Стивън Кинг
Другият (3)

3.

Паркингът на „Естел Барга“ беше голям, почти колкото онзи на „Крогър“, където Ралф Андерсън и съпругата му пазаруваха всяка събота следобед, а през тази юлска вечер беше препълнен до откат. По много от броните бяха залепени стикери на „Златните дракони“, тук-там задните стъкла бяха нашарени с гръмки лозунги: ЩЕ ВИ РАЗМАЖЕМ; ДРАКОНИТЕ ЩЕ ЛИКВИДИРАТ МЕЧКИТЕ; КАП СИТИ, ИДВАМЕ; ТАЗИ ГОДИНА Е НАШ РЕД. Откъм игрището, където прожекторите бяха включени (макар че нямаше скоро да мръкне), долитаха възторжени викове и ритмично ръкопляскане.

Трой Рамидж, ветеран с двайсетгодишен стаж, шофираше немаркираната служебна кола. Докато обикаляше между претъпканите редици автомобили, промърмори намусено:

— Като дойда тук, все се питам кой е бил тоя Естел Барга, мътните го взели.

Ралф не продума. Мускулите му бяха напрегнати, кожата му пареше, а пулсът му май навлизаше в опасната зона. През годините бе арестувал много злодеи, обаче сега беше различно. Беше ужасно. И лично. Тъкмо това беше най-лошото — че е лично. Не му влизаше в задълженията да участва в ареста, но след поредните бюджетни съкращения в полицията на Флинт Сити само трима детективи бяха на пълно работно време. Джак Хоскинс беше в отпуск, на риболов Бог знае къде — и толкова по-добре. Бетси Ригинс трябваше да е в отпуск по майчинство, но тази вечер щеше да помага на Щатската полиция.

Сърцето му беше свито, но той се надяваше, че не действат прибързано. Днес следобед, на съвещанието преди ареста, бе намекнал същото на Бил Самюълс, главния прокурор на окръг Флинт. Самюълс беше доста млад за поста, едва на трийсет и пет, но членуваше в „правилната“ политическа партия и беше самоуверен. Не самонадеян, в никакъв случай, обаче несъмнено много наперен.

— Все още има озадачаващи обстоятелства, които бих искал да си изясним — беше казал Ралф. — Още не знаем всичко. Плюс това той сто на сто ще твърди, че има алиби. Освен ако не вземе да си признае.

— Реши ли да ни убеждава — беше отвърнал Самюълс, — ще го оборим. Знаеш, че можем.

Да, можеха. Ралф бе сигурен, че този човек е убиецът, но все пак предпочиташе да продължат разследването още малко, преди да арестуват заподозрения. Първо откриваш дупки в алибито на негодника, разширяваш ги толкова, че цял камион да мине през тях, и чак тогава го прибираш. В повечето случаи щяха да действат тъкмо така. Но не и в този.

— Три съображения — продължи Самюълс. — Слушаш ли ме внимателно?

Ралф кимна. В края на краищата се налагаше да работи с този човек.

— Първо, хората в този град, особено родителите на малки деца, са ужасени и гневни. Искат бърз арест, за да се чувстват отново сигурни. Второ, доказателствата не подлежат на съмнение. Никога не съм виждал толкова непробиваем случай. Съгласен ли си?

— Да.

— Ето и третото. Най-важното. — Самюълс се приведе напред: — Не можем да твърдим, че го е правил преди — макар че вероятно ще разберем, щом се разровим, — но сега сто на сто го е извършил. Превъртял е. Побъркал се е. А щом се случи веднъж…

— Може да го направи отново — довърши Ралф.

— Точно така. Надали толкова скоро след Питърсън, обаче е възможно. Та той е с деца през цялото време, да му се не види! С момченца! Ако убие някое, не само ще изхвърчим от работа — това е най-малкото, — а и никога няма да си простим.

Ралф и бездруго вече не можеше да си прости, че не е забелязал признаците по-рано. Беше нелепо, разбира се — не можеш да погледнеш в очите на човек на празненството по случай края на сезона на Младежката лига (барбекю в задния двор) и да разбереш, че обмисля нещо чудовищно, че подхранва огъня на безумието и го гледа как се разраства, — но осъзнаването на този абсурд не потискаше угризенията.

Той протегна ръка между двамата униформени на предните седалки:

— Ето там, на местата за инвалиди.

Полицай Том Йейтс, който седеше до шофьора, промърмори:

— Глобата е двеста долара, шефе.

— Мисля, че този път ще ни се размине.

— Пошегувах се.

Ралф премълча, не му беше до шегички.

— Има две свободни места — обади се полицай Рамидж и зави натам.

Паркира и тримата слязоха. Ралф забеляза как Йейтс разкопчава кобура на глока си и поклати глава:

— Да не си полудял? Там сигурно има хиляда и петстотин души.

— Ами ако побегне?

— Ще го гониш! — тросна се Ралф, облегна се на предния капак, скръсти ръце и проследи с поглед как двамата полицаи от Флинт Сити тръгват към игрището, осветено от прожекторите, и претъпканите трибуни, където ръкопляскането и възгласите се усилваха. Заедно със Самюълс бяха взели решение (макар и неохотно) да задържат убиеца на Питърсън. Той беше предложил да го арестуват по време на мача.

Рамидж се озърна:

— Идваш ли?

— Не. Вие го закопчайте и му прочетете правата, после го доведете тук. Том, ти ще седнеш отзад с него. Аз ще съм отпред с Трой. Бил Самюълс чака да му позвъня и ще дойде в участъка. Като в „А отборът“. Вие отговаряте за ареста.

— Ама ти разследваш случая — възрази Йейтс. — Защо не искаш да заковеш шибаняка?

— Защото човекът, който е изнасилил Франки Питърсън с клон и му е прегризал гърлото, беше треньор на сина ми четири години — две в Детската и две в Младежката лига. Докосвал го е, показвал му е как да държи батата, та ме е страх да не направя някоя глупост…

— Ясно, ясно — прекъсна го Трой Рамидж. Двамата с Йейтс отново тръгнаха към игрището.

— И… чуйте!

Те се обърнаха.

— Закопчайте го с ръцете отпред.

— Не е по правилника, шефе — възрази Рамидж.

— Знам и не ми пука. Искам всички да видят как го отвеждате с белезници. Ясно ли е? — Ралф ги изчака да се отдалечат и откачи мобилния телефон от колана си. Бетси Ригинс беше в списъка за бързо набиране. — Там ли сте?

— Да. Паркирали сме пред къщата му. Аз и четирима щатски шерифи.

— Заповед за обиск?

— В ръката ми е.

— Добре. — Канеше се да прекъсне разговора, но му хрумна още нещо: — Бетс, кога ти е терминът?

— Вчера — каза тя. — Тъй че побързай с тая гадост! — И му затвори.