Стивън Кинг
Другият (71)

3.

Седяха в кухнята с Джийни, нейният лаптоп стоеше пред тях на масата. В Кап Сити имаше четири телевизии — всяка голяма тв мрежа имаше местен канал, плюс Канал 81, който излъчваше новините от града, заседанията на Общинския съвет и различни обществени прояви (например срещата с Харлан Коубън, в която Тери беше участвал като гост-звезда). Репортерите и от петте медии бяха чакали пред съда, за да отразят предявяването на обвинение на Тери, операторите и на петте бяха заснели престрелката и всички разполагаха с кадри на стълпотворението пред сградата. Разбира се, след първия изстрел всички камери се бяха обърнали към Тери — по лицето му се стича кръв, той изблъсква жена си встрани, за да я предпази, после се просва на улицата, поразен от втория, фатален изстрел. Преди това да се случи, записът на Си Би Ес прекъсва, защото камерата, улучена от куршума на Ралф, се пръсва и парченце попада в окото на оператора.

След като изгледаха по два пъти всички клипове, Джийни се обърна към мъжа си, но не продума. Не се и налагаше.

— Пусни отново материала на Канал 81 — помоли той. — При започване на стрелбата образът заподскача, но иначе на техния запис най-добре се виждат хората от тълпата.

— Ралф… — Тя докосна ръката му. — Добре ли…

— Нищо ми няма — излъга той. Струваше му се, че светът се накланя и може скоро да се прекатури в нищото. — Пусни го отново, ако обичаш. И спри звука. Непрекъснатото дърдорене на репортерката ме разсейва.

Двамата се загледаха в монитора. Хора размахваха табели и крещяха беззвучно, устата им се отваряха и затваряха като на риби на сухо. В един момент камерата се завъртя — не дотолкова бързо, че да покаже човека, изплюл се в лицето на Тери, но тъкмо навреме да заснеме как Ралф му подлага крак и уж неволно го поваля на земята. На следващия кадър се виждаше как Тери помага на грубияна да стане („Също като сцена от Библията“ — помислил си бе тогава Ралф), после камерата се насочи обратно към човешкото множество. Сега на монитора двамата от охраната на съда — пълният мъж и кльощавата жена — се опитваха да попречат на хората да се качат на стъпалата към входната врата. После русокосата от Канал 7 се изправи, взирайки се невярващо в окървавените си пръсти. На следващите кадри Ралф видя Оли Питърсън, нарамил брезентовата вестникарска чанта и нахлупил плетената вълнена шапка, изпод която стърчаха рижавите му къдрици — оставаха две секунди, преди да се превърне в звездата на шоуто. Видя момчето със заешката устна и оператора на Канал 81, който за миг насочва камерата към лицето на Франк Питърсън, щамповано на тениската на хлапето, преди да продължи да…

— Стоп! — извика. — Точно тук!

Джийни се подчини и двамата се вгледаха в кадъра — леко размазан, защото операторът беше бързал да заснеме по малко от всичко, случващо се пред съда.

Ралф почука с пръст по екрана:

— Виждаш ли го този, дето размахва каубойската си шапка?

— Да.

— Човекът с белезите от изгаряне стоеше до него.

— Да, добре…

Тонът й го изненада, за първи път я чуваше да говори така нервно, дори изплашено.

— Джийни, заклевам се! Видях го с очите си! Все едно бях под въздействието на ЛСД, мескалин или нещо подобно и виждах всичко. Пусни отново другите записи. Този е най-добрият, обаче и на „Фокс“ става, затова искам…

— Не! — Тя изключи лаптопа и го затвори. — Човекът, когото си видял, не е на тези записи. Знаеш го не по-зле от мен.

— Мислиш ме за луд, така ли? Мислиш, че съм получил… как се казваше…

— Умствено разстройство? — Джийни отново се пресегна и окуражаващо стисна ръката му. — Не, разбира се. Щом твърдиш, че си го видял, значи е било така. Щом смяташ, че си е бил увил ризата около главата, за да се пази от слънцето, вероятно имаш право. Последният месец беше може би най-тежкият в живота ти, но не се съмнявам в наблюдателността ти. Само че… вече трябва да разбереш…

Не се доизказа. Ралф зачака и след малко тя отново заговори:

— Тази история е много странна, меко казано, и с новите разкрития става още по-необяснима. Плаши ме. Плаши ме приказката, която ти е разказал Юн. Всъщност в нея става дума за вампир, нали? Четох „Дракула“ в гимназията и съм позабравила съдържанието; единственото, което си спомням съвсем ясно, е, че вампирите нямат отражения в огледалата. А пък ако нещо няма отражение, може би няма да се види и на запис от телевизионна камера.

— Глупости! Призраци, вещици, вампири — те не съще…

Джийни удари с длан по масата и звукът, напомнящ пистолетен изстрел, така стресна Ралф, че той подскочи. Очите й гневно искряха:

— Опомни се! Виж онова, което ще ти избоде очите! Тери Мейтланд е бил едновременно на две места! Ако престанеш да търсиш обяснение на този факт и го приемеш…

— Не мога да го приема, мила. Противоречи на всичко, в което съм вярвал през целия си живот. Ако се примиря, ако повярвам, наистина ще полудея.

— Не, няма, защото имаш здрава психика. Мисълта ми е друга: опитвам се да ти кажа, че вече не е необходимо да продължаваш да разнищваш случилото се. Тери е мъртъв. Откажи се.

— Ами ако се откажа, а Тери наистина не е убил Франки Питърсън? Какво ще означава това за Марси, за дъщерите й?

Джийни стана, приближи се до прозореца над мивката и се загледа навън. Беше стиснала юмруци.

— Дерек пак се обади — промърмори. — Настоява да се прибере вкъщи.

— Какво му каза?

— Да остане до края на сезона в средата на идния месец. Макар че много ми се иска да си е у дома. Накрая го убедих да ме послуша и знаеш ли защо? — Тя се обърна: — Защото не искам да е тук, докато се ровиш в тази гадост. Защото, като се стъмни довечера, ще ме обземе страх. Ами ако наистина е някакво свръхестествено същество? Ами ако разбере какво търсиш?

Ралф я прегърна и усети как трепери. „Май наистина го вярва“ — помисли си.

— Юн ми разказа тази история, обаче е убеден, че убиецът е човек, а не някакво измислено същество. Аз съм на същото мнение.

Джийни, която беше притиснала лице до гърдите му, промълви:

— Тогава защо човекът с белязаното лице не се вижда на записите?

— Не знам.

— Държа на Марси. — Тя го погледна, по лицето й се стичаха сълзи. — Обичам момичетата й. Всъщност държа и на Тери… на всички от семейство Питърсън… но най-много държа на двама ви с Дерек. Вие сте смисълът на живота ми. Не можеш ли да се откажеш? Да изчакаш края на принудителната отпуска, да се срещнеш с психолога и веднъж завинаги да приключиш с този епизод.

— Не знам — излъга Ралф. Всъщност знаеше. Само че не искаше да го казва на Джийни тъкмо сега, когато тя се държеше толкова странно и бе толкова разстроена. Не можеше да приключи.

Все още.