Стивън Кинг
Другият (56)

9.

Юн се обади в девет и петнайсет вечерта, тъкмо когато Джийни отиде да вземе душ. Ралф си записа всичко. Информацията беше оскъдна, но интересна. Той си легна след час и заспа дълбоко за първи път, откакто Тери беше застрелян пред съдебната зала. В четири сутринта го сепна сън, в който тийнейджърката, качена на раменете на гаджето си, гневно размахваше юмруци. Седна в леглото, все още несъбуден напълно, без да осъзнава, че крещи, докато изплашената му съпруга не седна до него и не го хвана за раменете.

— Какво? Ралф, какво става?

— Не е презрамката, а цветът й!

— За какво говориш? — Тя го разтърси. — Кошмар ли сънува, миличък?

„Вярвам, че в главата ми има още дузина мисли, подредени една след друга, макар да не го съзнавам.“ Така беше казала. И сънят (вече избледняващ като всички сънища) беше една от тези мисли.

— Стана ми ясно — промълви той. — Стана ми ясно в съня ми.

— Какво, скъпи? Нещо за Тери ли?

— За тийнейджърката. Презрамката на сутиена й беше светложълта. Само че и още нещо беше жълто. В съня си знаех какво е, обаче сега… — Той стъпи на пода, приведе се и опря ръце на коленете си, щръкнали под развлечените боксерки, с които спеше. — Вече не го помня.

— Ще си го спомниш. Хайде, легни си. Изкара ми ангелите.

— Извинявай. — Той се просна на леглото.

— Ще можеш ли да заспиш отново?

— Не знам.

— Какво ти съобщи лейтенант Сабло по телефона?

— Не ти ли казах? — престори се на учуден Ралф.

— Не, а пък аз реших да не те притискам. По изражението ти разбрах, че размишляваш за нещо.

— Ще ти разкажа сутринта.

— Така ме стресна, че надали ще заспя, затова давай още сега.

— Ами, няма кой знае колко за разказване. Юн проследил момчето чрез полицая, който го арестувал — човекът харесал хлапето и следял какво се случва с него. Засега младият господин Касиди е в дом в Ел Пасо. Заради кражбата на колата ще бъде изправен пред съд за малолетни престъпници, обаче никой не знае кога и къде. Вероятно в окръг Дъчис, щат Ню Йорк, само че те не се натискат да го приберат, нито пък той — да се върне. Ето защо засега е в „правна неопределеност“, както е юридическият термин, и според Юн това го устройвало. Пастрокът често му посягал, а майка му се преструвала, че не забелязва — така гласи версията му. И вероятно е правдива, защото домашното насилие над деца е често срещано.

— Горкото момче, не е чудно, че е избягало от къщи. Какво ще стане с него?

— Рано или късно ще го изпратят обратно. Правораздавателната машина работи бавно, но много прецизно. Ще го осъдят условно или ще му приспаднат времето, прекарано в специалния дом, и ще го освободят. Полицаите в града ще са предупредени за положението му вкъщи, обаче след време историята ще се повтори. Хората, които бият децата си, понякога натискат „пауза“, но никога „стоп“.

Той сключи пръсти на тила си и се замисли за Тери, който никога не беше проявявал склонност към насилие.

— Да, малкият пътешественик е бил в Дейтън — продължи — и вече е искал да се отърве от буса. Спрял на обществен паркинг, защото бил безплатен, нямало служител, който да събира такса, както и защото бил видял в далечината златните арки на „Макдоналдс“. Казал на Юн, че не си спомня ресторанта „Томи и Тапънс“, обаче зърнал тийнейджър с тениска, на гърба на която пишело „Томи Нещо си“. Младежът носел куп сини листовки и мушкал по една под чистачките на колите, паркирани на улицата. Видял Мърл и му обещал два долара, ако пъхне менютата под чистачките на автомобилите на паркинга. Хлапакът отказал и отишъл да обядва в „Макдоналдс“. Като се върнал, младежа го нямало, обаче под чистачките на всички превозни средства на паркинга имало менюта. Хлапето било предпазливо и (Бог знае защо) помислило, че това е лоша поличба. Пък и вече било решило да си намери друг автомобил.

— Ако не е било предпазливо, сигурно са щели да го заловят много по-рано — отбеляза Джийни.

— Имаш право. И така, нашият Мърл обиколил паркинга, търсейки незаключени коли. Казал на Юн, че се изненадал колко много са оставени на произвола.

— Ти обаче не си изненадан, нали?

Ралф се усмихна:

— Хората са небрежни. С шестата кола той ударил джакпота — била отключена, а зад сенника имало резервен ключ. Била идеална за него — най-обикновена черна тойота от онези, които не се набиват на очи и по шосетата ежедневно се движат хиляди като нея. Преди обаче да потегли, той оставил ключа на буса на таблото, защото, както казал на Юн, се надявал някой друг да го открадне и, цитирам: „Щеше да отведе ченгетата по погрешна следа.“ Все едно бил убиец, издирван в шест щата, а не избягал от къщи хлапак, който никога не забравял да включи мигач, преди да завие.

— Така ли е казал? — засмя се Джийни.

— Точно така. Пък и тъй или иначе е трябвало да се върне при буса, за да вземе нещо: купчина сгънати кашони, които слагал на седалката, за да изглежда по-висок зад волана.

— Харесва ми това хлапе. Дерек не би се сетил за такова нещо.

„А ние никога не сме му дали повод да избяга от къщи“ — помисли си Ралф.

— Оставил ли е листа с менюто под чистачките на буса?

— Юн му задал този въпрос и отговорът бил: „Да бе, притрябвало ми е тъпото меню.“

— Излиза, че онзи, който е откъснал менюто (парченце от което е влетяло в кабината), е откраднал буса от паркинга в Дейтън.

— Така трябва да е станало. А сега ще ти кажа защо се бях замислил. Хлапето смятало, че това се е случило през април. Приемам го с известна доза скептицизъм, защото се съмнявам, че му е пукало за датите и месеците; от друга страна, казало на Юн, че е било през пролетта, защото дърветата се били разлистили, но още не било твърде горещо. Да предположим, че наистина е било през април, тъкмо когато Тери е посетил баща си в Дейтън.

— Само дето е бил със семейството си и са пътували със самолет дотам и обратно.

— Известно ми е. Да кажем, че е съвпадение. Само че когато същият бус се озовава тук, във Флинт Сити, не съм склонен да повярвам в две съвпадения, свързани с един и същ „Форд Еконолайн“. Юн предположи, че Тери може да е имал съучастник.

Джийни повдигна вежда:

— С когото са си приличали като две капки вода? Може би брат близнак на име Уилям Уилсън, така ли?

— Да, идеята е абсурдна. Само че всичко в тази история е абсурдно. Тери е в Дейтън, бусът — също. Тери се връща във Флинт Сити и бусът се озовава в същия град. Има дума за това, обаче ми се изплъзва.

— Не е дума, а фраза — стечение на обстоятелствата.

— Искам да поговоря с Марси — промърмори той. — Ще я помоля да ми разкаже всичко, което си спомня за семейното пътуване до Дейтън. Само че тя отказва да се срещне с мен и няма начин да я разубедя.

— Ще опиташ ли все пак?

— О, да!

— Сега ще можеш ли да заспиш?

— Май да. Обичам те.

— И аз те обичам.

Ралф тъкмо се унасяше, когато тя каза високо и почти грубо, все едно се надяваше, като го стресне, да му помогне да си спомни доловеното в съня му:

— Ако не е била презрамката на сутиена, тогава какво е било?

За миг той видя съвсем ясно думата НЕМОЖЕ. Само че буквите бяха синьо-зелени, а не жълти. Ето каква е връзката… Помъчи се да се вкопчи в нея, но тя му се изплъзна.

— Губи ми се…

— Засега, но ще си спомниш. Познавам те.

Двамата заспаха. Ралф се събуди в осем — утрото беше настъпило, звучеше птичият хор.