Стивън Кинг
Другият (134)

11.

Лави, която вече изглеждаше на края на силите си, заяви, че за седем души ще е неудобно да се хранят в малката кухня, затова е най-добре да вечерят в беседката зад къщата. Обясни с присъщата на майките гордост, че Клоди сам я бил построил с материали от „Хоум Депо“.

— Може отначало да ви е горещичко, ама по това време излиза ветрец, освен туй има мрежа против комари и други гадинки — добави.

Холи я посъветва да си полегне и да остави гостите да подредят масата за вечеря.

— Ама ти не знаеш къде са чиниите и всичко друго, дето трябва!

— Не се безпокой — усмихна се Холи. — Професията ми е да намирам разни неща. А и господата сигурно ще ми помогнат.

Лави неохотно се съгласи, подкара инвалидната количка към спалнята си и след малко всички чуха как запъшка, докато се прехвърля на леглото, а след това — жалостивото стенание на пружината.

Ралф излезе на верандата, за да се обади на Джийни. Тя вдигна на първото позвъняване и бодро изчурулика:

— Домът на Извънземното.

— Как е положението?

— Всичко е наред… освен телевизията. Господата полицаи Рамидж и Йейтс гледаха НАСКАР, направо ме побъркаха. Предполагам, че са правили залози, но със сигурност знам, че ометоха до трохичка шоколадовия сладкиш.

— Горката ти.

— А, още нещо — Бетси Ригинс дойде да ми покаже бебето си. Никога няма да й го кажа, но малкият е копие на Уинстън Чърчил.

— Ясно. Слушай, искам или Трой, или Том да остане и през нощта.

— Нека останат и двамата, та да се погушкаме и поцелуваме.

— Чудесна идея. И да снимаш, чу ли? — Той наостри уши — приближаваше се кола. Клод Болтън пристигаше от Типит с вечерята. — Не забравяй да заключиш вратите и да включиш алармата.

— Не бяха от голяма полза онази вечер.

— Все пак го направи заради мен. — Човекът, който си приличаше като две капки вода с посетителя, навестил Джийни посред нощ, слезе от колата и за миг Ралф изпита странното чувство, че вижда двойно.

— Слушам и изпълнявам, детектив Андерсън. Открихте ли нещо?

— Трудно е да се каже — уклончиво отговори той; всъщност бяха открили много и все неприятни неща. — Ще се опитам да ти се обадя по-късно. До скоро.

— Добре, пази се.

— И ти. Обичам те.

— И аз те обичам. И наистина се пази.

Ралф слезе от верандата, за да помогне на Клод да пренесе до беседката дванайсетте найлонови плика от „Раят на магистралата“.

— Предупредих, че кльопачката ще изстине. Ама кой да ме чуе? Такава си е майка ми и такава ще си остане.

— Не се тревожи, ще е вкусно.

— Да, бе. Претопленото пилешко за нищо не става. Взех картофено пюре, че претоплените пържени картофи са гадни. — Тръгнаха към къщата, но той спря, преди да се качат на верандата: — Поговорихте ли си с майка ми?

— Да — лаконично отговори Ралф, защото не можеше да измисли как да продължи. Клод го спаси от неловкото положение:

— Не ми казвай. Оня може би ми чете мислите.

— Вярваш ли, че съществува?

— Вярвам на всичко, в което вярва онази Холи. Вярвам и че снощи тук май се е навъртал някой. Затуй не искам да знам за какво сте си говорили с мама.

— Правилно. Смятам, че някой от нас трябва да пренощува тук. Предлагам да остане лейтенант Сабло.

— Неприятности ли очакваш? Защото в момента не усещам нищо освен глад.

— Е, не точно неприятности — отговори Ралф. — Казах си, че ако нещо лошо се случи тук и ако има очевидец, убеден, че злодеят много прилича на Клод Болтън, ще е хубаво полицай да свидетелства как не си напускал къщата на майка си.

— Да, май имаш право — замислено промърмори Клод. — Само че нямаме стая за гости. Диванът е разтегателен, обаче се случва майка ми да я мъчи безсъние и тогава отива в дневната да гледа телевизия. Луда е по ония проповедници — мошеници, дето все просят пари за „благородна кауза“… Ха, сетих се. В задното антре държим резервен дюшек, а нощта ще е топла. Лейтенантът може да спи навън.

— В беседката?

Клод се засмя:

— Точно! Сам я построих с ей тези две ръце.