Стивън Кинг
Другият (25)

2.

Ралф и Бил Самюълс седяха в кабинета на Ралф — бяха разкопчали яките на ризите си, вратовръзките им бяха разхлабени. Телевизионните прожектори вън бяха изгаснали преди десет минути. И четирите бутона на телефона на Ралф светеха, но Санди Макгил поемаше входящите обаждания, докато Гери Молдън я сменеше в единайсет. Задачата й беше лесна, макар и скучна — да повтаря само: „Засега полицията на Флинт Сити няма коментар. Разследването продължава.“

Междувременно Ралф проведе няколко разговора по мобилния си телефон и го пъхна обратно в джоба на сакото си:

— Юн Сабло и жена му са заминали при родителите й. Казва, че вече два пъти е отлагал гостуването и сега нямал друг избор, ако не иска една седмица да спи на дивана. Който бил много неудобен, така каза. Ще се върне утре и, разбира се, ще присъства, когато повдигнат обвинението.

— Тогава ще пратим в „Шератон“ някой друг — промърмори прокурорът. — Жалко, че Джак Хоскинс е в отпуск.

— Не, никак не е жалко — заяви Ралф и Самюълс се разсмя.

— Добре де, имаш право. Нашият Джаки може да не е най-лошият детектив в щата, но признавам, че заема едно от челните места в класацията. Познаваш всички детективи от управлението в Кап Сити. Търси наред, все ще намериш някого.

Ралф поклати глава:

— Трябва ни Сабло. Той познава случая и е нашата връзка с Щатската полиция. Предвид случилото се днес не бива да си разваляме отношенията с тях. Събитията не се развиха точно според очакванията ни.

Това вече беше евфемизмът на годината, ако не и на века. Неподправената изненада на Тери и спокойствието му на невинен човек бяха потресли Ралф дори повече от абсурдното му алиби. Възможно ли беше чудовището в него не само да е убило момчето, но и да е заличило спомените му за извършеното? И после… какво? Да е запълнило празнините с подробна измислена история за учителска конференция в Кап Сити?

— Ако не изпратиш някого час по-скоро, то онзи тип, когото Голд използва…

— Алек Пели.

— Да, същият. Ще се добере преди нас до записите от охранителните камери в хотела. Ако не са изтрити, разбира се.

— Не са. Пазят ги трийсет дни.

— Сигурен ли си?

— Да. Но Пели няма съдебна заповед.

— Я стига! Вярваш ли, че ще му е необходима?

Всъщност Ралф не вярваше. Алек Пели беше служил като детектив в Щатската полиция повече от двайсет години. През това време сигурно си беше създал много връзки, а след като вече работеше за известен адвокат като Хауард Голд, несъмнено се стараеше да ги поддържа.

— Сега идеята ти да го арестуваш публично ми се струва доста неуместна — заяви Самюълс.

Ралф го изгледа накриво:

— Ти я подкрепи, нали?

— Доста неохотно. Дай да си кажем истината в очите, след като вече сме само двамката. За теб този арест беше нещо лично.

— Точно така! И все още е. И след като сме „само двамката“, ще ти напомня, че не реагира неохотно, а тъкмо обратното. Наесен те чакат избори и един зрелищен арест на известна личност нямаше да ти навреди, нали?

— Изобщо не ми е хрумнало — промърмори Самюълс.

— Добре. Да речем, че си се предоверил, но ако си мислиш, че съм арестувал Мейтланд на игрището само заради сина си, искам пак да погледнеш снимките от местопрестъплението и да си спомниш какво е написала Фелисити Акерман в допълнението към доклада от аутопсията. Убийци като този никога не се задоволяват само с една жертва.

По лицето на Самюълс плъзна червенина:

— Мислиш, че съм ги забравил, така ли? Та нали аз го нарекох канибал, и то официално, за протокола!

Ралф прокара длан по лицето си. Брадата му беше набола и бодеше.

— Безсмислено е да спорим кой какво е казал и какво е направил. Важното е да си втълпим, че няма значение кой пръв ще се добере до записите. Ако е Пели, не може да ги вземе и да си тръгне, нали? Нито пък да ги изтрие.

— Вярно е — кимна Самюълс. — Пък и надали ще ни свършат работа. Може да видим човек, който прилича на Мейтланд…

— Правилно. Само че ще е много трудно, дори невъзможно да докажем, че на записите за миг се мярва тъкмо той. Особено когато показанията на свидетелите и пръстовите отпечатъци доказват вината му. — Ралф стана и отвори вратата. — Може би записите не са толкова важни… Искам да се обадя по телефона. Всъщност отдавна трябваше да позвъня.

Самюълс го последва в общото помещение. Санди Макгил говореше по телефона. Ралф се приближи до нея и прокара пръст по гърлото си. Тя затвори и впери поглед в него, очаквайки нарежданията му.

— Евърет Раундхил — лаконично каза той. — Шеф на преподавателите по английски в гимназията. Открий го и ме свържи…

— Няма да се наложи да го откривам, вече имам номера му — прекъсна го Санди. — Обади се два пъти, настояваше да разговаря с водещия разследването детектив, а аз му казах да се нареди на опашката. — Тя взе от бюрото снопче листчета с бележки: — Щях да ви ги оставя на бюрото за утре. Знам, че е неделя, но казвам на всички, които се обаждат, че със сигурност ще сте на работа.

Без да погледне Ралф, Бил Самюълс произнесе бавно:

— Раундхил се е обаждал. Два пъти. Не ми харесва. Никак не ми харесва.