Стивън Кинг
Другият (51)

4.

Малко след три през нощта (приблизително по времето, когато Фред Питърсън, понесъл един стол от дневната и с въжето с клупа, преметнато през рамото му, излезе в задния двор на къщата си) Джийни Андерсън се събуди, защото й се пишкаше, и видя, че мъжа й го няма в леглото. Тя отиде до тоалетната, после слезе на долния етаж и завари Ралф на любимото му кресло пред телевизора; седеше неподвижно и се взираше в тъмния екран. Погледна го през очите на любяща съпруга и забеляза, че е отслабнал, откакто бяха открили трупа на Франк Питърсън.

Сложи ръка на рамото му.

— Бил Самюълс каза нещо, което не ми дава мира — промърмори той, без да се обърне.

— Какво?

— Тъкмо в това е работата, че не знам. Все едно е дума, която ти е на върха на езика.

— Свързано ли е с хлапака, който е откраднал буса?

Късно вечерта, когато бяха в леглото, той й беше разказал за разговора си с прокурора и за приключенията на дванайсетгодишния крадец, забележителни заради факта, че хлапакът беше стигнал от щат Ню Йорк чак до Ел Пасо, след като бе откраднал и шофирал четири коли една след друга. Е, може би не беше толкова забележителна, че да бъде описана в списание „Съдба“, но все пак — удивителна. „Сигурно е ненавиждал пастрока си“ — бе отбелязала Джийни, преди да изгасят нощната лампа.

— Да, струва ми се, имаше нещо общо с него — промърмори Ралф. — В буса зърнах и някакво парче хартия. Смятах да му обърна повече внимание, но след суматохата ми изскочи от ума. Мисля, че не съм ти го споменавал.

Джийни се усмихна и му разроши косата, която (също като тялото му) изглеждаше излиняла в сравнение с преди няколко месеца:

— Напротив, каза ми. Дори уточни, че ти е заприличало на парче от меню на ресторант с храна за вкъщи.

— Убеден съм, че е някаква улика.

— И това ми каза, скъпи.

— Смятам утре да отида в участъка и да го разгледам по-внимателно. Може да ми помогне да си спомня казаното от Бил.

— Добре си го намислил. Крайно време е да направиш още нещо, освен да се обвиняваш. Знаеш ли, препрочетох разказа от По. Разказвачът споделя, че бил най-популярното момче в училището, докато не се появил хлапак със същото име.

Ралф хвана ръката й и я целуна някак разсеяно — личеше си, че мислите му са заети с друго.

— Дотук няма нещо особено — промърмори. — Уилям Уилсън не е често срещано име като Джо Смит, но пък и не е необичайно като Збигнев Бжежински.

— Така е, обаче скоро разказвачът открива, че с новодошлия са родени на една и съща дата, освен това носят еднакви дрехи. А най-страшното е, че си приличат като две капки вода и хората не ги различават. Не ти ли се струва познато?

— Да…

— Животът си върви, Уилям Уилсън Едно продължава да се среща с Уилям Уилсън Две и тези срещи винаги завършват зле за номер Едно, който става престъпник и твърди, че е по вина на двойника му. Следиш ли ми мисълта?

— Май да, макар че минава три сутринта.

— Накрая Уилям Уилсън Едно намушква с меч двойника си, обаче като застава пред огледалото, вижда, че е намушкал себе си.

— Защото вторият Уилям Уилсън никога не е съществувал, предполагам.

— Грешиш. Мнозина го били виждали. Накрая обаче Уилям Уилсън Едно получил халюцинации и се самоубил. Вероятно защото не е издържал раздвояването.

Джийни очакваше Ралф да възрази, обаче той кимна:

— Има логика. Всъщност отлично попадение от психологическа гледна точка. Особено за… кога? За края на деветнайсети век ли?

— Да, приблизително. В колежа посещавах курс по американска готика и прочетохме много разкази от По, включително този. Преподавателят ни каза, че читателите имат погрешно мнение за По — вярват, че той пише фантастични разкази за свръхестественото, а всъщност те са реалистични истории за анормална психология.

— Да, но той е творил по времето, преди да стане известно изследването на пръстовите отпечатъци и ДНК — усмихна се Ралф. — Да си лягаме. Струва ми се, че сега ще мога да заспя.

— Момент — спря го Джийни. — Ще те попитам нещо, съпруже мой. Може би защото е късно и сме само двамата. Няма кой да чуе, ако ми се присмееш, но моля те, недей, защото ще ме натъжиш.

— Не бой се.

— Обещаваш ли?

— Няма да ти се присмея.

— Разказа ми историята на Бил за следите от стъпки, които внезапно спирали, и твоята за излюпените ларви, които някак си били попаднали в пъпеша, обаче и двамата сте говорили с метафори. Точно както разказът на По е метафора за раздвоението на личността — поне така твърдеше моят преподавател. Само че какво остава, ако премахнем метафорите?

— Не знам.

— Остава необяснимото — промълви тя. — Въпросът ми към теб е елементарен: ами ако отговорът на загадката за двамата Тери се крие в свръхестественото?

Ралф не й се присмя. Нямаше желание. Беше прекалено късно през нощта за присмиване. Или прекалено рано сутринта. Беше прекалено… и в двата случая.

— Не вярвам в свръхестественото. Нито в призраци, нито в ангели, нито в божествеността на Исус Христос. Да, ходя на църква, но само защото сред спокойствието понякога мога да изслушам себе си. Също и понеже така е прието. Мислех, че ти посещаваш службите по същата причина. Или заради Дерек.

— Иска ми се да вярвам в Бог — промълви тя, — понеже отказвам да приема, че животът ни просто свършва, въпреки че това уравновесява двете страни на уравнението: тъй като сме родени от мрака, логично е да се предположи, че се връщаме там. Вярвам обаче в звездите и в безкрайността на вселената. Вярвам, че във всяка шепа пясък има повече вселени, защото безкрайността е двупосочна улица. Вярвам, че в главата ми има още дузина мисли, подредени една след друга, макар да не го съзнавам. Вярвам в съзнателното и в безсъзнателното, макар да не знам какво представляват. Вярвам и в Артър Конан Дойл, чийто герой Шерлок Холмс казва: „Щом елиминираш невъзможното, остава само истината, колкото и да е невероятна.“

— Май същият Дойл е вярвал в съществуването на феи, нали? — подхвърли Ралф.

Джийни въздъхна:

— Да отидем в спалнята и да полудуваме. Може после и двамата да заспим.

Той с радост прие предложението, но дори докато се любеха (освен при кулминацията, заличила за миг всички мисли), все си повтаряше наум сентенцията на Дойл. Беше разумна, логична. Само че възможно ли е да я промениш така, та да гласи: „Щом елиминираш естественото, остава само свръхестественото.“? Не! Не можеше да повярва на обяснение, нарушаващо правилата на природата — не само от гледната точка на полицай, а и на човешко същество. Франк Питърсън беше убит от реален човек, а не от призрак от комикс. Какво оставаше, колкото и да беше невероятно? Само едно. Франк Питърсън беше убит от вече покойния Тери Мейтланд.