Стивън Кинг
Другият (68)

21.

На път за фермата на Елфман Джак Хоскинс се отби в „Само за джентълмени“ и си поръча водка с тоник — смяташе, че е заслужил компенсация, задето му бяха прекъснали отпуска. Изгълта питието си на екс, поръча си още едно, но вече пиеше на малки глътки. На сцената се подвизаваха две стриптийзьорки, още напълно облечени (което в „Само за джентълмени“ означаваше, че са по бикини и сутиени), които така страстно се опипваха, че на Джак веднага му стана.

Като понечи да плати, барманът му направи знак да си прибере портфейла:

— Заведението черпи.

— Благодаря. — Хоскинс остави бакшиш и излезе — вече беше в много по-добро настроение. Щом потегли с колата, извади от жабката опаковка ментови бонбони и схруска два. Хората разправяха, че като пиеш водка, дъхът ти не мирише, само че изобщо не беше вярно.

Черният път беше преграден с жълта полицейска лента — на окръжната, а не градската служба. Джак слезе, измъкна от земята единия дебел кол, за който беше завързана лентата, мина с колата, отново слезе и пак заби кола. „Писна ми от шибаните им простотии“ — помисли си и още повече се вбеси, като стигна до порутените селскостопански постройки — обор и три бараки, — защото нямаше жива душа. Опита се да се свърже с участъка във Флинт Сити, за да сподели възмущението си с някого, дори със Санди Макгил, която според него беше образец за превзета глупачка. Обаче като включи радиостанцията, чу само пращене на статично електричество, а в тази забравена от Бога дупка нямаше клетки на мобилни оператори.

Взе голямото си електрическо фенерче и слезе от колата най-вече за да се разтъпче, иначе нямаше работа тук. Бяха го пратили за зелен хайвер. Духаше силен вятър — горещ полъх, който, пламнеха ли храсталаците, щеше да разпали огъня. Около ръждясалата водна помпа се издигаха няколко тополи. Листата им танцуваха и шумоляха, сенките им стремглаво препускаха по земята под лунната светлина.

Вратата на обора, където са били намерени дрехите, беше запечатана с жълта лента. Разбира се, „находките“ бяха прибрани в специални пликове и вече пътуваха към Кап Сити, но все пак беше страшничко човек да си представи, че Мейтланд е бил тук, след като е убил момченцето.

„В известен смисъл — помисли си Джак — аз следвам стъпките му. Покрай пристана за лодки, където е свалил окървавените си дрехи и се е преоблякъл, после до «Само за джентълмени». От стриптийзбара е отишъл с такси в Дъброу, но след това сигурно се е върнал… тук.“

Отворената врата на обора беше като зейнала уста. Джак Хоскинс не искаше да се приближава до нея… не и в този пущинак, не и когато е сам. Мейтланд беше мъртъв, призраците бяха измишльотини за леваци, въпреки това не му се искаше да се приближи до вратата. Застави се да го стори — бавно, стъпка по стъпка, за да освети с фенерчето си обора.

Някакъв човек стоеше в дъното на помещението.

Джак тихичко изписка, посегна да извади пистолета си и се сети, че не го носи. Глокът беше в малкия сейф в пикапа. Той изпусна фенерчето. Наведе се да го вдигне и му се зави свят — не се беше напил от водката, обаче бе замаян и краката не го държаха.

Отново освети с фенерчето обора и се засмя. Не беше видял човек, а вехт хамут, почти пречупен надве.

„Изчезвам оттук! Може пак да се отбия в «Джентълмените» за още едно питие, после си отивам вкъщи и право в лег…“

Зад него стоеше някой и този път той не си въобразяваше. Виждаше сянката — издължена и тънка. И… дишане ли чуваше?

„След миг ще ме сграбчи. Трябва да се просна на земята и да се претърколя.“

Само че не можеше. Беше се вцепенил. Защо не се беше върнал, като видя, че на местопроизшествието няма никого? Защо не беше извадил от сейфа пистолета си? Защо изобщо беше слязъл от пикапа? Изведнъж осъзна, че ще умре в края на един черен път в община Канинг.

В този момент усети докосването. Ръка, гореща като термофор с вряла вода, се допря до врата му. Той опита да изкрещи и не можа. Гърдите му не се повдигнаха, сякаш бяха заключени като глока. Всеки миг другата ръка щеше да го сграбчи за гърлото и да започне да го души. Ръката се отдръпна… но не и пръстите. Движеха се напред-назад — съвсем лекичко, само върховете им — и оставяха по кожата му горещи следи.

Джак не знаеше колко време е стърчал неподвижно като парализиран. Може би двайсет секунди, може би две минути. Силният вятър рошеше косата му и милваше врата му, както онези пръсти. Сенките на тополите се стрелкаха като ята подплашени рибки върху отъпканата земя и плевелите. Човекът… или съществото… стоеше зад него, издължената му, тънка сянка се проточваше под светлината на луната. Докосваше и милваше.

После и пръстите, и сянката изчезнаха.

Джак бързо се извърна, спортното му сако се изду и заплющя под поривите на вятъра; този път от гърлото му се изтръгна писък — безкраен, пронизителен. Взираше се в…

Нищо.

Само няколко порутени сгради и около акър спечена от слънцето земя.

Нямаше жива душа. Никога не е имало. В обора нямаше човек, само счупен хамут. Парещи пръсти не бяха докосвали запотения му врат, бе усещал само повеите на вятъра. Почти на бегом тръгна към пикапа, погледна назад веднъж, два пъти, три пъти. Седна зад волана, машинално се приведе, когато понесена от вятъра сянка прелетя през огледалцето за обратно виждане, после включи двигателя. С осемдесет километра в час се понесе по черния път, край старото гробище и изоставената къща на стопаните на ранчото; не спря пред жълтата лента, а мина през нея. На изхода към Магистрала 79 рязко изви волана, гумите изскърцаха. Той излезе на платното и отпраши обратно към Флинт Сити. По времето, когато влезе в града, вече си беше втълпил, че нищо необичайно не се е случило в порутения обор. Пулсиращата болка във врата му също не означаваше нищо.

Абсолютно нищо.