Стивън Кинг
Другият (108)

9.

Джак сънуваше, че шофира по празно двулентово шосе, от двете страни на което няма нищо, а отгоре е само безкрайното синьо небе. Беше зад волана на голям камион, може би цистерна за гориво, защото надушваше миризмата на бензин. До него седеше човек с къса черна коса и с брада катинарче. Ръцете му бяха покрити с татуировки. Хоскинс го познаваше, защото често посещаваше „Само за джентълмени“ (но рядко по служба) и много пъти си беше бъбрил с Клод Болтън, който имаше полицейско досие, но беше свестен, особено след като вече не се друсаше. Този Клод на съседната седалка не беше свестен, а много, много лош. Този Клод беше дръпнал завесата на душа дотолкова, че Джак да прочете татуировката на опакото на дланта му: НЕМОЖЕ.

Цистерната отмина крайпътна табела с надпис МЕРИСВИЛ, НАС. 1280.

— Ракът се разпространява бързо — каза Клод. Да, това беше гласът, който беше прозвучал иззад завесата. — Погледни си ръцете, Джак.

Хоскинс машинално погледна ръцете си на волана — бяха почернели. Докато се взираше в тях, те се откъснаха. Цистерната излезе от пътя, наклони се, всеки момент щеше да се преобърне. Джак разбра, че ще стане експлозия, и се изтръгна от съня, преди това да се случи — задъхваше се и гледаше в тавана.

— Боже! — прошепна и провери дали ръцете му са си на мястото. Там бяха, също и часовникът му. — Беше спал по-малко от час. — Боже Госпо…

Нещо се размърда вляво от него. За миг Джак се запита дали не е довел вкъщи дългокраката барманка, но не… беше се прибрал сам. Такава красива млада жена никога нямаше да му обърне внимание. За нея той беше шишкав чичко, наближаваш петдесетте, и оплеши…

Погледна встрани. Жената в леглото беше майка му. Позна я по шнолата от черупка на костенурка, увиснала от няколкото кичура коса, които й бяха останали. Като я положиха в ковчега, беше с тази шнола. От погребалната агенция я бяха гримирали — малко приличаше на восъчна кукла, но, общо взето, не беше толкова лошо. Сега лицето й почти го нямаше, разложената плът се беше свлякла и бе оголила костта. Нощницата й прилепваше към тялото й, понеже беше просмукана с гной. От нея лъхаше воня на гниещо месо. Той понечи да закрещи, но не можа.

— Ракът те чака, синко — каза му разлагащата се жена. Джак виждаше как зъбите й тракат, понеже устните ги нямаше. — Разяжда те. Той още може да си го вземе обратно, но скоро ще е прекалено късно дори за него. Ще направиш ли каквото иска?

— Да — прошепна Хоскинс. — Да, готов съм на всичко.

— Тогава слушай внимателно.

Джак Хоскинс я изслуша.