Стивън Кинг
Другият (27)

4.

Докато Джанет Андерсън масажираше гърба на съпруга си, Фред Питърсън и по-големият му син (всъщност единственият му син, след като Франки бе мъртъв) събираха чиниите и разчистваха дневната и кабинета. Макар че хората бяха дошли на помен, хаосът беше почти като след бурен и продължителен купон.

Днес Оли беше неузнаваем. Типичен тийнейджър егоист, който не си вдигаше чорапите, хвърлени под масичката в дневната, ако не го подканеха поне два-три пъти, тази вечер той помагаше сръчно и безропотно, откакто в десет часа Арлийн отпрати последните от безкрайния поток гости. Към седем приятелите и съседите бяха започнали да се разотиват и Фред се надяваше след час изпитанието му да е свършило (вече нямаше сили да кима, когато му казваха, че Франки сега е в рая), но тъкмо тогава гръмна новината, че Терънс Мейтланд е бил арестуван за убийството на Франки, и „сбирката“ продължи — наистина беше почти като купон, макар и зловещ. Всеки присъстващ се чувстваше длъжен да каже на Фред, че: А) това е невероятно; Б) кой би го очаквал от тренер Т., та той е олицетворение на психично стабилен човек? и В) че умъртвяването с отровна инжекция в „Макалистър“ е прекалено милостиво наказание за него.

Оли сновеше между дневната и кухнята, пренасяше чаши и купища чинии и ги зареждаше в съдомиялната със сръчност, каквато Фред не бе очаквал от него. Когато миялната се напълни, Оли я включи, изплакна още чинии и ги натрупа в мивката за следващото зареждане. Фред донесе чиниите, които бяха останали в кабинета, намери още на масата за пикник в задния двор, където гостите бяха излизали да пушат. Навярно през този печален дом се бяха изредили петдесет-шейсет души — всички съседи, приятели от други квартали, плюс отец Брикстън и богомолците (неговите групита, както мислено ги наричаше Фред) от църквата „Сейнт Антъни“. Прииждаха на талази — безкраен поток от опечалени и зяпачи.

Фред и Оли работеха, без да продумат, погълнати от тъжните си мисли. След като часове наред бяха приемали съболезнования (в интерес на истината дори съболезнованията от напълно непознати бяха искрени), вече нямаха сили да се утешат взаимно. Може да беше странно. Може да беше тъжно. Може да беше онова, което книжните плъхове наричат ирония на съдбата. Фред беше твърде уморен и съкрушен, за да размишлява каква е причината.

През тези дълги часове Арлийн Питърсън, майката на мъртвото момче, облякла най-официалната си копринена рокля, седеше със скръстени ръце на канапето, обгърнала с длани месестите си рамене, сякаш й беше студено. Не бе проронила и дума, откакто последната гостенка, възрастната съседка госпожа Гибсън, която стоически издържа до самия край, най-сетне си тръгна.

— Вече може да си върви, всичко е запаметила — каза тогава, след като заключи външната врата и се облегна на нея с цялата си тежест.

Арлийн Кели беше стройна красавица с бяла дантелена рокля, когато предшественикът на отец Брикстън я венча с Фред. Все още беше стройна и красива, след като роди Оли, но това беше преди седемнайсет години. Започна да трупа килограми след раждането на Франк и сега беше на ръба да се превърне в безформена дебелана… макар че си оставаше красива за Фред, който не намери сили да послуша съвета, даден му от доктор Конъли по време на поредния задължителен преглед. „Ти като нищо ще изкараш още петдесет години, Фред, стига да не паднеш от някое скеле или да не те блъсне камион, но жена ти има диабет тип 2 и задължително трябва да свали двайсет и пет килограма, за да не й се усложни положението. Трябва да й помогнеш. В края на краищата и двамата имате за какво да живеете.“

Само че след жестоката смърт на Франки повечето от нещата, заради които си струваше да живеят, им изглеждаха глупави и незначителни. С изключение на Оли, разбира се. Макар и зашеметен от скръбта, Фред си даваше сметка, че през следващите седмици и месеци с Арлийн трябва много да внимават как се отнасят с него. Оли също скърбеше. Беше изпълнил задължението си (всъщност нещо повече) за заличаването на останките от този първобитен ритуал по повод смъртта на Франклин Виктор Питърсън, но от следващия ден нататък трябваше да му помогнат да се върне към безгрижното юношество. Нямаше да стане бързо, обаче след време щеше да се отърси от ужаса.

„Следващия път, когато му видя чорапите под масичката, ще се зарадвам — обеща си Фред. — И ще наруша това ужасно, неестествено мълчание, щом ми хрумне какво да кажа.“

Само че нищо не му хрумна и когато Оли мина като сомнамбул покрай него, влачейки прахосмукачката за маркуча, Фред си помисли — без да подозира колко дълбоко греши, — че поне по-лошо не може да стане.

Застана на вратата на кабинета и загледа как Оли чисти с прахосмукачката сивия мокет със същата зловеща, неосъзната експедитивност, движейки четката първо в едната посока, после в другата. Трохите от соленки с фъстъчено масло, бисквитки „Орео“ и крекери „Риц“ изчезнаха, сякаш никога не ги беше имало, и Фред най-накрая измисли какво да каже:

— Аз ще почистя дневната…

— Не ми тежи — прекъсна го Оли. Клепачите му бяха зачервени и подпухнали. Разликата във възрастта между братята беше седем години, обаче двамата бяха удивително близки. А може и да не беше толкова удивително, може би тъкмо заради голямата разлика те не си съперничеха и Оли беше нещо като втори баща на Франк.

— Знам — кимна Фред, — но трябва да си поделяме работата.

— Добре. Само не казвай: „Така би искал Франки“, че ще те удуша с тоя маркуч.

Фред се усмихна. Вероятно не за първи път, откакто полицаят застана на прага им миналия вторник, но навярно бе първата му искрена усмивка:

— Дадено!

Оли довърши мокета и довлече прахосмукачката в дневната. Щом Фред се зае с килима, Арлийн стана и бавно тръгна към кухнята. Фред и Оли се спогледаха. Оли сви рамене. Фред също, сетне отново се захвана с килима. Хората бяха съпричастни към скръбта им и това беше много мило, обаче каква свинщина беше останала след тях! Е, щеше да е още по-зле, ако поменът беше по ирландски^[1], но след раждането на Оли той беше отказал алкохола и оттогава в този дом живееха само трезвеници.

Откъм кухнята долетя смях — толкова неочакван, че Фред и Оли отново се спогледаха. Оли се втурна натам — в смеха на майка му, който отначало изглеждаше естествен, вече се долавяха истерични нотки. Фред изключи прахосмукачката и го последва.

Арлийн Питърсън стоеше с гръб към мивката, хванала се беше за корема и се превиваше, а по страните й се стичаха сълзи.

— Мамо? — възкликна Оли. — Какво ти става?

Макар че мръсните чинии вече бяха изнесени от кабинета и от дневната, тук имаше още куп работа. Плотовете от двете страни на умивалника и масата в обособения кът, където най-често семейство Питърсън вечеряха, бяха отрупани с остатъци от храна в касероли и в пластмасови съдове „Тапъруер“. На печката бяха оставени поднос с недоядено пиле и сосиера, пълна с нещо, напомнящо кафеникава тиня.

— Имаме храна за цял месец! — изпъхтя Арлийн. Запревива се от смях, а когато се изправи, лицето й беше станало мораво. Рижавата й коса, която беше наследил и синът, който стоеше пред нея, и онзи в гроба, се беше освободила от шнолите и обкръжаваше като червеникав ореол налятото й с кръв лице.

— Лоша новина — Франки е мъртъв! Добра вест — няма да пазарувам дълго… дълго… време!

Тя нададе вой — страховит звук, присъщ за лудница, но не и за тяхната кухня. Фред си заповяда да се раздвижи, да пристъпи до нея и да я прегърне, но отначало краката не му се подчиниха. Оли реагира пръв, ала преди да стигне до майка си, тя грабна пилето и замери с него сина си. Оли се приведе, пилето се запремята във въздуха (плънката се разлетя във всички посоки) и се удари в стената — пльок! На тапетите под часовника остана кръгло мазно петно.

— Мамо, спри! Престани!

Оли се опита да я хване за раменете и да я прегърне, но Арлийн се промуши под протегнатите му ръце и се пресегна към единия плот, продължавайки да се смее и да вие. Хвана с две ръце тавичка с лазаня, донесена от една от обожателките на отец Брикстън, и я нахлупи на главата си. Корите на лазанята се посипаха по косата и раменете й. Тя запрати тавичката в дневната и се провикна:

— Франки е мъртъв, а ние имаме италианска храна за вечеря!

Фред се изтръгна от вцепенението и пристъпи към нея, обаче тя му се изплъзна. Кискаше се като превъзбудено момиченце, увлечено в игра на гоненица. Сграбчи пластмасова купа с десерт, приготвен с бонбони маршмелоу, понечи да хвърли и нея, но я изпусна. Смехът й секна. Хвана се за гърдите и извърна към мъжа си ококорените си очи, плувнали в сълзи.

„Тези очи — помисли си Фред. — Заради тях се влюбих в нея.“

— Мамо? Мамо, какво ти е?

— Нищо — избърбори тя, после добави: — Май нещо със сърцето. — Наведе се да погледне пилето и десерта на пода. От косата й се посипаха парченца лазаня. — Виж каква беля направих… — изхриптя, задъха се и не довърши.

Фред я прегърна, но тя беше твърде тежка, изплъзна се от ръцете му и се строполи на пода. Лицето й вече беше бледо като платно.

Оли изкрещя и коленичи до нея:

— Мамо! Мамо! Мамо! — Вдигна очи към баща си и изплашено прошепна: — Май не диша!

Фред го избута встрани:

— Обади се на 911.

Без да погледне дали Оли се е подчинил, той плъзна длан по шията на жена си и се опита да намери пулса й. Напипа го, но ударите на сърцето й бяха накъсани, хаотични: туп-туп, туптуптуп, туп-туптуп. Фред я възседна, постави една върху друга дланите си на гърдите й и ритмично занатиска. Правилно ли го вършеше? Дали изобщо беше сърдечен масаж? Не знаеше, но когато тя отвори очи, сърцето му сякаш щеше да изскочи от гърдите. Ето, тя се свестяваше…

„Всъщност не е било инфаркт. Преуморила се е, нищо повече. За миг загуби съзнание. Май го наричат синкоп. Но ще те подложим на диета, скъпа, а за рождения ден ще ти подаря от онези гривни, които измерват.“

— Всичко изцапах — прошепна Арлийн. — Извинявай.

— Не говори, пази си силите.

Оли говореше по телефона, окачен на стената в кухнята — бързо и високо, почти крещеше. Даде адреса. Помоли да побързат.

— Пак ще трябва да чистиш дневната — избърбори Арлийн. — Съжалявам, много съжалявам.

Преди Фред отново да й нареди да не говори, а да лежи неподвижно, докато не се почувства по-добре, Арлийн се опита да си поеме въздух… захърка, завъртя кървясалите си очи, които се изцъклиха, и лицето й се превърна в посмъртна маска от филм на ужасите: картина, която Фред напразно щеше да се мъчи да заличи от паметта си.

— Татко? Идват. Тя добре ли е?

Фред не отговори. Продължаваше с нескопосания сърдечен масаж, горчиво съжалявайки, че така и не намери време да изкара курсове за оказване на първа помощ. Съжаляваше за толкова много неща… Би продал безсмъртната си душа, за да върне календара назад само с една-единствена седмица.

Притисни, отпусни. Притисни, отпусни. Притисни, отпусни.

— Ще се оправиш — каза на Арлийн. — Длъжна си. Не може последната ти дума да е „съжалявам“. Няма да го допусна.

Притисни, отпусни. Притисни, отпусни.