Стивън Кинг
Другият (160)

21.

Двамата заедно прекрачиха арката, Холи се беше вкопчила в ръката на Ралф като младоженка, която в последния момент се е изплашила от предстоящата сватбена церемония. Тя държеше фенерчето; Ралф стискаше пистолета и възнамеряваше да го използва веднага щом види онзи, който ги предизвикваше. Само един изстрел. Ала отначало нямаше по кого да стреля…

Отвъд арката се простираше издадена скална площадка — нещо като балкон на двайсетина метра от пода на пещерата. Надолу водеше спираловидна метална стълба. Холи вдигна глава и веднага й се зави свят — стълбата се изкачваше около шейсет метра височина, минаваше край голям отвор (може би едновремешния централен вход) и стигаше чак до тавана, от който висяха сталактити. Тя разбра, че хълмът е кух като пластмасова торта на витрината на сладкарница. Надолу стълбата изглеждаше непокътната, но горната й част се беше откачила от големите колкото юмрук болтове и висеше изкривена над ямата.

На дъното на пещерата, осветен от най-обикновен лампион, какъвто има във всяка сравнително добре обзаведена дневна, стоеше Другия. Кабелът на лампиона беше включен в тихо жужащ червен генератор „Хонда“. На границата между кръга светлина и мрака стоеше походно легло, в чийто долен край имаше сгънато одеяло.

През дългите си години в полицията Ралф беше виждал много бегълци от закона и онзи, за когото бяха дошли, спокойно можеше да мине за един от тях: хлътнали очи, кльощав, очукан от живота. Носеше джинси, кожухче без ръкави над мръсната бяла риза и протрити каубойски ботуши. Изглежда, не беше въоръжен. Беше вдигнал лице към тях — лицето на Клод Болтън, увенчано с черна щръкнала коса, с високите скули, предполагащи, че в жилите му тече индианска кръв, с брадичка катинарче. От мястото, на което се намираше, Ралф не можеше да види опакото на дланите му, но знаеше, че на тях има татуировки.

„Татуирания, човекът с татуировките“ — така го бе нарекъл Хоскинс.

— Ако държите да си поговорим, рискувайте да слезете по стълбата. Мен издържа, обаче ви предупреждавам, че никак не е стабилна. — Говореше бавно и спокойно, но думите му се припокриваха, удвояваха се и се утрояваха, сякаш долу не стоеше само едно същество, а цяла секта подобни на него, скрити в сенките и в тесните проходи, в които не проникваше светлината на лампиона.

Холи тръгна към стълбата, но Ралф я спря:

— Аз ще сляза пръв.

— По-добре аз, защото съм по-лека.

— Аз съм пръв! — повтори той. — Ще ме последваш, когато стигна долу. Ако стигна. — Говореше тихо, почти шепнешком, но предполагаше, че заради акустиката Другия чува всяка негова дума. „Надявам се да е така“ — помисли си. — Само че спри, преди да слезеш по последните стъпала. Искам да си поговоря насаме с него — добави и я погледна в очите. Тя едва забележимо кимна към пистолета му. Не, нямаше да има разговори, никакви въпроси и отговори. Всичко бе приключило. Един изстрел в главата на чудовището и после щяха да изтичат навън. Стига сводът да не паднеше и да не ги затиснеше.

— Добре — промълви. — Моля те, внимавай.

Е, нямаше как да изпълни тъкмо тази й молба (ръждясалата спираловидна стълба или щеше да го издържи, или не), но докато слизаше, той се опита да си внуши, че е много по-лек. Стълбата стенеше, скрибуцаше и се тресеше.

— Добре се справяш дотук — отбеляза Другия. — Движи се по-близо до стената, може да е по-безопасно.

Пасно… асно… асно…

Ралф стигна до долу. Онзи стоеше неподвижно до лампиона, създаващ нелеп домашен уют. Дали го беше купил заедно с генератора и с походното легло от „Хоум Депо“ в Типит? Нищо чудно — май това беше единственият подобен магазин в това забравено от Бога кътче на Щата на самотната звезда. Не че имаше значение… Стълбата зад него отново заскърца и застена, докато Холи слизаше по нея.

Едва сега Ралф можа да разгледа отблизо Другия с интереса на учен, изследващ неизвестен обект. Приличаше му на човек, същевременно му беше трудно да го възприеме като представител на човешката раса. Беше като да гледаш картина, но да си малко кривоглед: знаеш какво виждаш, обаче всичко е изместено и някак далеч от истината. Лицето беше на Клод Болтън, но брадичката не беше заоблена, а квадратна и с трапчинка, дясната страна на долната челюст бе по-дълга от другата и физиономията изглеждаше изкривена, почти гротескна. Косата беше гарвановочерна като на Клод, само че в нея се провиждаха кестеняво-червеникави кичури. Най-поразителни бяха очите. Едното беше кафяво като на Клод, но другото беше синьо.

Ралф знаеше чия е брадичката с трапчинка и червеникавокестенявата коса. И най-вече — синьото око. Беше видял как помръква, когато Тери Мейтланд умря на улицата през онова горещо юлско утро… бе неотдавна, а сякаш бяха изминали години.

— Още се променяш, нали? Проекцията, видяна от жена ми, може би е изглеждала като Клод, но истинското ти аз не се е преобразило докрай, нали?

Възнамеряваше това да са последните думи, които Другия ще чуе. Стълбата беше престанала да скърца, което означаваше, че Холи още е достатъчно високо, за да е в безопасност. Той вдигна глока и хвана китката си с лявата си ръка.

Другия разпери ръце:

— Убий ме, щом си решил, детектив, но знай, че ще погубиш и себе си, и приятелката си. Не мога да ти чета мислите, както чета мислите на Клод, обаче знам какво ти се върти в главата: смяташ, че не рискуваш само с един изстрел, че това е приемлив риск. Имам ли право?

Ралф не продума.

— Знам, че съм прав, знам и още нещо — рискът е прекалено голям. — Той изкрещя: — КАЗВАМ СЕ КЛОД БОЛТЪН!

Ехото отекна още по-гръмко от крясъка. Холи стреснато възкликна, защото парче от сталактит, вероятно вече пропукан, се отдели от тавана и профуча надолу като каменна кама. Заби се в пода на пещерата далеч от окръжността, очертавана от светлината на слабата лампа, но Ралф разбра посланието.

Другия отпусна ръце:

— След като сте научили достатъчно, че да ме откриете тук, сигурно вече знаете и това, но за всеки случай ще ви информирам. Две момченца се загубили някъде в проходите под тази зала, а когато спасителите се опитали да ги намерят…

— Някой от екипа стрелял и част от тавана се срутила — обади се от стълбата Холи. — Да, известно ни е.

— Случило се е в прохода „Дяволската пързалка“, където звукът от изстрела е бил позаглушен. — Другия се усмихна. — Какво ли ще се случи, ако ти, детектив Андерсън, стреляш тук? Разбира се, по-големите сталактити ще се откъснат от тавана и ще полетят надолу. Може да ги избегнеш, или ще те смажат. Съществува и още една привлекателна възможност — горната част на хълма да се срути и свличането на земните маси да погребе всички ни. Искаш ли да рискуваш, детектив? Мисля, че беше готов, докато слизаше по стълбата, но те предупреждавам, че рискът е прекалено голям.

Стълбата отново изскърца — Холи беше слязла още едно, може би две стъпала надолу.

„Не се приближавай!“ — мислено й заповяда той, само че нямаше как да я принуди. Тази жена беше много вироглава.

— Знаем и защо си тук — каза тя. — Чичото и братовчедите на Клод са погребани някъде в тази пещера.

— Точно така. — Той… то… се усмихна още по-широко. Златният зъб в устата му беше зъбът на Клод, както и татуировките на опакото на дланите му. — Заедно с мнозина други, включително двете деца, които са се надявали да спасят. Усещам ги в земята. Някои са близо. Роджър Болтън и синовете му са ей там, на по-малко от шест метра под „Змийски корем“. Усещам ги най-силно не защото са по-близо, а понеже са кръвни роднини на онова, в което се превръщам.

— Само че не стават за храна — подхвърли Ралф, като гледаше походното легло. Каменният под до хладилната чанта беше осеян с кости.

— Естествено! — Другия го изгледа подигравателно, сякаш не беше чувал по-глупава забележка. — Само че от останките им се излъчва нещо… не мога да го обясня, обикновено не споделям тези неща… някаква еманация. Чувствам как се излъчва даже от глупавите хлапета, макар да е слаба. Те са много надълбоко. Може да се каже, че са загинали при проучването на неизследвани участъци от Мерисвил Хол. — Той отново се ухили и този път показа всичките си зъби. Ралф се запита дали се е усмихвал така, когато е убил Франк Питърсън, ръфал е плътта му и заедно с кръвта е пиел агонията му.

— Излъчване, напомнящо слабата светлина на нощна лампа, така ли? — попита Холи с такъв тон, сякаш изгаряше от любопитство, и слезе още две стъпала надолу. Ралф искаше с цялото си сърце тя да се движи обратно — нагоре и навън, обратно под жаркото тексаско слънце.

Другия само сви рамене.

Ралф се опита да внуши на Холи:

„Върни се! Обърни се и се изкачи обратно. Ще стрелям веднага щом съм сигурен, че си имала достатъчно време да излезеш през входа на Ахига. Ще стрелям дори ако ще оставя жена си вдовица и сина си сирак. Дължа го на Тери и на всички преди него.“

— Да, нощна лампа — повтори тя и прекрачи на долното стъпало. — За да не те е страх от тъмното. Като малка имах такава лампа, действаше ми успокояващо.

Онзи се беше втренчил в нея. Беше с гръб към лампиона, лицето му оставаше в сянка и сега Ралф видя странно сияние в различните му очи. Всъщност не беше в тях, а се излъчваше отвътре и чак сега му стана ясно защо Грейс Мейтланд твърдеше, че съществото, което е видяла, е имало сламки вместо очи.

— Успокояващо ли? — Онзи сякаш заобмисля думата. — Да, може би, макар че никога не ми е хрумвало. За мен това сияние означава информация. Дори и мъртви, те притежават есенцията на Болтънови.

— Имаш предвид мислите им, така ли? — Тя направи още една крачка към него. Ралф свали лявата си ръка от китката, стискаща пистолета, и махна на Холи да се върне, макар да знаеше, че няма да му се подчини.

— Не, не! — нетърпеливо възкликна Другия; очевидно смяташе въпросите й за глупави, но изпитваше и още нещо. Желание, жажда да говори, позната на Ралф от многобройните разпити, които беше провеждал. Случваше се с повечето заподозрени, които твърде дълго бяха останали в заключените стаи на мислите си. А това… същество сигурно е било само с мислите си дълго, много дълго време. Личеше си от пръв поглед.

— Тогава какво? — Холи не беше помръднала. „И слава Богу“ — помисли си Ралф.

— Кръвната връзка. Тя е много по-важна от паметта или от физическите прилики, предавани от поколение на поколение. Тя е начин на съществуване. На виждане. Не е храна, но е сила. Душите им ги няма, няма го тяхното ка, но нещо е останало дори в мъртвите им мозъци и тела.

— Нещо като ДНК. Може би на племенна, може би на расова основа — подхвърли Холи.

— Може би, щом така ти харесва повече. — Той пристъпи към Ралф и протегна ръката с татуираната дума ТРЯБВА. — Наподобява тези татуировки. Не са живи, но съдържат определена инфор…

— Престани! — кресна тя и Ралф си помисли: „Господи, съвсем близо е до него! Как е стигнала дотам, без да я чуя?“

Ехото… и следващото… и следващото се застъпиха и сякаш се усилиха и още нещо падна на пода. Този път не беше сталактит, а камък, откъртен от стената.

Другия се намръщи:

— Не викай, ако не искаш пещерата да се срути върху нас.

Холи отново заговори — по-тихо, но все така настойчиво:

— Не забравяй какво причини този на детектив Хоскинс. Докосването му отравя.

— Само когато се преобразявам — любезно обясни чудовището. — Представлява естествена защита и рядко е с фатални последици. По-скоро прилича на обрив от отровен бръшлян, отколкото на поражение от радиация. Разбира се, детектив Хоскинс беше… податлив, да речем. Щом докосна някого, често (невинаги, но често) прониквам и в съзнанието му. Или в съзнанието на близките му. Така направих с близките на Франк Питърсън. Съвсем леко, колкото да ги подтикна натам, накъдето бяха поели.

— Да не си посмял да мръднеш! — процеди Ралф.

Другия вдигна татуираните си ръце:

— Разбира се. Както казах, ти си въоръженият. Само че не мога да ви позволя да си тръгнете оттук. Твърде уморен съм, за да си търся ново убежище. Първо, заради непредвиденото шофиране дотук, второ, трябваше да се снабдя с това-онова, което още повече изчерпа силите ми. Изглежда, сега сме в задънена улица.

— Ти сам се вкара в задънена улица — поправи го Ралф. — Знаеш го, нали?

Другия обърна към него лицето си, все още смътно наподобяващо лицето на Тери, и не отговори.

— Хийт Холмс. Разбирам защо си го набелязал. Другите преди него също. Обаче с Мейтланд се издъни.

— Може и да си прав. — Онзи изглеждаше озадачен, но все още говореше спокойно, дори самодоволно. — Само че съм избирал и много други — всеки един с желязно алиби и с безупречна репутация. Алибито и репутацията са без значение, когато веществените доказателства и свидетелските показания доказват вината. Хората не проумяват обяснения и факти, неотговарящи на възприятието им за реалност. Не предвиждах да ме проследиш дотук. Дори не трябваше да ме усетиш; колкото и непоклатимо да беше алибито на Мейтланд, той щеше да бъде обвинен и осъден. Но ти се усъмни, почувства нещо нередно. Дали защото дойдох пред съда?

Ралф не продума. Холи беше слязла от стълбата и сега стоеше до него.

Другия въздъхна:

— Сгреших, признавам. Подцених факта, че ще има телевизионни камери, обаче още изпитвах глад. Въпреки това можеше да се въздържа. Само че бях лаком.

— И прекалено самоуверен, не забравяй да го добавиш към списъка. А прекалената самоувереност води до нехайство. Ние, ченгетата, знаем много примери за самозабравили се и станали небрежни престъпници.

— Да, може да си прав. Мисля обаче, че и този път щеше да ми се размине. — Той изпитателно се втренчи в бледата жена с прошарена коса, застанала до Ралф. — На теб трябва да благодаря за сегашното си положение, нали, Холи? Клод каза, че името ти е Холи. Как така повярва в съществуването ми? Как съумя да накараш неколцина съвременни мъже, които вярват само в онова, което долавят петте им сетива, да ме проследят дотук? Някога виждала ли си подобен на мен? — Нямаше съмнение, че е искрен, че изгаря от любопитство.

— Не сме тук да отговаряме на въпросите ти! — сопна се тя. Беше пъхнала ръка в джоба на измачканото си сако, в свободната й ръка беше ултравиолетовото фенерче; не го беше включила, единствената светлина идваше от лампиона. — Дойдохме да те убием.

— И как смятате да го направите… Холи? Да бяхме само двамата с твоя приятел, той може би щеше да се осмели да стреля, но не мисля, че ще рискува и твоя живот. А пък ако той или двамата заедно решите да се нахвърлите върху мен, ще установите, че съм учудващо силен, както и че мога да ви отровя. Да, въпреки че съм омаломощен.

— Засега резултатът е равен, но не задълго — процеди Ралф. — Хоскинс рани щатския полицай Юн Сабло, обаче не го уби. Сигурно вече е повикал подкрепление.

— Ха-ха, добър опит, само че не ти се вързах. На десет километра на изток и двайсет на запад няма клетки на мобилни оператори. Мислиш ли, че не съм проверил?

Ралф очакваше подобна вероятност, но имаше още един коз:

— Хоскинс взриви автомобила, с който дойдохме. Димът се вижда от километри.

За първи път онзи се изплаши не на шега.

— Хм, това променя нещата. Налага се да избягам, което в сегашното ми състояние ще е трудно и болезнено. Ако целта ти е била да ме ядосаш, детектив, то ус…

— Попита ме дали съм виждала подобни на теб — прекъсна го Холи. — Не съм… по-точно, виждала съм, но не твои копия, обаче Ралф е виждал. Като оставим настрана способността да се преобразяваш и да превземаш паметта на жертвите си, както и странните ти, горящи очи, ти си най-обикновен сексуален садист и педофил.

Онзи потрепери, сякаш го беше зашлевила, и за миг като че ли забрави горящото, изпращащо димни сигнали комби на паркинга.

— Обидно, нелепо и невярно! Храня се, за да се поддържам жив, нищо повече. Вие, хората, правите същото, като убивате прасета и крави. Скотове — само това сте за мен.

— Лъжеш. — Холи пристъпи към него и бръсна встрани ръката на Ралф, когато той се опита да я хване за рамото. На бледите й страни бяха разцъфнали алени рози. — Способността ти да изглеждаш като някой, който не си… като нещо, което не си, ти помага да печелиш доверие. Могъл си да убиеш който и да е приятел на господин Мейтланд. Дори жена му. Само че си убил дете. Жертвите ти винаги са деца.

— Защото са най-питателната и вкусна храна! Не си ли яла телешко? Или черен дроб от теленце?

— Не само ги изяждаш, а еякулираш върху тях. — Лицето й се изкриви от отвращение. — Изпразваш се върху тях…

— За да оставя ДНК! — кресна той.

— Можеш да я оставиш и по други начини! — извика Холи и още нещо падна от тавана над тях. — Само че не си вкарваш оная работа, нали? Защото си импотентен! — Вдигна пръст, после го сви. — Така е, нали?

— Млъкни!

— Избираш деца, защото си педофил, който дори не може да ги изнасили с пениса си и използва…

Той се спусна към нея, лицето му се беше изкривило от омраза, неприсъща нито на Клод Болтън, нито на Тери Мейтланд; беше неговата си омраза, черна и страшна като земните дълбини, в които близнаците Джеймисън се бяха простили с живота. Ралф се прицели, но Холи се изпречи пред него:

— Не стреляй, не стреляй!

Още нещо падна от тавана, този път — много голямо: разби на парчета походното легло и хладилната чанта и върху лъскавия под се разпиляха отломки от камъни с блестящи минерални жилки.

От онзи джоб на сакото си, който все беше провиснал, Холи измъкна нещо — дълго, бяло и опънато от едната страна, като че ли там имаше някаква тежест. Същевременно включи ултравиолетовото фенерче и го насочи право в лицето на превръщенеца. Онзи потрепери, изръмжа и обърна глава, протегнал към нея татуираните ръце на Клод Болтън. Тя вдигна бялото нещо и замахна с всичка сила. Краят с тежестите се стовари върху слепоочието на Другия.

Онова, което Ралф видя после, години наред щеше да го преследва в сънищата му. Отляво главата на чудовището хлътна, като че ли черепът не беше от кост, а от папиемаше. Кафявото око изскочи от орбитата си. Съществото падна на колене и лицето му сякаш се втечни. Стотици черти пробягаха по него за секунди и изчезнаха: високи и ниски чела, бухлати вежди и други, толкова руси, че почти не се виждаха, хлътнали и изпъкнали очи, плътни и тънки устни. Появиха се щръкнали предни зъби и изчезнаха, брадички изпъкваха и се смаляваха… Ала последното лице, което се задържа най-дълго (и което почти сигурно бе истинският лик на Другия), беше невзрачно като на човек, когото ще срещнеш на улицата и ще отминеш, без да запомниш как е изглеждал.

Холи отново го удари, този път улучи скулата му и невзрачното лице доби формата на кошмарен полумесец, все едно беше картинка от страшна детска книжка.

„В крайна сметка то е нищо — помисли си Ралф. — Никой. Онова, което приличаше на Клод, на Тери, на Хийт Холмс… е нищо. Само фалшиви фасади. Само сценични костюми.“

Безброй червеникави, подобни на червеи гадини изпълзяха от дупката в главата на Другия, от носа му, от капковидния отвор, в който се беше превърнала устата му, изпопадаха на пода на „Залата на звуците“ и се загърчиха. Тялото на Клод Болтън първо затрепери, после заподскача, накрая започна да се смалява в дрехите.

Холи хвърли фенерчето и отново замахна с бялото нещо (едва сега Ралф видя, че е мъжки спортен чорап), като го държеше с две ръце, и за последен път го стовари върху главата на „нещото“. Лицето се разцепи надве като прогнила кратуна. В кухината нямаше мозък, само още безброй гърчещи се червеи, които неизбежно напомниха на Ралф за личинките, видени от него в пъпеша преди много години. Онези, които вече бяха на пода, пълзяха към краката на Холи.

Тя отстъпи заднешком, блъсна се в Ралф и краката й се подкосиха. Той я сграбчи и й помогна да запази равновесие. Лицето й беше мъртвешкибледо и обляно от сълзи.

— Хвърли чорапа — прошепна й той.

Холи го изгледа, сякаш не разбираше какво й говори.

— Върху него има от гадинките.

Тя отново не реагира, само се взираше в него като в непознат. Ралф се опита да изтръгне чорапа от хватката й, но отначало не можа, толкова силно се беше вкопчила в него. Той разтвори пръстите й един по един, макар да беше готов в краен случай да ги счупи. Тези гадинки бяха по-опасни от отровен бръшлян, ако я полазеха. А пък ако проникнеха под кожата й…

Холи като че ли започна да идва на себе си и отвори юмрука си. Чорапът падна, петата издрънча, когато се удари в каменния под. Ралф побърза да се отдръпне от червеите, които търсеха сляпо (какво ти сляпо, идваха право към двама им), и задърпа Холи за ръката, още сгърчена от нечовешката сила, с която беше стискала чорапа. Тя погледна надолу, видя какво ги заплашва и хлъцна.

— Не пищи! — просъска Ралф. — Сводът може да се стовари върху нас. Само се качвай!

Задърпа я нагоре по стълбата. След първите четири-пет стъпала Холи вече можеше да се движи и без неговата помощ, само че трябваше да се качват заднешком, за да държат под око червеите, които продължаваха да излизат от разцепената глава на чудовището. Също и от капковидната му уста.

— Спри — прошепна тя. — Спри и ги погледни, вече не се движат толкова бързо и не могат да се качат на стълбата, започват да умират.

Имаше право. Пълзяха по-бавно, а онези, струпани на купчина до мъртвото чудовище, вече не помръдваха. Трупът обаче се движеше; нещо в него, одушевената сила, се опитваше да задържи живота. Съществото с образа на Болтън се гърчеше и размахваше ръце като регулировчик. Докато го наблюдаваха, шията му се скъси. Онова, което беше останало от главата, постепенно се скри под яката на ризата. Остана да стърчи само черната коса на Клод Болтън, после и тя изчезна.

— Какво е това? — прошепна Холи. — Какво са тези гадини?

— Не знам и не ме интересува — промърмори Ралф. — Знам само, че до края на живота си ще пиеш безплатно, най-малкото когато си с мен.

— Много рядко консумирам алкохол. Не бива заради лекарствата, които вземам. Мисля, че ти го ка… — Изведнъж се наведе над перилото и повърна. Ралф я придържаше, за да не се подхлъзне. — Извинявай…

— Няма за какво. Хайде да…

— … се махаме от проклетата пещера! — довърши тя.