонирам на няколко души.

— Добре — промърмори Тери. Под очите му се бяха вдълбали тъмни сенки, но той говореше спокойно. — Да направим каквото трябва, за да изляза оттук до полунощ.

Изглеждаше напълно сигурен, че ще го освободят. Ралф и Самюълс се спогледаха. Самюълс повдигна вежда и повече от всякога заприлича на Алфалфа.

— Обади се на жена ми — добави Тери. — Кажи й, че съм добре.

Хауи широко се усмихна:

— Тя ми е първа в списъка.

— В края на коридора покритието е най-добро — намеси се Ралф.

— Знам — кимна Голд. — Бил съм тук и преди. Все едно съм се преродил. А ти, Тери, не казвай нито дума, докато ме няма.

Полицай Рамидж взе пробите, по една от вътрешната страна на всяка буза, и вдигна тампоните към камерата, преди да ги прибере във флаконите. Полицай Гулд върна флаконите в прозрачния плик и го показа на камерата, докато го запечатваше с червена лепенка за веществени доказателства, после подписа специалния формуляр. Двамата щяха да занесат пробите в стаичката с размерите на дрешник, където се съхраняваха веществените доказателства, отново щяха да ги покажат пред камерата на тавана, после щяха да ги регистрират. На следващия ден други двама полицаи, вероятно щатски, щяха да доставят пробите в Кап Сити, тоест доказателствената верига щеше да е непокътната, както би се изразил доктор Боуган. За непосветените тези мерки биха изглеждали прекалени, само че това не беше шега работа. Ралф не искаше да има нито едно слабо звено в тази верига. Никакви издънки, които да позволят на злодея да се измъкне. Не и в този случай.

Окръжният прокурор Самюълс понечи да се върне в стаята за разпити, докато Хауи разговаряше по телефона пред вратата на помещението за наблюдение, но Ралф му направи знак да остане; искаше да чуе на кого се обажда адвокатът и какво казва. Голд разговаря за кратко със съпругата на Тери („Всичко ще се оправи, Марси“), после проведе второ, още по-кратко обаждане: обясни на някого къде са дъщерите на Тери и напомни, че пред къщата на Мейтланд в Барнъм Корт ще гъмжи от репортери и трябва да се действа предпазливо. После се върна в стаята за разпити и заяви:

— А сега да видим дали можем да оправим тази каша.

Ралф и Самюълс седнаха срещу Тери. Столът помежду им остана празен. Хауи предпочете да остане прав до клиента си, с ръка на рамото му.

Прокурорът се усмихна и зададе първия си въпрос:

— Харесваш малките момчета, нали, треньоре?

Тери отговори без капчица колебание:

— Много. Харесвам и малките момичета, имам си две у дома.

— И съм сигурен, че дъщерите ти спортуват, как иначе, щом тренер Т. им е баща? Но ти не тренираш момичешки отбори, нали? Не се занимаваш с европейски футбол, софтбол или лакрос. Интересуват те момчетата. Бейзбол през лятото, юношески футбол през есента и баскетбол в Християнското дружество през зимата, макар че, доколкото разбрах, там си бил само зрител. Посещавал си баскетболните мачове под предлог, че издирваш таланти — момчета, притежаващи бързина и пъргавина. И между другото да ги огледаш, докато са по гащета.

Ралф очакваше Хауи да прекъсне това издевателство, обаче адвокатът мълчеше… поне за момента. Лицето му беше като издялано от камък, движеха се само очите му, прехвърлящи се ту към Тери, ту към прокурора. „Сигурно е страхотен на покер“ — помисли си Ралф и се изненада установи, че Мейтланд не само не се е изнервил, а дори се усмихва.

— Това от Върбова вейка ли го чу? — попита. — Сигурно. Тя е голям чешит, нали? Да я чуеш само как крещи по време на тренировките: „Стой им под коша, сега скачай, ПРАСКАЙ ВЪТРЕ!“ Как е тя?

— Ти ми кажи — рече Самюълс. — Все пак си я видял във вторник вечерта.

— Не съм…

Хауи впи пръсти в рамото на Тери, за да му попречи да продължи, и подхвърли:

— Защо да не прекратим този цирк, а? Обяснете защо Тери е тук. Свалете картите и…

Прокурорът се престори, че не го чува, и пак погледна Тери:

— Кажи ни къде беше във вторник, Мейтланд! Щом си започнал, карай до края.

— Бях…

Хауи Голд пак стисна рамото му, този път по-силно, за да го накара да млъкне, и се сопна:

— Не, Бил, така няма да стане! Кажете каква информация имате, иначе ще заявя пред медиите, че сте арестували един от най-достойните граждани на Флинт Сити, обвинили сте го в жестоко убийство, съсипали сте и репутацията, и семейството му, а сега отказвате да съобщите с какви доказателства разполагате.

Самюълс стрелна с поглед Ралф, който сви рамене. Ако прокурорът не присъстваше на разпита, той, Ралф, щеше да изложи доказателствата, надявайки се на бързо самопризнание.

— Хайде, Бил — подкани го Хауи. — Този човек иска да се прибере у дома при семейството си.

Устните на Самюълс се разтегнаха, но това не беше усмивка, а гримаса, защото погледът му остана суров.

— Ще научите всичко в съда, Хауард. В понеделник, когато предявим обвинение на твоя клиент.

Ралф усети как нещата вървят на зле, и то най-вече по вина на Бил, който изпитваше ненавист към човека, извършил неописуемо жестокото престъпление. Всеки би изпитал същото чувство… само че това нямаше да извади каруцата от калта, както би се изразил покойният му дядо.

— Момент, имам въпрос — подхвърли, за да разведри атмосферата. — Само един. Може ли, господин адвокат? Така или иначе ще научим отговора, нека го чуем сега.

Голд сякаш се зарадва, че може да отклони вниманието си от прокурора.

— Да го чуем.

— Каква е кръвната ти група, Тери? Знаеш ли?

Тери погледна Хауи, който сви рамене, после отново извърна очи към Ралф:

— Знам я, естествено. Шест пъти годишно дарявам кръв, защото е от доста рядка група.

— AB положителна?

Тери примигна:

— Откъде знаеш? — Досети се какъв ще е отговорът и побърза да добави: — Но не е чак толкова рядка като AB отрицателна. За твое сведение от Червения кръст са съхранили на бързо набиране номерата на кръводарители с тази група.

— Като стане дума за нещо рядко, дори уникално, се сещам за пръстовите отпечатъци — подхвърли Самюълс, все едно се опитваше да поддържа разговора. — Сигурно защото толкова често се споменават в съда.

— И много рядко влияят на решението на съдебните заседатели — отбеляза Голд.

Прокурорът се престори, че не го е чул, и продължи да разсъждава:

— Няма два еднакви. Дори в отпечатъците на еднояйчни близнаци има минимални разлики. Случайно да имаш еднояйчен близнак, Тери?

— Да не би да намекваш, че мои отпечатъци са били открити на мястото, на което е убит малкият Питърсън?

Мейтланд изглеждаше изумен. Ралф мислено му свали шапка — беше страхотен актьор и явно възнамеряваше да се преструва на невинен до дупка.

— Открихме толкова много отпечатъци, че ми е трудно да ги преброя — намеси се Ралф. — Навсякъде в белия бус, с който си отвлякъл хлапето. По велосипеда на момчето, който намерихме в буса. По сандъчето с инструменти, което също беше в буса. В субаруто, оставено зад кръчмата „При Шорти“, на което си се прекачил, след като си зарязал буса на служебния паркинг. — Замълча за миг и добави: — Също и по клона, с който си изнасилил момчето — толкова жестоко, че дори само вътрешните наранявания са могли да причинят смъртта му.

— За разпознаването на тези по клона не се налага да използваме прах за снемане на отпечатъци или фенерче с ултравиолетова светлина — обади се Самюълс. — Те са от пръстите, покрити с кръвта на малкия Питърсън.

В този момент повечето престъпници (около деветдесет и пет процента) биха се пречупили, независимо дали адвокатът им присъства, или не. Не и Тери. Изглеждаше потресен и изумен, смаян, но не и гузен.

Хауи Голд възрази:

— Имате отпечатъци. Чудесно. Няма да е първият случай на подхвърлени улики.

— Седемдесет? Осемдесет отпечатъка? Някои от които са от окървавени пръсти, стискали оръжието?

— Имаме и куп свидетели — заяви Самюълс и ги заотмята на пръсти: — Видели са те да заговаряш Питърсън на паркинга пред „Джералд“. Да прибираш велосипеда му в буса, който си използвал. Видели са го да се качва в буса заедно с теб. Видели са те да излизаш, покрит с кръв, от гората, където е извършено убийството. Мога да продължа, обаче мама ме е учила да запазвам по нещо за по-късно.

— Рядко може да се разчита на показанията на очевидците — отбеляза Хауи. — Пръстовите отпечатъци са ненадеждни, но очевидците… — Той поклати глава.

Ралф реагира мълниеносно:

— Бих се съгласил, поне в повечето случаи. При този обаче — не. Наскоро разпитвах човек, който каза, че всъщност Флинт Сити е градче, в което всички се познават. Не знам дали е точно така, но Уест Сайд е доста гъсто населен квартал и господин Мейтланд е добре известен. Тери, жената, която те е видяла до „Джералд“, е твоя съседка, а момичето, видяло как излизаш от гората във Фигис Парк, те познава много добре не само защото живее на Барнъм Стрийт недалеч от твоята къща, но и защото преди време си върнал на семейството избягалото им куче.

— Джун Морис? — Тери погледна Ралф с неприкрито недоумение. — Джуни?

— Не е само тя — каза Самюълс. — Много са.

— Върбова вейка? — ахна Тери, сякаш го бяха ударили в корема. — И тя ли?

— Много са — повтори Самюълс.

— Всеки от тях те избра измежду шест снимки — каза Ралф. — Без колебание.

— А на снимката моят клиент сигурно е носил шапка на „Златните дракони“ и тениска с емблемата на отбора — язвително предположи Хауи. — И може би разпитващият полицай случайно е потупал с пръст по нея.

— Знаеш, че не беше така — намръщи се Ралф. — Надявам се, че го знаеш.

— Това е кошмар! — промълви Тери.

Самюълс се усмихна съчувствено:

— Разбирам те. Има начин да се изтръгнеш от него: само ни кажи защо го направи.

„Сякаш на тоя Божи свят може да има причина за нечовешкия акт, която един нормален човек да разбере“ — помисли си Ралф.

— Може би ще си облекчиш положението. — Самюълс вече говореше почти ласкаво. — Трябва обаче да си признаеш, преди да получим резултатите от ДНК пробите. Разполагаме с много улики и когато съвпаднат с резултатите от теста… — Той сви рамене.

— Кажи ни! — настоя Ралф. — Не знам дали си го направил в състояние на временно умопомрачение, или на фуга, при която си загубил спомен за самоличността си, под въздействието на сексуалния нагон или поради друга причина, но ни кажи. — Усети как повишава глас, помисли си дали да не успокои топката, после обаче си каза: „Майната му!“, и добави: — Постъпи мъжки и ни кажи!

Говорейки по-скоро на себе си, отколкото на двамата от другата страна на масата, Тери промълви:

— Не знам как… как е възможно. Във вторник дори не бях в града.

— А къде беше? — повдигна вежда Самюълс. — Хайде, сподели. Падам си по интересните истории. В гимназията изчетох почти всичко от Агата Кристи.

Тери се обърна и погледна Голд, който кимна. Само че според Ралф адвокатът изглеждаше притеснен. Информацията за кръвната група и за пръстовите отпечатъци го бе извадила от равновесие, показанията на свидетелите — още повече. Може би най-силно му бяха въздействали думите на малката Джуни Морис, чието изгубено куче й било върнато от добрия, почтен тренер Тери.

— Бях в Кап Сити. Заминах в десет във вторник сутринта, върнах се късно в сряда вечерта. Е, беше около девет и половина, но за мен това е късно.

— Предполагам, че си бил сам — подсмихна се Самюълс. — Искал си да се усамотиш, за да си подредиш мислите, нали? Да се подготвиш за големия удар.

— Аз…

— С колата ли пътува, или с белия бус? Между другото, къде си го криел? И как така открадна бус с нюйоркски номера? Имам си теория, обаче ми се иска да я потвърдиш или да я отхвърлиш…

— Ще ме изслушаш ли, или не? — прекъсна го Тери. Колкото и да е невероятно, отново се усмихваше. — Може би се боиш да го чуеш. И може би има защо. Здравата си затънал, господин Самюълс, още малко — и ще се удавиш.

— Нима? Тогава защо не ти, ами аз съм този, който може да се прибере у дома, след като приключим разпита?

— По-кротко — промърмори Ралф.

Самюълс рязко се извърна към него, непокорният му перчем пак щръкна и се полюшна, само че за Ралф гледката вече не беше комична.

— Не ме поучавай, детектив! Пред нас е човек, който е изнасилил с клон едно дете и му е прегризал гърлото като… като канибал!

Голд погледна право в камерата в ъгъла на помещението и заговори, сякаш изнасяше реч пред бъдещия съдия и съдебните заседатели:

— Престани да се държиш като капризно дете, господин прокурор, или незабавно ще прекратя този разпит.

— Не бях сам — каза Тери, — и не знам за какъв бус говориш. Заминах с Евърет Раундхил, Били Куейд и Деби Грант. С други думи, с всички преподаватели по английски от местната гимназия. Моят „Форд Експедишън“ беше на ремонт заради климатика, затова пътувахме с автомобила на Ев. Той ни е шеф и кара беемве. Голяма кола, побрахме се всички. Потеглихме от гимназията в десет.

За миг Самюълс изглеждаше твърде объркан, за да зададе логичния въпрос, затова Ралф се намеси:

— Какво в Кап Сити привлече четирима преподаватели по английски насред лятната ваканция?

— Харлан Коубън — лаконично отвърна Тери.

— Кой е Харлан Коубън? — попита Бил Самюълс. Явно след изчитането на книгите на Агата Кристи беше загубил интерес към криминалните романи.

Ралф обаче знаеше кой е Коубън; предпочиташе научнопопулярната литература, но жена му беше запалена читателка на художествена проза.

— Авторът на криминални романи, така ли?

— Същият — кимна Тери. — Членуваме в Асоциацията на преподаватели по английски от градове, разположени в три щата, и ежегодно в средата на лятото се събираме на тридневна конференция. Само тогава всички имаме възможност да присъстваме. Провеждат се семинари, тематични дискусии и така нататък. Всяка година събитието е в различен град. Тази година беше ред на Кап Сити. Само че учителите по английски са като всички хора, трудно е да ги събереш дори през лятото, защото някои са на почивка със семействата си, освен това им предстоят толкова много задачи — ремонти, които не правят през учебната година, извънучилищни дейности… Самият аз през лятото тренирам играчите от Младежката и от Градската лига. Ето защо организаторите се стараят да осигурят знаменит лектор за втория ден на конференцията, когато пристигат повечето участници.

— Тази година вторият ден се е паднал миналия вторник, така ли? — попита Ралф.

— Точно така. Тазгодишната конференция беше в „Шератон“ от 9 юли, понеделник, до 11 юли, сряда. От пет години не бях посещавал нито една, но когато Ев ми каза, че ще има среща с Коубън и че всички други колеги ще присъстват, уговорих Гавин Фрик и бащата на Байбир Пател да поемат тренировките във вторник и сряда. Никак не ми се искаше да зарежа отбора тъкмо преди полуфиналния мач, но пък щях да се върна за тренировките в четвъртък и петък, а не исках да пропусна срещата с Коубън. Чел съм всичките му книги. Сюжетите му са страхотни, има чудесно чувство за хумор. А и темата на тазгодишната конференция беше преподаване на популярна литература за възрастни на ученици от седми до дванайсети клас — емоционален и в повечето случаи оспорван въпрос, особено в този район на страната…

— Спести ни подробностите! — сряза го Самюълс. — Карай по същество, кажи ни истината.

— Добре. Четиримата заминахме за Кап Сити. Присъствахме на официалния обяд, на срещата с Коубън, на тематична дискусия в осем вечерта и пренощувахме в един хотел. Ев и Деби си бяха взели единични стаи, но аз спах в двойна с Били Куейд. Той го предложи — изграждал пристройка към къщата си и трябвало да пести. Те ще потвърдят, че съм бил там. — Погледна Ралф и разпери ръце: — Бях там. Това е истината.

Известно време никой не продума, накрая Самюълс попита:

— В колко часа беше срещата с Коубън?

— В три. В три следобед във вторник.

— Колко хубаво! — възкликна Самюълс ехидно.

Хауи Голд се усмихна широко:

— Не и за теб.

„В три часа_ — помисли си Ралф. — Почти по същото време, когато Арлийн Станхоуп е видяла Тери да качва велосипеда на Франк Питърсън в откраднатия бял бус и да потегля с момчето на предната дясна седалка. Не, не почти, а точно. Госпожа Станхоуп каза, че е чула камбаната на часовника на кметството да отброява часа.“_

— В голямата заседателна зала на „Шератон“ ли беше срещата? — попита.

— Да. Срещу банкетната зала.

— И си сигурен, че е започнала в три.

— Е, тогава председателката на Асоциацията започна встъпителната си реч, която се проточи най-малко десет минути.

— Ясно. Колко време говори Коубън?

— Мисля, че около четирийсет и пет минути. След това отговаря на въпроси на публиката. Предполагам, че е било четири и половина, когато свърши.

Мислите на Ралф се въртяха в главата му като лист хартия, подхванат от въздушно течение. За първи път в живота си се чувстваше толкова объркан и дори безпомощен. Едва сега си даваше сметка, че е трябвало да проверят къде е бил Тери в деня на убийството, само че те бяха обсъдили ареста в понеделник сутринта. Тримата със Самюълс и Юн Сабло от Щатската полиция единодушно бяха решили, че ако започнат да разпитват за Мейтланд, преди да го арестуват, ще рискуват този много опасен престъпник да надуши, че полицията е по следите му. Освен това проверката изглеждаше излишна при толкова солидни доказателства. Сега обаче…

Погледна прокурора, сякаш търсеше подкрепа, ала така и не я получи: също като него Самюълс изглеждаше недоверчив и объркан.

— Направили сте голям гаф, сериозна грешка — заяви Голд. — Сигурно и вие вече го проумявате, господа.

— Няма грешка — заинати се Ралф. — Имаме неговите отпечатъци, имаме свидетели, които го познават, а скоро ще получим и първия резултат от ДНК теста. Едно съвпадение е достатъчно да докаже вината му…

— О! Може пък съвсем скоро и ние да имаме нещо за вас — прекъсна го Голд. — Докато тук водим толкова приятен разговор, моят помощник изпълнява мисията, която му възложих, и е убеден, че ще успее.

— Моля? Какъв помощник? — кресна Самюълс.

Голд се усмихна:

— Защо да ви развалям изненадата? Нека видим до какво се е добрал Алек. Ако твърдението на моя клиент е вярно, Бил, още една пробойна ще зейне в твоята лодка, а тя и бездруго вече пропуска вода, и то здравата.

Въпросният Алек беше Алек Пели, пенсиониран детектив от Щатската полиция, който работеше предимно за адвокати по наказателни дела. Взимаше скъпо и беше много способен. Веднъж на чашка Ралф го попита защо е минал от другата страна на барикадата, а Пели отвърна, че е вкарал в затвора поне четирима души, за които по-късно разбрал, че са невинни, и сега изкупва греховете си.

— Освен това — добави — пенсионерският живот е скапан, ако не играеш голф.

Безсмислено беше да гадаят какво и кого преследва този път Пели… разбира се, ако адвокатът не си измисляше или не блъфираше. Ралф се втренчи в Тери, надявайки се да зърне разкаяние, угризения на съвестта, но видя само притеснение, гняв и недоумение — изражение на човек, арестуван за престъпление, което не е извършил.

Само че наистина го беше извършил, всички улики го потвърждаваха и резултатът от ДНК теста щеше да забие последния пирон в ковчега му. Алибито му беше изкусно изградена заблуда, история, достойна за роман, написан от Агата Кристи (или от Харлан Коубън). Ралф се зарече, че още на другата сутрин ще се заеме с разобличаването на този „илюзионист“: ще разпита колегите му, ще проучи отново всичко, случило се на учителската конференция, и по-специално точно кога е започнала и свършила срещата с Коубън.

Още преди да се захване с тази работа (която спадаше към основните му задължения), той зърна пробойна в алибито на Тери. В три часа Арлийн Станхоуп бе видяла как Франк Питърсън се качва в белия бус заедно с Тери. Приблизително в шест и половина Джун Морис бе видяла Тери, облян в кръв, във Фигис Парк; майка й беше казала, че когато Джун излязла от къщи, по телевизията вървяла прогнозата за времето, следователно нямаше съмнение за часа. Излизаше, че на Тери му се губят три часа и половина — предостатъчно време да се изминат с кола сто и десетте километра между Кап и Флинт Сити.

Ами ако госпожа Станхоуп се е припознала? Ами ако не е видяла Тери на паркинга пред магазина на Джералд, а негов съучастник, с когото си приличат? Или пък само човек с шапка и с тениска на „Златните дракони“? Изглеждаше малко вероятно, докато човек не се замислеше за възрастта на госпожа Станхоуп… и за очилата й с голям диоптър…

— Приключихме ли, господа? — попита Голд. — Защото, ако наистина възнамерявате да задържите господин Мейтланд, ми предстои много работа. Първо ще разговарям с представителите на медиите. Не ми е любимото занимание, обаче…

— Лъжеш — кисело процеди Самюълс.

— По този начин се надявам да отклоня вниманието им от къщата на Тери, та децата му да се приберат у дома, без да бъдат преследвани и фотографирани. Нещо повече — така поне за малко семейството му ще бъде оставено на спокойствие — спокойствие, което така безразсъдно им отнехте.

— Запази тази прочувствена реч за пред телевизионните камери! — сопна се прокурорът и с драматичен жест, сякаш и той вече се намираше в съдебната зала, посочи Тери: — Този човек, когото тъй пламенно защитаваш, е изтезавал и убил дете — сам си е виновен, ако семейството му е въвлечено в скандала.

— Не е за вярване колко си нагъл! — процеди Тери. — Дори не ме разпита, преди да ме арестуваш. Не ми зададе поне един въпрос.

Ралф се опита да успокои положението:

— Какво направи след речта на Коубън, Тери?

Мейтланд поклати глава — не в знак, че отказва да отговори, а сякаш за да избистри ума си.

— След това ли? Заедно с колегите се наредихме на опашката. Обаче бяхме доста назад заради Деби. Наложи й се да отиде до тоалетната и помоли да я изчакаме. Доста се забави. Мнозина от присъстващите също се втурнаха към тоалетните веднага след края на срещата с Коубън, обаче жените винаги се бавят повече, защото… е, сещате се… кабинките са малко. С Ев и Били слязохме при будката с печатни издания и изчакахме там Деби. Докато тя дойде, опашката се беше проточила чак до фоайето.

— Каква опашка? — попита Самюълс.

— На кой свят живееш, господин Самюълс? Опашката за автографи. Всички вече притежавахме новата книга на Коубън „Казах ти, че ще го сторя“. Тя влизаше в цената за участие в конференцията. С удоволствие ще ти покажа моя екземпляр с подпис и с дата. Стига полицаите да не са го конфискували заедно с другите ми вещи. Минаваше пет и половина, когато стигнахме до масата, на която авторът даваше автографи.

Ралф си каза, че ако Тери не лъже, предполагаемата пробойна в алибито му вече се е смалила до миниатюрна дупчица. Теоретично беше възможно да стигнеш от Кап до Флинт за един час — ограничението на скоростта по магистралата беше сто и десет километра в час и полицаите нямаше да те спрат, ако не вдигнеш над сто и трийсет или дори над сто и четирийсет, но така или иначе Тери не би имал време да убие малкия Франки. Ами ако зверството е било извършено от негов двойник и съучастник? Отговор: Невъзможно е — пръстовите отпечатъци на Мейтланд бяха навсякъде, включително и по клона. Пък и защо му е да търси съучастник, който прилича на него, облечен е като него… или и двете? Отговор: Няма защо.

— Другите преподаватели по английски с теб ли бяха, докато чакаше на опашката? През цялото време, така ли? — попита Самюълс.

— Да.

— Писателят е давал автографи в голямата зала, в която е била и лекцията? Така ли е?

— Да. Мисля, че я наричат балната зала.

— И след като всички взехте автографи, какво направи?

— Отидох на вечеря заедно с неколцина учители по английски от Броукън Ароу, с които се запознах на опашката.

— Къде вечеряхте? — намеси се Ралф.

— В „Камината“ — ресторант на около три пресечки от хотела. Влязохме около шест, поръчахме по няколко питиета преди вечерята, после си взехме и десерт. Беше приятно… — добави Тери почти замечтано. — Ако не ме лъже паметта, бяхме деветима. Върнахме се заедно в хотела, после участвахме във вечерната дискусия на тема оспорвани и забранявани романи като „Да убиеш присмехулник“ и „Кланица Пет“. Ев и Деби си тръгнаха по-рано, но ние с Били останахме до края.

— Тоест до колко часа? — попита Ралф.

— Приключихме около девет и половина.

— А после?

— С Били пихме по една бира в бара, след това си отидохме в стаята и си легнахме.

„Слушал е лекция на известен криминален писател, когато Питърсън е бил отвлечен — помисли си Ралф. — Вечерял е с поне осем души, когато Питърсън е бил убит. Участвал е в дискусия за оспорвани книги по времето, когато Върбова вейка го е качила в таксито си на паркинга на «Само за джентълмени» и го е закарала до гарата в Дъброу. Сигурно знае, че ще разпитаме неговите колеги, че ще издирим учителите от Броукън Ароу, че ще говорим с бармана във фоайето на «Шератон». Сигурно знае, че ще проверим записите от камерите на хотела и дори автографа в неговия екземпляр от най-новия трилър на Харлан Коубън. Сигурно знае всичко това, защото не е глупак.“

Заключението, че версията му ще се потвърди, беше и неизбежно, и невероятно.

Самюълс вирна брадичка и се приведе през масата:

— Нима очакваш да повярваме, че си бил с другите през цялото време между три и осем вечерта във вторник? През цялото време?

Тери го измери с поглед, на какъвто са способни само гимназиалните учители: „И двамата знаем, че си малоумен, но няма да ти го кажа, за да не те изложа пред класа.“

— Не, разбира се. Преди лекцията на Коубън отидох до тоалетната. И веднъж отскочих до ресторанта. Може би някак ще убедиш съдебните заседатели, че съм успял да стигна до Флинт Сити, да убия клетия Франки Питърсън и да се върна в Кап Сити през онази минута и половина, докато си изпразвах пикочния мехур. Мислиш ли, че ще ти повярват?

Самюълс погледна Ралф. Онзи сви рамене.

— Мисля, че засега нямаме други въпроси — каза прокурорът. — Господин Мейтланд ще бъде отведен в окръжния затвор и задържан под стража, докато в понеделник не му бъде повдигнато обвинение.

Тери посърна и се изгърби.

— Възнамеряваш да го задържиш и да продължиш този фарс — промърмори Голд. — Наистина ще го направиш.

Ралф очакваше Самюълс пак да избухне, но този път окръжният прокурор го изненада. Тонът му беше обезсърчен почти колкото изражението на Мейтланд:

— Стига, Хауи. Знаеш, че при тези улики нямам избор. А когато се окаже, че неговата ДНК съвпада с тази на убиеца, всичко ще приключи. — Той пак заплашително се наклони към Тери: — Още имаш възможност да избегнеш смъртната присъда. Не ти го гарантирам, но може и да се случи. Не си изпускай шанса. Престани да лъжеш и си признай. Направи го заради Фред и Арлийн Питърсън, чийто син беше погубен, зверски погубен. Ще ти олекне.

Тери не се отдръпна, както може би очакваше Самюълс, а се приведе към него; окръжният прокурор рязко се отдръпна, сякаш се боеше, че човекът от другата страна на масата е болен от нещо заразно, което той, Самюълс, може да прихване.

— Няма какво да признавам, сър. Не съм убил Франки Питърсън. Не бих сторил зло никому, камо ли на дете. Арестувахте невинен човек.

Самюълс въздъхна и се изправи:

— Както искаш. Пропиля си шанса. Сега… Бог да ти е на помощ.