Стивън Кинг
Другият (89)

2.

Джийни Андерсън се събуди в четири сутринта, защото й се пишкаше, както обикновено по това време. Обикновено отиваше в банята с тоалетна до спалнята, само че Ралф спеше много зле, след като бяха застреляли Тери Мейтланд, а през тази нощ сънят му беше още по-неспокоен. Тя стана и тръгна към другата тоалетна в дъното на коридора — онази до стаята на Дерек. След като се облекчи, понечи да пусне водата, обаче се изплаши да не събуди мъжа си. Спокойно можеше да се отложи до сутринта.

„Още само два часа, Господи — помисли си на излизане от тоалетната. — Само два часа здрав сън, нищо повече не ис…“ — На половината път към съпружеската спалня спря като поразена от гръм. Преди малко на долния етаж беше тъмно, нали? Вярно, че беше полузаспала, обаче щеше да забележи, ако осветлението е включено.

„Убедена ли си?“

Не, не съвсем, обаче сега със сигурност нещо светеше. Бяла светлина. Приглушена. От лампата над печката.

Джийни се приближи до стълбището, загледа се надолу и сбърчи чело, опитвайки се да си спомни подробностите. Бяха ли включили алармата, преди да си легнат? Да. Беше правило, което никога не нарушаваха. Тя я беше включила, а Ралф провери за по-сигурно, преди да се качат на горния етаж. Един от двама им винаги изпълняваше това задължение, но проверките, също като неспокойния сън на Ралф, започнаха след смъртта на Тери Мейтланд.

Замисли си дали да не събуди мъжа си, но се отказа. „Нека спи, иначе съвсем ще рухне.“ Поколеба се дали да не се върне и да вземе служебния му револвер от най-горната полица в дрешника, само че скърцането на вратата със сигурност щеше да събуди Ралф. Пък и не я ли гонеше параноята? Може би са забравили лампата включена и преди малко тя не е забелязала светлината. Или пък се е включила сама поради някаква повреда. Джийни заслиза по стълбището — на третото стъпало се премести вляво, а на деветото — вдясно; направи го машинално, за да избегне скърцането на дървените стъпала.

Приближи се до вратата и плахо надзърна в кухнята — хем се чувстваше глупаво, хем не съвсем. Нямаше никого. Тя понечи да прекоси помещението, за да изгаси лампата, но се спря. До масата трябваше да стоят четири стола — три за членовете на семейството и един — „за гост“. Само че сега бяха само три.

— Да не си мръднала — каза някой. — Иначе ще те убия. Ако гъкнеш, ще те убия.

Тя се вцепени; сърцето й биеше до пръсване, косъмчетата на врата й настръхнаха. Ако не се беше облекчила преди малко, щеше да се напишка и урината щеше да образува локвичка на пода. Човекът, проникнал с взлом в къщата, беше взел от кухнята четвъртия стол и седеше в дневната, но тъй като беше далеч от сводестия вход, Джийни го виждаше само от коленете надолу. Носеше избелели джинси и мокасини на бос крак. Глезените му бяха осеяни с червени петна, може би обриви, предизвикани от псориазис. Торсът му представляваше неясен силует. Тя можеше да прецени само, че е широкоплещест и леко изгърбен — не от умора, а сякаш раменните му мускули се бяха схванали от прекомерни тренировки и сега му беше трудно да изпъне рамене. „Странно какво ти прави впечатление в подобни моменти“ — каза си Джийни. Разумът й беше скован от страх и тя беше загубила способността си да разсъждава логично — мозъкът й регистрираше безразборно всичките й впечатления. Този човек беше убил Франк Питърсън. Същият, който го беше ръфал като див звяр и го бе изнасилил с изсъхнал клон. Сега беше в къщата й, а тя беше само по шорти и тънко горнище, под което зърната й стърчаха като фарове на автомобил от края на осемнайсети век.

— Слушай внимателно — каза той. — Слушаш ли?

— Да — прошепна Джийни, но гласът й сякаш идваше отдалеч; изплаши се, че ще припадне, преди онзи да каже онова, което искаше, заради което беше дошъл. Ако се случеше, извергът щеше да я убие. Може би после щеше да си тръгне или да се качи на горния етаж и да се разправи с мъжа й. Щеше да го ликвидира, преди умът на Ралф Андерсън да се проясни дотолкова, та да си даде сметка какво се случва.

И Дерек, който сега беше на лагер, щеше да остане кръгъл сирак.

Не. Не. Не!

— К-к-какво искаш? — заекна.

— Кажи на мъжа си, че съм си свършил работата във Флинт Сити. Кажи му да прекрати. И че ако не се подчини, ще го убия. Ще убия всички ченгета. — Ръката му изникна измежду сенките на дневната и слабата флуоресцентна лампа я освети. Дланта му беше голяма. Той я сви в юмрук. — Какво пише отгоре? Прочети го на глас.

Джийни се вгледа в избледнелите сини букви. Опита се да проговори, но не можа. Езикът й беше като парче пластилин, залепнало за небцето й.

Онзи се приведе. Изпод широко, полегато чело надничаха очи. Черна коса, подстригана толкова късо, че да е като таралежови бодли. Черните очи се взираха не само в лицето на Джийни, а в самата нея, в сърцето и в ума й.

— Пише ТРЯБВА — прочете той. — Виждаш го добре, нали?

— А-аз…

— Ти трябва да му кажеш да прекрати разследването. — Червените му устни бяха обрамчени от брада тип „катинарче“. — Кажи му още, че ако се опитат да ме намерят, ще избия до крак всички, ще ги изкормя и ще им хвърля карантиите на лешоядите в пустинята. Разбираш ли какво ти говоря?

Джийни искаше да каже „да“, обаче езикът й не помръдваше и краката й се подкосяваха и тя разпери ръце да запази равновесие, обаче не разбра дали е успяла, защото загуби съзнание, преди да се строполи на пода.