Стивън Кинг
Другият (124)

1.

Джак Хоскинс премина границата с Тексас приблизително в два през нощта на 26 юли и се регистрира в мизерна дупка с гръмкото название „Индиански мотел & закусвалня“ тъкмо когато небето на изток просветляваше. Плати за една седмица на сънения служител на рецепцията с „Мастъркард“ — единствената си кредитна карта с непревишен лимит — и поиска стая в дъното на порутената сграда.

Помещението вонеше на долнопробен алкохол и на застоял цигарен дим. Кувертюрата беше излиняла, леглото — продънено, калъфката на възглавницата беше пожълтяла от употреба, от пот или от двете. Джак седна на единствения стол и без особен интерес прегледа есемесите и съобщенията в гласовата поща на телефона си (след 4 сутринта нямаше съобщения, защото пощата се беше препълнила). Всички бяха от участъка, повечето от самия началник Гелър: „Извършено е двойно убийство в «Уест Сайд». Ралф Андерсън и Бетси Ригинс са извън строя, на линия е само той, детектив Хоскинс, къде се губи, да му се не види, незабавно да отиде на местопрестъплението… дрън-дрън-дрън…“

Той се просна по гръб на леглото, обаче болката на изгореното място беше нетърпима. Обърна се на хълбок и пружините протестиращо закрещяха под тежестта му. „Ще отслабна, ако ракът се разпространи — помисли си. — Накрая майка ми беше станала само кожа и кости. Скелет, който пищеше.“

— Няма да се случи — каза, сякаш говореше на стаята. — Само да поспя и ще съм кукуряк. Гаранция!

Четири часа бяха достатъчни. Пет, ако извадеше късмет. Само че мозъкът му отказваше да се изключи; беше като двигател, работещ на празни обороти. Разбира се, онзи тарикат Коуди, дето освен бензин продаваше и дрога, му беше дал от малките бели хапчета, плюс кока, за която твърдеше, че е почти чиста. „И май не излъга, като гледам как се чувствам сега“ — каза си Джак, проснат върху жалкото подобие на креват (и през ум не му минаваше да се завие — кой знае какви гадинки щъкаха между чаршафите). Смръкнал си беше кока само няколко пъти след полунощ, когато му се струваше, че никога няма да се добере до Тексас, и сега се чувстваше, сякаш никога повече няма да заспи… всъщност усещаше, че може да препокрие цял покрив и после да пробяга осем километра. Все пак след известно време заспа, но сънят му беше неспокоен, изпълнен с кошмари, в които непрекъснато беше майка му.

Събуди се чак след дванайсет по обяд; във вонящата стая беше нетърпимо горещо, въпреки че климатикът работеше. Той отиде в банята, облекчи се и се опита да разгледа в огледалото пулсиращото място на врата си. Не успя, но може би така беше по-добре. Върна се в стаята и седна на леглото, за да си сложи обувките, обаче намери само едната. Заопипва пода за другата и някой му я пъхна в ръката.

— Джак.

Хоскинс се вцепени, побиха го тръпки, косъмчетата на врата му настръхнаха. Онзи, който се криеше зад завесата в банята му във Флинт Сити, сега беше под леглото подобно на чудовищата, от които се страхуваше като малък.

— Слушай внимателно, Джак. Ще ти кажа точно какво трябва да направиш.

След като безплътният глас приключи указанията, Хоскинс откри, че болката като от забит трън във врата му (каква ирония — навремето той мислено наричаше благоверната си „трън в задника“) е изчезнала. Е, не съвсем, но почти. А онова, което онзи искаше от него, изглеждаше справедливо, макар и малко драстично. Всъщност не му пукаше, защото беше почти сигурен, че ще му се размине безнаказано, а да очисти Андерсън, щеше да му достави безмерно удоволствие. В крайна сметка дъртият детектив Нямам мнение беше главният виновник и сам си го беше изпросил. Щеше да е жалко за другите, но и за тях вината беше на скапания Андерсън, защото ги беше забъркал в тази каша.

— Кофти, момчета, нямате късмет — промърмори.

Щом си сложи обувките, коленичи и погледна под леглото: нищо освен прахоляк, макар и тук-там да изглеждаше като издухан. Камък му падна от сърцето. Нито за миг не се съмняваше, че онзи е бил тук, както не се съмняваше какво е било татуирано на ръката, която му подаде обувката: НЕМОЖЕ.

След като болката от слънчевото изгаряне беше постихнала и вече не бе като истеричен крясък, а напомняше едва чуто мърморене, пък и главата му се беше прояснила, може би беше време да хапне нещо. Например телешка пържола плюс яйца. Чакаше го много работа, трябваха му сили. Не можеше да се крепи само на коката и хапчетата. Ако припаднеше от глад на улицата, слънцето щеше да го изгори.

Слънцето… Щом излезе от хотела, проклетото слънце го блъсна в лицето като юмрук и онова място на врата му предупредително запулсира. Той изведнъж се сети, че е свършил слънцезащитния лосион и че е забравил вкъщи мехлема с алое. Може би щеше да намери някакъв козметичен крем в закусвалнята до мотела заедно с боклуците, които обикновено стояха подредени до касата в подобни заведения: тениски, бейзболни шапки, дискове с кънтри музика и индиански сувенири, изработени в Камбоджа. Би трябвало да предлагат и неща от първа необходимост, понеже най-близкият град беше на…

Посегна да отвори вратата, но внезапно ги видя през мръсната витрина и се вкамени. Видя ги всички — Андерсън и веселата му дружина гадняри, включително кльощавата жена с прошарената коса. Заедно с тях бяха и някаква дърта вещица на инвалиден стол и мускулест мъж с къса черна коса и брадичка катинарче. Дъртата се разсмя — явно някой беше казал нещо забавно, — после се закашля. Джак я чуваше дори от улицата — звукът беше като от багер, превключил на ниска предавка. Онзи с брадичката катинарче я тупна по гърба няколко пъти и цялата компания още повече се развесели.

„Смейте се, ама скоро ще ви се стъжни. Ще ви видя сметката, веселяци“ — помисли си Джак. Всъщност беше хубаво, че се смеят, иначе можеше да го видят през витрината.

Обърна се и се отдалечи, като опитваше да осмисли видяното. О, не му дремеше, че се хилят като смахнати, друго го вълнуваше. Онова, което видя, когато якият тип с брадичката катинарче се пресегна да потупа по гърба дъртата кранта — надписът, татуиран на опакото на дланта му. Витрината беше прашна и синьото мастило беше избледняло, обаче Джак Хоскинс знаеше какво е написано: НЕМОЖЕ. Не му се искаше да гадае как онзи се е измъкнал изпод леглото и толкова бързо се е озовал в закусвалнята. Имаше си по-важни задачи и очистването от рака, който щеше да прояде плътта му, беше само едната. Втората беше да очисти Ралф Андерсън и това не беше работа, а удоволствие.

Проклетия господин Нямам мнение!