Стивън Кинг
Другият (29)

6.

До полунощ в окръжния затвор беше като в зоопарк в часа за хранене на животните — пияници пееха, пияници плачеха, пияници стояха до решетките на килиите си и разговаряха на висок глас със себеподобните си. На Тери му се стори, че чува размяна на юмручни удари, макар да недоумяваше как е възможно, след като килиите бяха единични… освен ако двама души не се биеха през решетките. В дъното на коридора някой крещеше с пълно гърло, повтаряйки първата фраза от Евангелие от Йоан 3:16: „Защото Бог толкова възлюби света! Защото Бог толкова възлюби света! Защото Бог толкова възлюби ЦЕЛИЯ ШИБАН СВЯТ!“ Вонеше на урина, изпражнения, дезинфектант и на макароните със сос, които им бяха дали за вечеря.

„Не е за вярване, че съм зад решетките — помисли си Тери. — На четирийсет години се озовах в панделата, в дранголника, в кафеза, в хотел «Пандиз Палас». Чудно, няма що.“

Искаше му се да изпитва гняв, справедлив гняв, и предполагаше, че това чувство ще го връхлети на сутринта, когато главата му се избистри и започне да разсъждава трезво, обаче сега, в три през нощта, когато крясъците и пеенето бяха стихнали и се чуваха само хъркане, пръдни и от време на време по някой стон, той изпитваше само срам. Сякаш наистина беше виновен. Само че ако беше направил онова, в което го обвиняваха, нямаше да се срамува. Ако беше толкова извратен и зъл, та да извърши подобно чудовищно злодеяние срещу дете, щеше да изпитва само отчаяното лукавство на животно в капан; щеше да е готов да каже или да стори всичко, за да се измъкне. Но наистина ли беше така? Откъде знаеше как би разсъждавал човек в това положение? Беше като да гадае какво се върти в ума на пришълец от космоса.

Не се съмняваше, че Хауи Голд ще го измъкне; дори и сега, в най-мрачните часове на нощта, докато умът му още се опитваше да възприеме как за броени минути животът му се е преобърнал на сто и осемдесет градуса, той не се съмняваше, че ще го освободят. Ала знаеше още нещо: че цялата кал, хвърляна по него, няма да се отмие. Щяха да го освободят и да му се извинят (ако не утре, то при повдигането на обвинение, ако не и тогава, то на следващия етап, който вероятно щеше да е явяването му пред разширен състав от съдебни заседатели в Кап Сити), но той знаеше какво ще види в очите на учениците си следващия път, когато застане пред тях, а с кариерата му като треньор вероятно бе свършено. Съответните власти щяха да измислят някаква причина, за да го отстранят, ако той не напуснеше доброволно, както според тях щеше да е почтено. Никога повече нямаше да е напълно невинен, не и за своите съседи в Уест Сайд или за съгражданите си във Флинт Сити. Винаги щеше да е човекът, арестуван за убийството на Франк Питърсън. Винаги щеше да е онзи, за когото хората ще казват: „Няма дим без огън.“

Ако опираше само до него, навярно щеше да издържи. Какво казваше на момчетата, когато се оплакваха, че решението на съдията е несправедливо? „Стисни зъби и продължи да играеш.“ Обаче не само той трябваше да стисне зъби и да продължи да играе. Марси щеше да е жигосана с клеймото на позора. Той си представяше как щяха да си шушукат и да я зяпат и в работата, и в магазина. Как всички щяха да престанат да й се обаждат. Е, може би с изключение на Джейми Матингли, но вероятно и тя щеше да премине във вражеския лагер.

Ами момичетата? Сара и Грейси ще са подложени на тормоз, какъвто са способни да упражняват само хлапетата на тази възраст. Навярно Марси ще е достатъчно благоразумна да ги държи плътно до себе си, та макар и само за да ги опази от репортерите, но дори и наесен, дори след като вече е оправдан, те също ще са белязани. „Виждаш ли онази? Баща й го арестуваха, задето убил дете и му забил клон в задника.“

Проснат на тясното легло, той се взираше в мрака, подушваше вонята на затвора. Мислеше си — „Ще се наложи да се преместим. Може би в Тълса, може би в Кап Сити, може би чак в Тексас. Все някъде ще ме назначат на работа, дори да не ме допуснат и на километър от момчешките отбори по бейзбол, футбол или баскетбол. Имам добри препоръки и ще се боят да не ги съдя за дискриминация, ако откажат.“

Само че арестът — и причината за ареста — щяха да преследват като тази затворническа смрад цялото семейство. Особено момичетата. Само фейсбук стигаше, за да бъдат открити и посочени с пръст: „Ето ги тези, чийто баща уби момченце и му се размина.“

Стига! Не биваше да мисли за най-лошото! Най-важното сега беше да се опита да подремне и да престане да се срамува от себе си, защото някой друг — по-точно Ралф Андерсън — беше допуснал ужасна грешка. Посред нощ всичко изглеждаше в по-черни краски, а в сегашното му положение — заключен в килия и с торбеста кафява униформа с надпис ОКРЪЖЕН ЗАТВОР на гърба — беше неминуемо страховете му да нарастват, докато добият размерите на празнично украсените подвижни платформи по време на парадите. На сутринта положението щеше да изглежда по-розово. Несъмнено.

Точно така.

Обаче срамът…

Той притисна длани до очите си.