Стивън Кинг
Другият (155)

16.

Ралф и Холи се приведоха и се затичаха по страничния път. На върха на първия хълм спряха да си поемат дъх. Долу вляво се виждаха подредените в окръжност порутени бунгала. Вдясно имаше дълга сграда, вероятно служила за склад по времето, когато пещерата Мерисвил Хол е била туристическа атракция. До нея беше паркиран пикап. Ралф го погледна, извърна очи, после отново ги впери в него:

— Господи!

— Какво? Какво?!

— Нищо чудно, че онзи ме познава. Това е пикапът на Джак Хоскинс.

— Хоскинс? Детектива от Флинт Сити ли?

— Същият.

— Защо му е да… — Тя завъртя глава толкова силно, че косата й се разлетя. — Няма значение. Престана да стреля, което означава, че може би идва насам. Да вървим.

— Може Юн да го е ранил — предположи Ралф и като видя изражението й, побърза да добави: — Добре, добре, да тръгваме.

С бързи крачки отминаха някогашния склад, отвъд който започваше друга пътека, заобикаляща хълма.

— Ще вървя пред теб — заяви Ралф, — защото съм въоръжен.

Тя не възрази.

Закатериха се по стръмната, криволичеща пътека. Песъчливата почва се ронеше под краката им, опасността да се подхлъзнат беше голяма. След две-три минути някъде отгоре се чу трополене на падащи камъни. Хоскинс наистина идваше да ги пресрещне.

Заобиколиха неголяма скална група, Ралф държеше в готовност глока си, Холи вървеше след него. Следваше прав участък от пътеката, дълъг петнайсетина метра. Звуците, съпровождащи слизането на Хоскинс, се усилиха, но сред този скален лабиринт бе трудно да се прецени на какво разстояние се намира той.

— Къде е проклетото разклонение към задния вход? — изпъшка Ралф. — Онзи се приближава. Заприличва ми на играта на нерви, когато две коли фучат една срещу друга в един филм с Джеймс Дийн.

— Да, „Бунтовник без кауза“… Не знам къде е, но не може да е далеч.

— Ако налетим на Хоскинс, преди да напуснем „главната улица“, ще има престрелка. И куршуми, които рикошират. Щом го видиш, искам веднага да легнеш на земята и…

Тя го потупа по гърба:

— Стигнем ли преди него до другата пътека, няма да има престрелка, затова си спести указанията. Давай!

Ралф се затича по правия участък, повтаряйки си, че е получил неочакван прилив на сили. Не беше вярно, обаче оптимизмът помагаше. Холи тичаше след него и го потупваше по рамото — или да му даде знак да побърза, или да го увери, че го следва.

Стигнаха до следващия завой. Ралф проточи шия, очаквайки срещу него да зейне цевта на пушка. Пушка нямаше, но пред очите му се изпречи дървена табела с избледнелия образ на вожда Ахига.

— Давай, Холи! — извика. — Бързо!

Докато тичаха към табелата, Ралф чу приближаването на Хоскинс, по-скоро го чу как се задъхва, почти се дави. Отново изтрополиха камъни, последва вик от болка. Изглежда, Джак беше паднал.

„Чудесно! Стой си там, не ставай!“

Само че отново чу колебливите стъпки на предателя. Беше съвсем близо. Сграбчи Холи и я избута на пътеката на Ахига. Пот се стичаше по дребното й личице. Беше стиснала устни и бе пъхнала ръце в джобовете на сакото си, вече побеляло от скалния прах и изцапано с кръв.

Ралф допря пръст до устните си. Тя кимна, Ралф застана зад табелата. Дървото се беше напукало от жаркото тексаско слънце и той надникна през една по-широка цепнатина. Хоскинс се приближаваше, по-точно — залиташе и едва се тътреше. Първата мисъл на Ралф беше, че Юн все пак е ранил предателя, само че защо крачолите на панталона му бяха разкъсани и десният му крак беше подут като балон? Никак не беше чудно, че беше паднал, може би дори няколко пъти. Всъщност беше цяло чудо, че е слязъл чак дотук по стръмната, изровена пътека. Още държеше пушката, с която беше застрелял Голд и Пели, но я използваше вместо бастун и пръстите му бяха далеч от спусъка. Всъщност ръцете му трепереха толкова силно, че дори от близко разстояние едва ли би улучил нещо или някого. Кървясалите му очи бяха хлътнали, скалният прах беше превърнал лицето му в маска от театър кабуки, но потта беше прорязала пътечки през нея и кожата отдолу беше зачервена като от ужасен обрив.

Ралф излезе иззад табелата и насочи към него пистолета си, който държеше с две ръце:

— Спри на място, Джак, и хвърли пушката.

Хоскинс се подхлъзна и олюлявайки се, спря на десетина метра, но продължи да държи пушката за приклада — нещо, което не допадна на Ралф, обаче засега щеше да се примири. Ако онзи понечеше да се прицели, щеше да се прости с живота.

— Онези хора не трябваше да идват — процеди Джак, — ама щом толкова им се искаше, си го получиха. Получиха си го, задето си завираха носовете в неща, които не ги засягат.

— Какви по-точно, господин Хоскинс? — намеси се Холи.

Устните му се разтегнаха в усмивка, нацепиха се и закървиха:

— Знаеш какви! Бъзикаха се с Човека с татуировките. Тъпачка такава! Кой ти дава право да се бъркаш в живота на хората?

— Е, след като си изкара яда, хвърли пушката — каза Ралф. — Достатъчно бели направи. Хвърли я. Ако се наведеш, ще се проснеш по корем на земята. Змия ли те е ухапала?

— Змията беше само допълнение към програмата. Вървете си. Вървете си и двамата, иначе той ще ви отрови, както отрови мен. Послушайте ме.

Холи пристъпи към него, без да обръща внимание на Ралф, който се опита да я задържи:

— Как ви отрови, господин Хоскинс?

— Просто ме пипна по врата. Само толкова. — Той поклати глава, като че ли още не можеше да го повярва. — Случи се в онзи обор в Канинг. — Гласът му изтъня, затрепери от гняв. — Където ме прати ти!

— Грешиш, сигурно е бил началник Гелър. Нищо не знам по този въпрос. Няма да ти повтарям да хвърлиш оръжието. За теб тази история приключи.

Хоскинс се замисли… или поне се престори. После бавно вдигна пушката, местейки ръцете си по цевта, за да стигне до спусъка.

— Няма да умра като майка ми! Не, сър, няма. Първо ще гръмна приятелката ти, после теб. Освен ако не ми попречиш.

— Джак, недей. Последно предупреждение.

— Заври си го в…

Опита се да насочи пушката към Холи. Тя не помръдна. Ралф застана пред нея и три пъти натисна спусъка — изстрелите прокънтяха оглушително. Три куршума, по един за Хауи, Алек и Юн. Разстоянието не беше малко, но глокът беше отличен пистолет, а Ралф открай време беше отличен стрелец. Джак Хоскинс се строполи на каменистата земя, на изкривеното му от болка лице сякаш беше изписано облекчение.