Стивън Кинг
Другият (103)

4.

— Ето я. Сто на сто е тя.

Хауи Голд и Алек Пели стояха пред сградата, където се помещаваше кантората на Хауи, и Голд сочеше слабичка жена с елегантен сив костюм и бяла блуза, която припкаше по тротоара и голямата й пътна чанта се удряше о хълбока й. Късо подстриганата й прошарена коса обрамчваше лицето, бретонът й стигаше до веждите. Бледото й червило вече се беше поизтрило, иначе нямаше никакъв грим. Слънцето вече залязваше, но въздухът още беше горещ и по страната на жената със сивия костюм се стичаше струйка пот.

— Госпожица Гибни? — Хауи пристъпи към нея.

— Да, аз съм — задъхано изрече тя. — Закъснях ли?

— Всъщност си подранила — намеси се Алек. — Нека ти помогна с чантата. Изглежда доста тежка.

— Не е необходимо. — Холи извърна очи от набития, оплешивяващ адвокат и погледна частния детектив, който й беше възложил тази работа. Пели беше най-малко двайсетина сантиметра по-висок от шефа си, прошарената му коса беше пригладена назад, носеше бежов летен панталон и бяла риза с ревери. — Другите тук ли са вече?

— Да, почти всички — отвърна Алек. — Детектив Андерсън… а, за вълка говорим, а той…

Холи се обърна; по тротоара вървяха двама мъже и една жена на средна възраст, която на младини явно е била много красива, но и сега изглеждаше доста добре, макар тъмните кръгове под очите й, едва прикрити с фон дьо тен и малко пудра, свидетелстваха, че може би напоследък спи зле. Вляво от нея крачеше кльощав и очевидно изнервен мъж със смешен перчем, който стърчеше от иначе старателно сресаната му коса. А вдясно…

Детектив Андерсън беше висок, с приведени рамене и наченки на шкембенце, което щеше да увеличи размерите си, ако той не наблегнеше на физическите упражнения и не пазеше диета. Светлосините му проницателни очи я измериха от главата до петите и обратно. Не… не беше Бил. Бил беше в гроба отпреди две години и нямаше да възкръсне. Освен това този човек беше много по-млад, отколкото бе Ходжис, когато тя се запозна с него. Приликата помежду им беше само в изражението на нетърпеливо любопитство. Той държеше за ръка жената, което предполагаше, че тя е съпругата му. Странно, че беше пожелала да го придружи…

Новодошлите се запознаха с Холи. Оказа се, че слабичкият мъж с щръкналия перчем е Уилям („Моля, наричайте ме Бил“) Самюълс, главният прокурор на окръг Флинт.

— Да се качим в кантората ми и да избягаме от жегата — предложи Хауи.

Госпожа Андерсън — Джанет — попита Холи дали полетът е минал гладко. Холи изрече обичайния банален отговор, после се обърна към Хауи с въпрос дали помещението, което ще използват, е оборудвано с аудио-визуална техника. Голд потвърди и добави, че всичко е на нейно разположение, ако тя възнамерява да покаже снимков или видеоматериал. Щом слязоха от асансьора, Холи попита къде е тоалетната и добави:

— Извинете, ще ми отнеме само минута-две. Идвам направо от летището.

— Не се притеснявайте. Намира се вляво, в дъното на коридора. Би трябвало да е отключено.

Холи се боеше, че госпожа Андерсън ще предложи да я придружи, обаче това не се случи и тя се зарадва. Наистина й се ходеше до тоалетната („да пусне една вода“, както се изразяваше майка й), обаче имаше нещо много по-важно, което можеше да направи само ако е сама.

Влезе в кабинката, сложи чантата на пода и затвори очи. Започна да се моли, но наум, защото облицованите с плочки стени бяха естествени усилватели.

„Пак съм аз, Холи Гибни, и ми е необходима помощ. Знаеш, че се стеснявам от непознати, а тази вечер ще са шестима. Дори седем, ако присъства и вдовицата на Тери Мейтланд. Не съм паникьосана, но ще излъжа, ако кажа, че не се страхувам. Бил го биваше в тези неща, обаче аз не съм като него. Помогни ми да не се боя от недоверчивостта им, която е напълно разбираема.“

И завърши, шепнейки:

— Моля те, Господи, помогни ми да не се издъня. — Замълча за миг, после добави: — Продължавам да не пуша.